Жлъч: Родители, не знаете много за децата си

За него беше странна поканата за интервю в женски сайт. За мен не, защото когато искам да ви срещна с някого, няма значение дали той е мозъчен хирург, рапър или шивач, ако има какво да каже.

Преди години, когато синът ми Андрея не беше още влязъл в пубертета, пътуванията ни с кола бяха своеобразно училище на тема музика. Там той разбра кои са Queen, Beatles, Red Hot, та чак до Шаде, Нора Джоунс и Нина Симон. После нещата се обърнаха. Училището остана, ученикът и учителката смениха местата си. През последните години аз разбрах кои са Дрейк, Травис Скот, Мак Милър, Скепта и Жлъч.

Не се иска докторска степен, за да разбереш след едно-две парчета на Жлъч, че в тази музика не става дума само за редене на рими. Музиката на това момче е преживяване, при това доста шарено. Емоционално и интелектуално. Богато. Въздействащо. Авангардно.

Убедена съм, че в този увод няма да прозвуча като в типичното интервю с рапър, няма дори да използвам сленг, който пасва на темата. Няма и да се опитвам, защото помолих Матю да поговорим, за да ни чуят родителите. Тези, които може би не знаят Жлъч, SoCalledCrew и тяхната музика, но пък не биха отказали да научат повече за децата си. Вярвам, че в думичките, които наредихме с Жлъч днес, чуваме неща, които собствените ни деца биха искали да ни кажат. Просто трябва по-силно да слушаме...

P.S. Нямам съмнение, че ако си пуснете парчетата, за които има линкове в тази статия, ще получите и допълнителен подарък от това четиво.

Сигурна съм, че всички интервюта започват с това, и все пак: защо Жлъч?

Жлъч звучи като име на някаква пънк или метъл група и да, аз съм група. В същото време може да звучи като нещо противно и да, аз мога да бъда противен. Звучи и като несериозно и претенциозно име и да, аз също съм в някаква степен и несериозен, и претенциозен. Честно казано, не съм го мислил много. Беше някаква интересна думичка просто. И сега не мога да рекламирам електронни наргилета и перилни препарати по инстаграм, защото никой няма да вземе човек с това име да прави тези високоплатени неща.

Разкажи ми за твоето артистично семейство и за теб преди Жлъч.

Баща ми се занимава с изкуство и е страхотен живописец. Казва се Светлозар Стоянов – може да бъде намерен като Свесто. Баща ми е отговорен за това аз да рисувам и да пиша – от него съм се заразил и за двете неща. Майка ми пък винаги е била човекът със сериозни критерии за музика, което ме е карало известно време да се срамувам от разни неща, които слушам, но в същото време да разбера, че това да имаш сериозен критерий за музика, не означава да презираш някакви неща, които са извън твоя периметър на интереси. Тя винаги е била искрена с мен за неща, които не й харесват, и аз постепенно станах искрен с нея за неща, които тя слуша, а на мен не ми харесват.

Като бях тийнейджър, родителите ми очаквано не можеха да вземат насериозно това, което аз правя. Това се промени с времето.

Кога разбраха, че наистина е сериозно?

Когато спрях да правя песни само за да се забавлявам. Което беше една голяма част от моята ранна кариера. Ъндърграунд рапърите, дори когато правят неща с някакво сериозно послание, често го правят през призмата на това да са много шумни и много хапливи, ей така, просто за кеф. С годините се рафинираш, твоите родители свикват с мисълта, че ти се занимаваш с това непонятно занятие, и всичко си идва на мястото. При мен се случи основно след „Вода и вино“, което е албум на SoCalledCrew от преди 4 години. Вече 25-26-годишни, аз и Христо, мирна му прах, станахме малко по-зрели в това, което правим като музика. Евгени искаше с всеки нов албум да поемаме в някаква коренно различна посока и всеки път, когато правим нещо, да не прилича на нищо, вече правено от нас. И тогава баща ми вече започна да възприема това, с което се занимавам. Когато издадохме „Прилив“, той започна сериозно да ни слуша. Вече беше погълнат, вече беше фен.

