Добрина Чешмеджиева: Консервативна съм. Не обичам слаби мъже

Няма по-приятен женски разговор от този, в който 40-годишната възраст на жената се изтъркулва ей така, от нищото, и застава в центъра като голям, красиво опакован, пълен с живот и надежди подарък. Ще видите, че водещата на „Референдум” по БНТ Добрина Чешмеджиева е получила този подарък без упътването, и вярвам, ще се съгласите с мен, че упътването на своите 40 тя успешно е написала вече сама.

Припомняме ви един наш разговор с нея.

Може ли да се каже, че си новинар?

Да, въпреки че съм работила повече в предавания с анализи и коментари на темите от деня. Но като главен продуцент на новините по БНТ ми се налага да се старая много и като новинар.

Какво трябва да притежава един новинар и какво го отличава от другите журналисти?

Най-важните качества са любопитството и рефлексът. Добрите новинари и репортери имат силен рефлекс, бърза реакция, точен въпрос и в същото време любопитство. Това са хората, които създават новините и темите.

Сега много хора ще изтълкуват „създават новините” като - ето, тя признава, че журналистите си измислят новините. Доколко новината се създава в нюзрума?

Тя се създава благодарение на таланта на един журналист, когато той дори в случайна ситуация може да чуе нещо, което да провокира у него въпроси, после да провери какво стои зад тази информация и да научи повече. Например наскоро един наш репортаж показа, че една и съща кръвна проба за измерване на алкохол в кръвта в 4 различни лаборатории дава 4 различни резултата. Тема, намерена и разработена от журналист, която е важна и поражда много въпроси.

Намирам темата за „вие съобщавате само лошите неща” за клише. Истината е, че когато някъде се случва нещо, което има силен ефект върху всички, обикновено това е драматично събитие. Ако разширим темата и погледнем по-философски - когато си мислим как е написана най-добрата поезия, кой е композирал най-доброто парче, често се оказва, че за да се създаде нещо красиво, сърцето на автора е било разтърсено от някаква драма. Парадоксално, но вдъхновението май те връхлита с повече сила, когато си по-тъжен и по-объркан.

Трябва да си признаем все пак, че за журналистите добрата новина е лошата новина, или?

Невинаги. Не мисля, че има човек в която и да е редакция, който иска да отразява историята с убитото момиченце в Поморие. Видях само потрес в очите на колегите си, когато това се случи. Така че тезата, че новинарите са хора, които искат да се ровят в ужасии и това ги амбицира, не е вярна. Друг е въпросът, че ако погледнем към положителните събития, политиците не успяват да ги представят атрактивно. Ние винаги опитваме да намерим нещо, което да даде надежда и вдъхновение. Прави ми впечатление, че напоследък медиите често съобщават, че популярен човек очаква дете. Това е добра новина. Мен обаче ме изненадва, че не всички хора се радват на хубавите вести. Тоест дали обществото е подготвено за добрата новина?!

Защо сме такива, наистина ли не можем да поемем добрата новина? Защо отговорът на „как си” у нас е „горе-долу”?

До голяма степен хората се страхуват да покажат, че са щастливи. За да не привлекат уруки например. Учат ни, че „много хубаво не е на хубаво”. Народ, който има такава поговорка, как да се зарадва качествено на хубавото?! И на мен се е случвало. Понякога се чувствам по-объркана, когато всичко е идеално, отколкото когато имам проблем. Така че мога да разбера тази реакция. Но е безумно, че хората не могат да се зарадват на радостта на другия човек. За такива като мен, които току-що са станали на 43, това може да е само добра новина.

Горе-долу (смеем се). Чувствам се в момент от личния си живот, в който май трябва повече да мисля за разни неща, които се случват с мен, отколкото ми се ще и за колкото имам кураж. Има хора, за които работата често се превръща в алиби за нерешителността им в личната част на живота. И аз ползвах това алиби дълго, но като че ли е дошло време за промяна. Трудно ми е обаче. Аз по-лесно разрешавам дилеми на работното място, отколкото в личния живот. Човекът, с когото най-трудно излизам на глава, съм самата аз и това ме вбесява.

Да не те е страх от твоите лични добри новини?

Не, не ме е страх, но винаги съм по-подготвена за сложното и проблематичното, отколкото за пълното разрешаване на един проблем.

Овен си, а не умееш да рискуваш?!

Да, Овен съм, но асцендентът ми е Дева и се оказа, че това е някаква сложна комбинация. Да, в личния си живот съм по-нерешителна. Склонна съм да изчаквам дълго.

Ти от много малка си била самостоятелна, защото родителите ти са в Пловдив, а ти си дошла да учиш в Класическата гимназия в София. Не те ли научи животът да си по-решителна?

Оказва се, че, от една страна, е хубаво да влезеш в живота от малък по-самостоятелен, но - от друга, понякога се налага да преминаваш сложни моменти, за които нямаш житейски опит. Моите родители са страхотни хора и са мои приятели, но това, че е имало моменти, в които е трябвало да взимам бързи решения, без време за споделяне, не зная колко добра услуга ми е направило. Винаги създавам впечатлението, че се справям сама с нещата, което за една жена се оказва, че не е много хубаво. Знаеш ли, непрекъснато разбирам, че има някакво упътване за това как жените трябва да се държат в живота и не знам защо на мен никой не ми го е дал. Понякога то ми липсва. Аз съм доста по-импулсивна, но в същото време непритискаща. Разбирам, че понякога качества, които аз смятам за силни, може да се окажат моята ахилесова пета. Вече съм костелив орех на 40 години и разбирам, че животът наистина се оказва по-сложен, отколкото някога си мислех. Има компромиси, които човек трябва да приема и те да не го карат да се чувства нещастлив, но на мен тези неща ми се отдават много трудно все още.

Какво ти липсва от упътването как трябва да се държат жените?

Сигурно в упътването пише, че една жена трябва да има малко повече мекота. Тя трябва да демонстрира, че търси опора, защото когато аз показвам, че мога да се справя сама, другият човек остава с впечатлението, че не искам да го ангажирам. Но мъжете, и без да си признават, обичат някой да им създава чувството, че са нужни и ангажирани.

Има ли път за промяна след тази възраст?

Да, мисля, че има. Наскоро разбрах, че всъщност недействието носи хармония. Винаги съм била от хората, които смятат, че трябва да се говори и да се действа. Не съм по тежките разговори, но когато се почувствам несигурна, без да искам, започвам да ръчкам, да се опитвам да провокирам реакция. С това мога да смутя човека отсреща, а нямам право. Мога да кажа какво ми се иска, но нямам право да изисквам от никого незабавно решение и точен отговор на момента. Точният отговор може да дойде бързо, но да се окаже недостатъчно обмислен. По-добре да дойде бавно, но всички да сме сигурни, че това е правилният избор. И се надявам, че ще се стигне до такъв момент.