Камелия се носи по улицата с финес, сякаш стъпва върху клавиши на пиано. Макар да е облечена с палто, тялото й се движи, сякаш е облечено с дълга тюркоазено синя рокля, шита по десена на някое вечерно безвремие. Има тъга в думите й, има дори известна безнадеждност, но няма слабост. „Не поглеждам назад – казва ми – гледам винаги напред, в бъдещето. Вече не се знае колко дълго ще е това бъдеще, но аз живея за него.“
Припомняме ви един наш разговор с нея.
Камелия, неуморна сте. Постоянно сте заета с разнообразни ангажименти. Как се променяше през годините мотивацията ви и какво е това, което днес ви вдъхновява, за да започнете нов проект? Не се е превърнало в навик, нали?
Не, не се е превърнало в навик, защото всеки проект е сам за себе си. Мотивацията е трудна вече, защото непрекъснато се сблъсквам с хора, на които им е все тая. Това е бизнес, който не може да се създава от един човек. Задължително се работи в екип, а на българина му е много трудно да действа в екип. Трудно е и да намериш точните хора. Всеки музикант работи с няколко екипа в различни формация и това не позволява да си много гъвкав в турнетата например. Заетостта на всички е различна и концентрацията върху дадена цел не може да е сериозна, когато човек се разпилява в пет проекта наведнъж.
Нека се върнем в началото. Може би не всички знаят, че вие сте първият български изпълнител с договор в Англия. През коя година беше това?
Не бях само първият български, а първият изпълнител от соц-лагера, който подписа със западен лейбъл в чужбина. Заминах 1983 година с мъжа, който впоследствие ми стана съпруг. Подготвихме демо в Германия и го изпратихме в Англия. Намерихме контакт с една ПР агенция, която промотираше Queen, Beatles, Дейвид Бауи, Фил Колинс и други. Те се наеха да работят с мен. Представих се на няколко лейбъла и Virgin подписаха с мен. Разбира се, звучи лесно на думи, но не беше такова.
Много неща в живота на артиста остават невидими и изглеждат лесни отстрани. Как си спомняте онези години и стигането до първия успех?
Има няколко категории успех. Като цяло успехът е в задържането. Не е въпросът да излезеш с една песен или един албум, а да направиш няколко албума, да се задържиш дълго в медийното пространство и да оставиш следа. Това не е никак лесно и за мен крачката в чужбина беше, за да се опитам да надскоча възможностите, които имаше в България. Но аз стигнах до първото стъпало. Не можах да се развия натам, защото имаше куп проблеми от личен и организационен характер, а и нямах късмет. По лошо стечение на обстоятелствата се върнах в България – нямах такова намерение, но нямах и друг избор. Историята не е лесна нито за разказване, нито за преживяване. От друга страна, всички тези трудности влизат в творчеството и оставят следа.
По какъв начин?
Като изразно средство. Ти знаеш какво е мъка, знаеш какво е болка, радост, екстаз. Научаваш тези емоции във всички онези житейски моменти, които са трудни за теб. Това е опитът. Неслучайно артистите имат уединен живот, защото прекалено ги преследва общественото мнение и контактът с много хора. Ако не успееш да изградиш защитна бариера, може да рухнеш психически. Това е най-лошото, което може да се случи на един артист – защото се самозалъгва, главозамайва и решава, че е голямата личност и забравя, че всяко бебе се износва по 9 месеца, не може да стане по-бързо. Трябва човек да е зареден с търпение и да е инат. Трябва упорство, да се ровиш непрекъснато и да работиш. Ако спреш да работиш, те обзема летаргия, излизаш от ритъм и музата изчезва. Работата върху актьорска и музикална дейност е вид спорт. Винаги трябва да си в кондиция. Ако се появи възможност и късмета е на твоя страна, е необходимо да бъдеш във форма да го хванеш, защото това е неповторим момент.
Когато се връщате в България, вие май не уцелвате хубавия момент?
Така е, но въпреки всички спънки аз съм направила шест албума и седем сингъла. Това не е малко – от 1994 година до сега.
Как успяхте, при положение че вие се връщате и се борите за оцеляването си буквално?
Нямам друг начин да оцелявам освен чрез моята работа. Не че не мога да работя нещо друго, но то няма да е моето. Трябва да работя нещо, от което изпитвам удоволствие, а музиката е чрез което аз дишам и живея.
Как ви посрещнаха тук?
Не особено приятелски. Като започнем с това, че ме упрекваха за моя език. Моят език винаги е бил различен. Затова никога не ми даваха да си озвучавам филмите – въпреки че съм работила четири години в театъра, аз не съм театрал. А българска кинематография държеше на театралния говор.
Когато исках да започна да работя, в джазклубовете ми казваха, че съм рокаджийка, а в рокклубовете ми казваха, че съм джазменка. Дълго време не можех да намеря мястото си, но най-накрая ми се отвориха врати и започнах лека-полека да пробивам. Най-трудното беше да си възстановя името, защото ме бяха отписали. Между впрочем и до този момент има хора, които смятат, че мен ме няма.
Какво хубаво последва след първоначалната битка?
Най-хубавото беше, че отново можех да правя албуми и че можех да си отглеждам децата. Те попаднаха в добри училища и бързо свикнаха. Усвоиха три езика и смятам, че добре ги възпитах. Така че независимо от условията, в които се живееше, те не бяха лишени от нищо и се научиха да си постигат сами нещата. И когато станаха на 17-19 години, всяка започна да върви по своя път. Сега аз вече мога спокойно да се грижа за себе си и да очаквам новото поколение да доставя радост в живота ми.