Изкуството, видно или не, отправя послания. Каква е тънката граница между това да си напълно откровен и да го правиш от себе си за себе си и това да отправяш някакво послание. И има ли момент на отговорност, като се има предвид колко млади хора ви слушат?

Има много изпълнители, за които е без значение какво ще кажат. Защото нали „хей, ние не сме родители на тези деца“. От една страна съм съгласен с тази логика, обаче когато говориш едни неща само за да привлечеш внимание, не е особено яко, освен че не е особено зряло. Не съм човекът, който ще съди. При нас няма стремеж да кажем неудобните истини, защото, когато има стремеж, става самоцелно. Необходимост е да разсъждаваме върху някакви актуални и общочовешки въпроси, които ни измъчват. Необходимост е понякога да се заровиш в себе си, а не просто да направиш песничка, понеже сега е времето за ‘свеж летен регетон’ или сега е времето да пуснем ‘някаква песен за карантината’ – всичките тези самоцелни глупости, които са изключително жалки. Мен, като ме мъчи нещо, сядам и започвам да пиша. И така го филтрирам за себе си, но вече не е с користна цел. Сякаш целта е изпълнена благородно. Това е, което ние правим и поради тази причина смесваме сериозното със смешното и интроспективното с всичко, което те заобикаля, и посланието с пълната гротеска, с майтапа и шегата. И това ми харесва, защото иначе нещата стават едноизмерни и скучни. Аз както не харесвам клишето със суперматериалните рапъри, които правят едни и същи песни от онова, което се харчи в техния жанр, така не харесвам и клишето за ъндърграунд рапъра, който живее в безистен и ти обяснява за социалната несправедливост, изплювайки едни и същи клишета, все едно е някакво помагало за съчинения в 7 клас. Както едните дъвчат едни и същи неща, така и другите, и не харесвам тези крайности.

Мислиш ли, че познаваш тези деца, които те харесват и слушат?

То беше вчера, когато бях като тях. Сега съм на 30 години, но са ми много пресни нещата.

Мисля, че много ги респектираш, нищо че се чувстваш колкото тях. Как си на темата известност?

Има изпълнители, които много страдат от своята известност – срещат те, накацват те 30 тийнейджъри, искат снимки. Докато мен малцина ме занимават с тези неща. Най-много да ме срещне някой по улицата, да каже „Ей, Жлъчка, евала за последната песен“, да си разменим два-три лафа и толкова. Хората винаги са били много тактични с мен в това отношение. Аз не съм някаква даденост за тях като някой, върху когото скачат пет минути по улицата, без да уважават личното му пространство. За мен е важно, защото аз не искам да ми се случва това, аз просто искам да правя музика. Тея другите работи, дето аз съм някакъв талисман за нечий инстаграм акаунт, мен не ме кефят. Има хора, които са стигнали до това ниво, но аз не искам. Не искам да съм толкова популярен, че хората да ме правят на луд.

А какво искаш?

Искам да дам живот на идеите си. Нещото, което исках преди време и вече малко или много е факт, е, че искам да влияя позитивно. И това вече се случва. Някакви хора ми пишат или идват на живо на концертите ми, стискат ми ръката и ми го казват. „Хей, брато, ти ми помогна много.“ Независимо какво му се е случило на този човек – негативно или позитивно. Има едни сладури, които са се запознали на промото на „Звяра“ и май сега ще се женят. Така че помощта има различни измерения. Не е задължително да си помогнал на някого с музиката си, има и други случаи. Това е нещото, което искам да мога да продължавам да правя, защото ме кара да се чувствам полезен и да харесвам много това, с което съм се заел.

В някои парчета има повече болка, отколкото жлъч. Криеш ли чувствителностат си?

Не, очевидно не я крия.

Имам предвид, че понякога като че ли е забулена в по-шокиращи думички или изненадващи метафори.

Да, това е много важно за мен – самият език, а той е жив организъм. Може би има някаква офанзивна функция, но аз не го възприемам така. Доста се забавлявам, когато ръся попържни. И те ми помагат много, за да държа далеч от мен хора, които имат проблем с това да слушат такива неща. Аз не искам такива хора да ме слушат.

