Проф. Коста Костов: Природата ни отмъщава, защото я ползваме безпощадно според интересите си

От Мила Иванова

Проф. Коста Костав няма нужда от представяне. Докато съм с коронавирус и получавам задух, няколко близки приятели споменават неговото име, а то е толкова респектиращо, че аз само тайно се надявам да не съм „чак за него“. Нека бъде свободен за по-тежките случаи... Когато обаче приятел-лекар настоява да бъда прегледана само и единствено от проф. Костов, се подчинявам на мига.

Не бих ви занимавала с медицинското си състояние. Ако трябва да го обобощя щастливо, според професора вече мога да пия вино и да мисля за хубави неща.

Тръгвам си впечатлена от кабинета му не само заради обстойния преглед в дни, в които лекарите нямат време да вдигнат телефона си дори. И не заради винената препоръка, макар че тя ме ободри, няма да лъжа. Тръгвам си респектирана заради срещата с един специалист, който владее еднакво медицина на световно ниво и хуманност на нивото на семплата, но така дълбока необходимост на всеки от нас да бъде чут, да бъде разбран. Професорът доказва това усещане още с първите си думи в нашето интервю: „За човечеството не мога да мисля, защото съм ангажиран със съдбата на отделния човек, която е уникална по своята ценност.“ Тези думи днес са по-важни отвсякога. Защото повече отвсякога ние се чувстваме малки и изгубени, безнадеждни и изоставени. И имаме повече въпроси дори от своите деца. Днес проф. Костов дава някои отговори, но поставя и болезнени въпроси.

Това интервю не е от текстовете, които трябва да прочетете накрак. Не е за четене по диагонал, не е за преразказване или прескачане. Темите, които професорът поставя, ще бъдат дълго част от възпалителния процес в организма на днешния свят. Затова ви предлагам да си налеете едно вино, да си пуснете джаз и да ги чуете.

Как се чувствате тези дни, проф. Костов? Тревожен ли сте за бъдещето на човечеството или сте мотивиран да прескочим този трап, който застана срещу всички ни, с още повече смелост и единност отвсякога?

Чувствам се мобилизиран както никога досега. Спя малко, но ми стига, сякаш организмът ми съзнава отговорностите ми, отключва неподозирани резерви и ми дава възможност за пределна мобилизация, за да се справя успешно. За човечеството не мога да мисля, защото съм ангажиран със съдбата на отделния човек, която е уникална по своята ценност. Както казваше Йосиф Бродски, може би вече не можем да спасим света, но отделния човек винаги можем.
Мотивиран съм до крайност и съсредоточен до предела на ума си.

Как се промени личното Ви ежедневие от март насам?

Ежедневен надпределен стрес, който покачва пулса ми с 10 удара в минута и бързината на мислене с няколко мисли напред. Когато човек е поставен в условия на емоционален, умствен и физически предел, показва истинската си същност, своя максимален духовен, умствен и физически капацитет. Това го знам от Ницше.
За първи път в своя професионален живот се чувствам така пределно мотивиран и въпреки рисковете съм мобилизиран за всичко, което мога и знам. Всеки добър професионалист чака подобна възможност. За медиците няма алтернатива, освен да изпълняват задълженията си в такъв съдбоносен за народа момент. Аз съм само един редови боец от една родолюбива и смела армия. Убеден съм, че колегите, които загубиха живота си в тази епидемия, са мислели точно по този начин и това ги извисява над болката от тяхната загуба.

Смятате ли, че светът и хората му имаха нужда от това препятствие? За да осъзнаем необходимостта да пазим и себе си, и природата повече, за да разберем колко сме свързани и че трябва да се грижим повече за нашите лекари...

Със сигурност светът няма да излезе същият от тази пандемия. Или поне се надявам на малкото останали мъдреци с глобално влияние. Човечеството е осъдено да продължи да се среща с подобни глобални предизвикателства, защото природата намира свой начин да ни санкционира за грубите посегателства над нея. Тя ни отмъщава, защото нарушихме моралните й закони, ползваме я безпощадно според интересите си. Когато съвестта отстъпи на личния интерес, тогава няма прошка и наказанието е неизбежно. Природата ни предупреждава, че ако продължим по същия начин, ще се защити със всички способи. Ние сме във война с нея, а войната взема много невинни жертви.
Политиците по зловещ повод разбраха, че не могат вече да мислят в рамките на един мандат. Ще се изостри още повече нуждата от държавници, които мислят с дълбок хоризонт, с грижа за цялото общество, което има нужда от модерна и осигурена здравна система с достатъчно медици, подготвени за нови предизвикателства. Политиците, които не са най-представителната извадка от човешкия род, получиха още един тежък за усвояване урок, че не мощните икономически субекти, а само силната държава може да се справи с подобна тежка здравна и икономическа криза.
Ако след тази пандемия България не потърси път да реформира здравната си система, ако не промени отношението си към медицинското съсловие и не се върне към изконните човешки (християнски) добродетели, за да избере според тях водачите си на предстоящите избори, нищо добро не ни чака. Духът израства от добродетелите, както тялото ни – от здравословната храна. Българинът е особен чешит – дълго търпи и после да не си му на пътя. Може да убие брат си, но после ще умре за някоя благородна кауза. Смъртта е освобождение, животът е по-труден избор.

