Бях чувала за Милена и „нейните деца" от приятели и колеги. Вълнувах се от срещата си с нея, но изпитвах и лека боязън. Чудех се дали ще мога да предам благодарността си като човешко същество и като майка за всичките й благодеяния. И въпреки това, когато прекрачих светлото пространство на ателие „Прегърни ме", не бях подготвена да бъда превзета от онази респектираща добрина, която полъхва от нея.
Мястото, създадено от Милена, не е традиционно арт пространство, а ефирно и уютно късче на комфорт, където изоставените деца на България получават обич. Където имат възможност да видят живота, който им е отказан, благодарение на техните приятели – художници, артисти, писатели, с които излизат от пашкулите си. Тук те научават, че човек не е сам, че доброто и красивото са по-силни от злото. Учат се, че могат, учат се да вярват, учат се да имат бъдеще.
Имаш ли лично преживяване или история, които те провокираха да загърбиш журналистиката и телевизионното продуцентство и да се посветиш на работата с деца в неравностойно положение?
Смисълът, смисълът, смисълът... не че съм го намерила. Трябва да е било 2004 г., когато след години, прекарани в Дарик радио, БНТ, бТВ, станах доброволец и ходех с екипи поне веднъж месечно до Дома за деца в с. Доганово. Тогава започнах да си давам сметка, че спорадичните срещи, носенето на бонбони и дрешки на децата, не са никак достатъчни. И реших да организирам първите творчески работилници. Така ателие „Прегърни ме" отвори врати през лятото на 2005 г. Започнахме с тъкачество и шивачество, но това е мнооого дълга история, друг път за нея. Помня, че повечето ми приятели бяха доста скептични към това ми начинание, не че аз бях много сигурна какво ще излезе. Последваха три години, в които не бях в България, и когато се прибрах, бях сигурна, че не искам да се занимавам повече с никакви медии, че ще се опитам да разширя дейността на ателието. Оттогава изминаха 19 години, стотици деца са преминали през ателие „Прегърни ме", на десетки сме дали път в живота, надежда, опора, образование. И ето докъде стигнахме пак – до смисъла. Защото не съм намерила нещо по-смислено от това за вършене, затова и продължавам. Пък и вече нямам право да „затворя вратата".
Какво е най-голямото удовлетворение, което изпитваш от общуването с децата?
Тяхната обич, доверие, упование... Когато разбереш, че си стигнал до сърцето им, че си спечелил доверието им. Нашите срещи минават през две прегръдки – когато идват и когато си тръгват. Не може да се опише с думи това чувство, поне аз не мога. Едно усещане в слънчевия сплит, когато се чувстваш цял, обичан, нужен...
Сещам за кратка история от последната ни творческа ваканция на море.
Анка ме вижда на закуска и казва:
- Како Милена, ние вчера играхме на една игра и аз трябваше да имитирам теб и Руми.
- И защо е трябвало да ни имитираш?
- За да познаят децата кого имитирам.
- И как показваш Руми?
- Ами тя рисува с децата, ето така.
- И ми показва.
- А мен?
- Ти разперваш ръце и всички деца тичат към теб.
А основните предизвикателства, с които се сблъскваш?
Сблъсъкът с лошия човек, егоиста, простака. Особено, когато този „човек" „работи" с децата. Безсилието понякога ме отчайва, понякога ме вбесява, но все е безсилие. Да не говорим, че в тази сфера не трябва да се намесвам, не трябва да знам неща, които знам. Когато разбера, че съм безсилна да помогна. Когато дойдат дни на разочарования, огорчения, има ги, няма какво да се лъжем. Но не бих ги нарекла предизвикателства, по-скоро уроци, които научавам и продължавам по трънливия път на доброто. Колко поетично и патетично, а?
Как се изгражда доверие и емоционална връзка с деца, които са преминали през толкова много трудности?
С отворени обятия, с обич, тихо, без натиск, без упрек. Просто „разперваш ръце" и оставяш детето само да дойде. После го прегръщаш, задържаш го дълго в обятията си, докато се успокои. И ти се довери. Не е трудно.
Как рисуването помага на тези деца да изразяват емоциите и преживяванията си?
Това може би е въпрос към психолог, който работи с децата. Но моите наблюдения са, че когато прекрачат прага на ателието, независимо какво предстои – дали ще рисуваме или ще измисляме приказки, дали ще снимаме или ще играем на театър, децата някак се усмиряват, укротяват. Стават някак по-внимателни един към друг, защото знаят, че при нас се идва по желание, че никой никого не кара да върши нещо насила. Че при нас няма неразрешими проблеми, а те се решават в разговор, в който се чуваме един друг. Или както сме ги научили вече - ателие „Прегърни ме" е красиво място за добри хора. Мисля, надявам се, тук те наистина да се чувстват защитени, обичани. Много по-важни за тях са освен заниманията, хората, които ги водят – срещите с писатели, художници, журналисти, фотографи, актьори. А иначе, когато рисуваме с децата, винаги имаме тема, идея, проект, по който вървим. Например по време на ателие „Да нарисуваш Пикасо" децата се запознават с неговия живот, творчество, стилове на рисуване. След това рисуват свои интерпретации на негови картини. По време на този процес децата научават и нови техники за смесване или пък какво е „английско червено". Ганчо, например, който е едва на 10 години, друго червено вече не признава. ;)
Какъв тип проекти или теми най-много вдъхновяват децата?