Другото е, че мога да правя всички най-‘чувствителни’ песни и да си ги оставя после в студиото или да си ги слушам сам. Да не излизат в албумите ни и в какъвто и да е формат. Но аз го правя, защото това е част от това да си себе си, да си артист, и изисква някаква смелост. И то не засяга само теб, засяга и хора, които разчитат да си открит с тях. Нямам нищо за криене.

Какво според теб ние, родителите, не знаем за децата си?

Много не знаете. Мога да говоря само от своя личен опит. Всъщност преди да се срещнем тук, моят ден премина в това да пазарувам портокали, ябълки и цигари за мой приятел, който е в затвора. Ей сега се връщам от затворническото общежитие в Кремиковци. Този човек наистина ми е приятел. Поради нещастни обстоятелства от крехка възраст му се налага да продава разни боклуци на улицата, за да може да си купува ядене. Сега вече е друго – има тренд да се занимаваш с простотии, за да се ползваш от някаква социална валидация. Много е опасно, защото този свят е наистина кръвожаден и може да бъдеш унищожен бързо, попаднеш ли в него. Това е нещо, което съм видял как работи на практика.

Човек може да избегне негативните последствия от сблъсъка с някакви наистина много дънни риби и много дънни истории и ситуации, ако винаги се стреми да запази себе си цял. Това, което аз правех. И всъщност в един миг на колебание, в който исках и аз да се занимавам с глупости, този мой приятел ми забрани да го правя. Каза ми: „Ако разбера, че го правиш, ще ти нанеса тежки телесни повреди“, което той, разбира се, каза с цялата любов на света. Тогава се усетих къде се намирам и затова аз сега му помагам, когато почти всички останали в живота му са се изпарили.

Дълго време моите родители не са знаели всички тези неща, с които съм се сблъсквал. А аз съм се сблъсквал с хора, които са тежки престъпници, с хора, които са тежки наркомани, с хора, които не са добре с главата и какви ли не други. Станах на едни години, на които вече можех да им разкажа, те пък не бяха много изненадани. В повечето случаи съм се оттласквал сам. Но всички мои приятели, които са имали някога проблеми, всичко се е кореняло в това, че те не са имали опора в семейството си. Нещо важно не се е случвало там като комуникация. И ако ти имаш някакви проблеми в семейството и си млад човек и срещаш неразбиране, опитай се да работиш с хората, които те обичат, и недей да се хвърляш в някакви глупости, надявайки се, че така ще оправиш нещата. Не, така няма да оправиш нещата.

Колкото до родителите, за тях няма рецепта, за тях е тежко.

Може би, ако за детето съветът е „бъди себе си“, за родителя е по-скоро „превъзмогни себе си“, „прескочи се“, за да преглътнеш някои неща, за да си в по-важните теми?

Много съм съгласен с това, защото през мои познати хора съм имал шанса да надникна в проблемни семейни ситуации. Например едно хлапе ходи на терапия и колкото повече работи с терапевта си, толкова по-ясно става на терапевта, че проблемът не е в детето, той е в неговите родители. Защото обикновено родителят гони някакъв план и очаква детето да го следва, а то е личност с негови възжеделения. Тук сме свикнали на една система, която не иска да го признае и не иска да поеме отговорност в същото време.

Не мога да не питам как мина през теб изминалата 2020 г.

За мен беше много щастлива година. Имам страхотна жена до себе си, семейството ми е добре. Малката ми племенница расте. Цялото ми семейство е супер. Приятелите ми се справят добре с това, което се случва. На всичкото отгоре имах див късмет да издам послединя си албум, преди да има карантина. Единствените нещастни обстоятелства са, че в момента на всички, които се занимават с музика и нощен живот, им е по-трудно да изкарват пари. На читави хора около теб им влияе всичко случващо се и тяхната болка става и твоя болка.

Чувала съм, че в рапа често се случват някакви сериозни борби между конкуренти. Това тук има ли го?