Как си представяте света на бъдещето и колко дълго COVID-19 ще бъде водеща тема?

Аз не съм от най-големите оптимисти за бъдещето на света. И природата точно това ни казва – че и тя не е. Иначе би се смилила над нас. Всички сме свидетели на духовния упадък и моралната деградация на обществата и политическите елити. Светът вече не е място за просветени умове. Днес хуманитарното образование не се цени и отстъпва лидерството на техническите дисциплини. Някога учителят, свещеникът и лекарят са били най-уважаваните хора в една общност. Помня това време. Днес един програмист печели неколкократно повече от един философ, литератор, историк, учител, дори учен. Наливат се пари в образователни дисциплини, които произвеждат специалисти с бъдеща принадена стойност. Духът отстъпва последните си рубежи на прагматизма. Ще се раждат все по-малко творци на духа и все повече технологични магьосници, които, вторачени в екрана на лаптопа, няма да познават мириса на хартиен носител, шума на разгърнатата страница. Стерилизацията на мисленето и свеждането му до принадената стойност на крайния резултат отнема удоволствието от летящата мисъл, от безпределното търсене на художествен образ, извънземен звук, дума, фраза... Ще дойде ден, когато стиховете на класиците ще се изразяват в числови поредици. Когато на живото изкуство ще се гледа като на екзотичен каприз, литературата ще стане занимание за социални аутсайдери, а художниците ще станат декоратори, защото компютърните образи ще им вземат хляба. Пътят от „Разколник(ков) уби баба, за да й открадне пенсията“ до „Престъпление и наказание“ ще стане толкова дълъг, колкото пътя от пещерата до катедралата и няма да бъде извървян от никого. Ще се появи нов предмет в медицинските университети с название „диагноза и лечение на носталгията по миналото на човечеството”. Най-сигурният белег, че сме съсипали настоящето си, е носталгията по миналото. В България вече сме в тази фаза. Политиците превърнаха няколко милиона българи от мечтатели в носталгици. Вече тридесет години не се е появил нито един поет или писател на нивото на Багряна, Атанас Далчев, Константин Павлов, Борис Христов, Иван Динков, Иван Пейчев или всеобщ народен любимец като Христо Фотев или Дамян Дамянов, нито един художник от калибъра на Стоян Цанев... Да не споменавам по-старите писатели, поети и майстори на четката. Останаха ни няколко творци, които също израснаха в онова стигматизирано „тъмно” време, което роди в „подземията” си непомерни за днешния аршин майстори. Изглежда, днешното време е ялово…

Колко още да чакаме?
Що се отнася до COVID-19, неговото бъдеще е непредвидимо толкова, колкото е непредвидимо и протичането му при отделния човек – като увеселително влакче – ту се покаже, ту изчезне. Вероятно ще продължи да ангажира вниманието ни и през 2021 година, със сигурност до края на пролетта, но постигането на популационна защита изисква повече време, с което не мога да се ангажирам.

Всички се питаме дали наистина появята на ваксина/и е панацеята? Онова, което ще ни избави напълно от настоящата ситуация. Хората се лутат сред въпроси: дали тя ще е достатъчно надеждна, дали няма да има странични ефекти в дългосрочен план, дали ще ни пази изцяло или винаги ще сме уязвими на вируса?

Ваксината няма да ни избави от вируса. Почти всички микроорганизми, за които има създадени ваксини, са все още сред нас. Морбили, варицела, заушка, полиомиелит, туберкулоза... Всички те все още предизвикват малки епидемични взривове и боледуват хиляди. Някога тези инфекции са били далеч по-опасни отколкото са днес, но тяхната вирулентност, макар и отслабена, не е замряла. Вземете за пример туберкулозата. В България от нея страдат все още хиляди българи, някои от тях с трайни последици. Ваксините успяха да ни освободят от вариолата (едрата шарка), но не успяха да прогонят останалите инфекции. При настоящата пандемия ваксината ще намали значително епидемичния риск, но много индивиди ще продължат да боледуват, защото не е ясно колко траен ще бъде имунитетът след ваксиниране, а достигането на популационен имунитет от 60-80% е бавен процес и изисква много време. За целия свят това време ще е вероятно 3-4 години, защото през ваксиниране или боледуване трябва да преминат минимум 5.6 милиарда, без да сме наясно колко траен е придобитият имунитет.
Що се отнася до страничните ефекти на ваксините, това е труден въпрос и в него има етичен контекст. Определянето на безопасността на една ваксина в обичаен сценарий изисква години. Ние не сме морски свинчета, на които в стерилни условия да се отчитат страничните ефекти в рамките на броени месеци. Ние живеем в различна от тях среда, с много увреждащи фактори и пускането в ход на ваксина с продължителност на наблюдение на страничните ефекти от няколко месеца е твърде смело от научна гледна точка, а от хуманна гледна точка е неприемливо. Аз не съм антиваксер, но не съм и морско свинче. Ваксиниран съм с всичко, което е било необходимо за професията и здравето ми, ваксинирам се и срещу грип ежегодно, мотивирам и пациентите си, но това, което се случва с ваксинационните програми и спешния възход на ваксиналната продукция, ме смущава и озадачава. Преди няколко месеца това щеше да бъде коментирано като недопустимо. Поради тази причина решението кои да се ваксинират, изборът на социалните групи, които ще бъдат ваксинирани, са въпроси на професионална и морална отговорност. Битката на фармацевтичните компании за милиардите от ваксини е предизвикателство както към медицинската общност, но и към политическия морал.