Имате ли носталгия по тяхното детство?
Не, защото знам, че рано или късно ще преживея детството на техните деца. По-трудно ми е да преживея загубата на майка ми. 1999 г. загубих баща ми, но тогава го преодолях по-лесно, защото мама беше до мен и го преживявахме заедно. Но сега това усещане за липса е ужасно. Аз бях много свикнала с присъствието на майка ми. Живеех с родителите ми до 1997 г. После се отделих, но така или иначе й помагах с всичко до последния момент. А и децата поеха в свои посоки. Тази празнота е кошмарна! Докато си програмираш часовника, е много трудно.
Децата ми дойдоха на 8 години в България и не знаеха български. В Германия говорехме на английски и на немски. Тук помогна много училището. Баща ми също помогна, защото работеше с тях върху домашните и български. Майка ми е човекът, който ни обгрижваше с всичко – когато аз тръгнах да работя, тя ме отменяше. След осми клас попаднаха в немска гимназия – аз държах да не губят връзката си с Германия, защото така или иначе имаха немски паспорти. Въпреки всичко те станаха родолюбки в България. Едната ми дъщеря не иска и да мръдне от тук. Но аз съм ги научила да правят избори и да държат на тях. Баба им ги научи на строгост, дисциплина и да правят сладкиши, каквито и аз не владея добре. Аз обичам да правя ордьоври, салати, манджи – всичко, но не и сладкиши. Сега обаче трябва да се науча, за да бъда добра баба и аз.
А защо й казвахте „царица“?
Когато някой й беше симпатичен, тя му викаше умалително „царице“. Затова и ние така я наричахме. Тя учеше децата ми на обноски и да се грижат за себе си, всъщност всичко което и мен ме е учила. Аз в техните очи бях много по строга, а баба им беше най-добрата, защото им угаждаше. Е… не винаги.
След загубата й дойдоха ли равносметки за вашия собствен живот?
Не обичам много да гледам назад, защото не обичам да си спомням лошите неща. Мен ме интересува какво ще стане в бъдеще, защото бъдещето е обидно кратко и времето няма да ми стигне. По-добре да гледам напред, отколкото да се обръщам и да се чудя къде съм сгрешила, защо съм сгрешила. Грешките ми вече са обица и аз ги нося по мен, няма защо да продължавам да ровя в миналото.
Какво ви се иска да има напред?
Най-много искам да се промени нашата държава, но мисля, че няма да се случи, докато съм жива. Искам да съм в състояние да работя, докогато мога, и да си дочакам старините с усмивка на лице.
Как си ги представяте?
Не мога да си ги представя, защото още не мога да си представя как ще изглеждам и как ще се чувствам, когато съм възрастна. За някои хора аз вече съм възрастна, но за мен не е така.
Имахте ли сродна душа по пътя или може би ще имате?
И това не знам. Имаше сродни души, но е трудно за артистите да намерят и да задържат партньор. Живеейки с артист, другият трябва да е много всеотдаен и търпелив и да уважава тази професия. Ако те нямат уважение и разбиране към тази професия, връзката се губи. После със сродната душа най важно е приятелството а и това не е лесна работа.
Очаквате ли любовта?
Аз съм си влюбена по принцип. Влюбвам се постоянно – в музика например. Аз очаквам нещо да ми се случи – ако е любов, добре дошла. Но вече не вярвам, че може да се появи. Не за друго, аз не виждам мъже в нашата държава. Те нямат нужното поведение и уважение към жената като към жена. За тях жената е слугиня или украшение. Хората, които имат финансовите възможности, особено често гледат така на тях.
Как се променят през годините ценностите и приоритетите?
Да си запазиш ценностите е лична борба за мен. Като гледаш как изчезват ценностите и традициите, е тежко и е една от причините за усамотяването. Ценностната система изчезва при всички а да не говорим за морал и те вече не оценяват приятелството. Междувременно започваш да губиш много от приятелите си. Аз съм загубила четири приятелки през последните години. При това първи приятелки. В един момент трябва да градиш нови приятелства. А новото поколение има различен подход, различни възгледи, различен начин на живот.
В какво е силата на жената днес?
Жените в момента са се съсредоточили да се доказват, че са еквивалент на мъжете, особено в професионален аспект. Това ги отделя много от тяхната женска функция. Жената трябва да знае, че няма нужда да се доказва – за всички е ясно, че тя е толкова добра колкото и мъжа. В някои области дори е по-добра. Аз лично винаги съм изпитвала желанието да бъда жена, независимо че професията ми е еманципирана.
Щеше ли различно да изглежда кариерата ви днес, ако бяхте по-еманципирана?
Не, аз трябваше да бъда лъжкиня и трябваше да бъда по-нахална. Може би щях да имам по-голям успех. Не владея умението да се набутвам. Навремето животът беше по-дисциплиниран и хората имаха друго отношение един към друг. Българинът беше по-сърдечен, а сега е дистанциран. И е такъв егоист, така се е затворил в своето обкръжение.
Последното ви парче се казва „Нежно и бавно“, а преди това направихте „Красив спомен“. Кои са красивите ви спомени, които свързвате с нежни и бавни моменти?
Фотографии: Петър Вълчев, Евгени Димитров
Коментари (0)
Вашият коментар