В момента е много кротко. По принцип според мен трябва да ги има конфликтите, но само доколкото те създават някакви артистични предизвикателства. Всичко друго са махленски истории. В момента е много ясно разграфена сцената. Има си ниши от сходни изпълнители, те колаборират и правят близки неща. Някои от тези ниши ми харесват, други намирам за тъпи и те ме намират за тъп. Аз лично никога не съм искал да привличам внимание чрез разправии. Обичал съм да съм дразнител в музиката си и знам със сигурност, че много хора, които пишат римички, са си пуснали мои неща и са се жегнали хубавичко. За което аз, разбира се, искам да им кажа да продължат да слушат и да се трогват. Много искам да се впечатляват. Искам и да ги боли понякога (смях). Но всичко е с градивна цел. На мен ми пука за общото качество – как се правят нещата, колко акъл се налива в тях, колко високи критерии биват възпитавани у хората, които слушат. Което пак за мен не е самоцел, то е нещо вторично, което може да се случи, само ако се поддържа някакво ниво. Аз съм много далеч от мисълта, че с рап музика можеш да направиш от хлапета, на които не им пука за нищо, някакви олимпийци и лауреати. Но може да побутнеш в правилната посока и може да го направиш, дори когато не си супер конкретен и буквален: „Ей, оу, човече, вземи живота си в ръце“. Ами просто, като правиш нещо с желание. Тогава човек си казва „Де.ба, тоя пичага гледай как прави с желание и с нюх нещата си, искам да съм като него.“ Колкото повече правиш нещата с желание и с нюх, толкова повече се отделяш от това блато, което сме свикнали да бъде всичко около нас. На някои хора им звучи като проповед и досада, нямам нищо против. Просто аз не вярвам в другото – че в шеги и закачки животът си минава и трябва да сме някакви заспи.

Синът ми Андрея също иска да те пита нещо.

Андрея: Преди да дойдем на срещата с теб, бях с приятели и те видяхме на улицата. Не посмяхме изобщо да те доближим, въпреки че сме били на твои концерти и сме били впечатлени колко нормално се държиш с всеки един. Представяше ли си, когато написа „Удар“, че един ден някои хора ще ги е срам дори да дойдат до теб да те поздравят?

Не, не, изобщо не. Защото идеята ни тогава беше ние да се обградим с хората, на които им се слуша такова, каквото на нас ни се прави. Да си направим наш малък остров в ъндърграунда в България. Но тази цел беше много скоростно постигната. И просто продължихме.

Разкажи за последното парче – „Яки хора, добри времена“. Как дойде идеята, как го направихте?

Преди подготвянето на събития беше голяма част от това, което правехме всеки ден. Сега няма събития и много по-често се събираме в студиото и подготвяме проекти, идеи и посоки и лека-полека ги нищим. Последното беше „Яки хора, добри времена“ и стана страхотно. Празнувахме, докато го измисляме, празнувахме, докато го записваме, празнувахме, докато правим клипа. Искам да похваля и да засипя с благодарности Григовор, който е ? от SoCalledCrew, за това, че изнесе голяма част от този клип на гърба си. Освен че беше част от песента и част от екипа на сценаристите (аз, той и Евгени), той го режисира, той изнесе цялата комуникация между нас и продуцентската къща. Тази година, ако всичко е наред, той ще изкара един албум, който според мен ще обърне представите на много хора. И нямам търпение това да се случи.

Но да се върна на „Яки хора, добри времена“. Парчето е малко или много „анти 2020“. Стискаме палци цялото това нещо да е минало до лятото на 2021 г. и това парче е такова, че тогава да си го пуснеш, да се сетиш как ти е звучало за първи път през декември 2020-а и да се замислиш как ти звучи, когато вече си свалил покрива и караш към Голямото синьо, сложил си цайсите и ти е супер. И, разбира се, си свалил досадната маска и мустаците ти могат да дишат най-накрая.

Фотографии: Николай Неделчев @profalen и Владислав Лаков @vladilakov (водещата фотография)