Вирусът даде страничен ефект дори при хора, които не са се сблъскали персонално с него - страх, тревога, паника, чувство за безнадеждност. Мисля, че никога тези усещания не са били толкова наднормени. Как съветвате Вашите пациенти да се терапевтират срещу стреса и страха? Как го правите самият Вие?

Вярно е! Всеобщият страх от фатален край обсеби съзнанието на милиони и доведе до една втора епидемия от панически разстройства и психосоматични болестни прояви – недостиг на въздух, стягане в гръдния кош, болки в областта на сърцето, усещане за безсилие. Проблем е това, че всички тези оплаквания са част и от клиничната картина на инфекцията и времето след нея, а такива оплаквания се появяват и при хора, които са прекарали заразата почти безсимптомно. Трябва много професионални умения и опит, за да бъдат различени соматичните (с причина в органно увреждане) от психосоматичните прояви, при които липсва органична причина.
При по-леките случаи водя разговори с пациентите след преглед и инструментални изследвания, при които не се установяват отклонения от нормата, и обсъждам резултатите с тях, като се опитвам позитивното послание от резултата да стигне и до мисленето им. В по-изразените случаи търся помощта на психиатър или психолог с опит. Моят личен подход към стреса е през разбирането, че изпитанията са част от професията ми и ги превъзмогвам със спорт, когато имам време, с много четене и игри с малкия ми син, за което винаги имам време, слушане на любима музика, неизменна част от моето късно ежедневие в часа преди полунощ.

Вие сте познат и с пиетета си към изкуството. В кабинета Ви има портрети на прочути джаз музиканти, както и един саксофон. Отдушник ли е музиката, професоре, или жиздненоважна необходимост?

Изкуството ни спасява да не умрем от истината е перифраза от Ницше. Изкуството е част от живота на лекаря, ако сам той желае да практикува професията си като изкуство. А тя става изкуство, когато лекуваш болния, а не болестта. Това е творческа работа, навлизане в дебрите на страдащата човешка душа. Това е като труда на скулптора, който дълбае камъка, докато се появи скрития в него художествен образ. Така и ние дълбаем, за да изкопчим здравето, стаено като потенция във всяка болест. Когато се срещам с музиканти, художници, писатели, поети, все хора на изкуството, които са ме вдъхновявали в годините, винаги им признавам, че това, което умея като лекар, се дължи и на тях, че техният Аз е в мен и моят Аз е в тях. Ние сме съ-човеци и това ни различава от животните, които нямат съзнание за общност, а живеят според инстинктите си за самосъхранение. Ако човек живее сам, извън обществото, той ще има морала на животно. Вероятно, ако не бях срещнал големите творци в моя живот, ако тяхното изкуство не беше минало през мен, щях да бъда отегчен от професията си лекар, посредствен специалист, загубил смисъла на живота, който изисква от човека отговорност и към другите.

Проф. Коста Костов е роден в гр. Бургас.
През 1980 г. завършва медицина във Варна.
Професор по белодробни болести.
Специализирал е в Швейцария и Германия.
Преминал е специализиран курс „Основни качества на лидерството” в London Business School.
Дългогодишен лектор по белодробни болести в Медицински факултет на Университет „Св. Климент Охридски”, София.
Бивш председател на УС на БДББ в периода 2008-2012 г.
Национален консултант по пневмология и фтизиатрия на НЗОК.
Председател на Медицинския експертен съвет към Министерски съвет по време на пандемията COVID-19 2020 г.
Член на съюза на българските писатели – секция «Публицистика»
Неизменно в годишните класации „Лекарите на които вярваме” на в-к „24 часа” и „Най-добрите лекари” на радио „Дарик”.
Двукратен носител на годишната награда за есеистика за 2015 г. и 2018 г. на в. „СЛОВОТО днес”, седмично издание на съюза на българските писатели.
Носител на наградата на Дарик радио „Вдъхновение на годината” през 2016 г.
Главен редактор на списание INSPIRО.