Най-вдъхновяващи са срещите с нови приятели! Всичко обичаме да правим! И да рисуваме, и да измисляме приказки, и да играем на театър, да гледаме кино с приятели и после да си говорим, да снимаме. Важно е кой ще е новият приятел, който ще ни дойде на гости и ще ни зарадва с нови игри и идеи.
Но най-любимото време са нашите творчески ваканции – пролетна и лятна на море. Защото тогава сме заедно от сутрин до здрач. Имаме време за всичко – от сутрешна закуска, после занимания по интереси, обяд, разходки (или гмуркане в морето), игри, вечеря, танци, прегръдки, радост до небесата! 24 часа заедно!
Как се отразява изкуството на тяхното развитие?
Един от важните уроци е този за „моженето". Повечето от децата прекрачват прага на ателието навъсени, начумерени.
Когато им кажеш: „Хайде да рисуваме, измисли как започва приказката", все повтарят: „Не мога, не мога".
Но срещата с изкуството е една от „печелившите формули" за справяне с „неможенето".
Защото, когато децата, заедно с артистите, рисуват, снимат, измислят приказки, играят на театър, заедно измайсторят книга, картина, радиопиеса, фотография, филмче... тогава децата едно през друго тичат и се хвалят: „Како Милена, виж! Сам го направих!" Т.е. казват ми – вече мога! Поне аз така го разчитам.
Пък като дойде време за откриване на изложба или представяне на тяхна нова книга. Тогава ела да видиш каква радост е с раздаването на автографи!
Какви са твоите мечти за тези деца и как би искала да ги видиш да растат и развиват своите таланти?
Бих искала да растат добри, образовани и почтени хора. Винаги, когато сме забелязвали, че някое от децата има талант, сме помагали както и колкото е по силите ни. Но най-вече ми се иска да ги предпазим от „живота на улицата", който ги преследва през цялото им съществуване. Да ги научим, да им дадем упованието и силата да могат да погледнат назад, към миналото си, без гняв и омраза, да приемат помощта, която им предлагаме, да намерят сили да мечтаят за бъдещето си.
Иска ми се да ги научим, че доброто е по-силно от злото. Че ако си образован и почтен човек, имаш шанс да прескочиш в „светлата част" на живота. Че е по-важно да си обичан от малко хора, отколкото много да се страхуват от теб. Ей такива уроци, които за мен са важни.
Какви са плановете ти за развитието на този проект в бъдеще?
Нямам грандиозни планове. Надявам се да имаме време пред нас за нови срещи с децата. Да съберем средства, за да отидем и тази пролетна ваканция при Лучка в Копривщица, после да съберем джапанки и хавлиени кърпи и да отпрашим към Слънчев бряг или Елените. Огромна благодарност на онези добри хора, които от години даряват на децата и екипа творческа ваканция на море „на първа линия".
Всъщност следващата година предстоят много и вълнуващи срещи и за децата, и за нас, големите, но нека първо ни одобрят, пък после ще се хвалим.
Какво те държи здраво стъпила на земята?
Така ли изглеждам? Не се чувствам така. Но си казвам, че щом съм се „дотътрила", значи така е трябвало да стане. И се налага да остана, докато ме повикат обратно. През останалото време внимавам с правенето на повече добрини и по-малко бели.
Вярваш ли в пожеланията, отправени към Вселената?
Имам си мои молитви, които често казвам на ум, понякога записвам, но не мисля, че са адресирани към Вселената. Всъщност не съм сигурна кой е получателят и стигат ли до Него, но да, вярвам.
А ти за какво мечтаеш извън „Прегърни ме"?
Нямам мечти. Бих искала, моля се, моите близки да са добре.
Винаги, когато вляза в църква (понякога и в други ситуации) си казвам моята си молитва: „Господи, показвай ми пътя и ми давай сили и мъдрост да вървя по него."
*****
Отговори на деца от ателие „Прегърни ме", дадени по време на творческа ваканция „Разбери ме"
Въпрос
Мислиш ли, че си разбрал или научил нещо ново от нашите срещи?
- Ами, да. Че всеки човек носи нещо добро вътре в него.
- Научила съм само малко. Че тук не трябва да се бием. А трябва да ни е весело и хубаво. И да сме добри.
Че мога да рисувам.
- Какво ли? Ами това, че всеки един от нас е станал по- добродушен. И всеки един от ателието го е грижа за нас.
- Научихме за приятелството.
- Да. Анджи. Стана по-послушен.
- Да, сестра ми. Вече е много по-уверена в себе си. И това наистина е много хубаво.
снимки: Георги Кюрпанов и личен архив
"Вдъхновителки" е кампания на "24 часа" и MILA.BG, която събира историите на обикновени жени с необикновения талант да мотивират и вдъхновяват другите. Жени, които умеят да променят средата. Жени, които умеят да движат напред други жени. Жени, които са мотор за подкрепа и мощно личностно израстване.
Кампанията "Вдъхновителки" се осъществява с подкрепата на Еucerin.
Коментари (0)
Вашият коментар