Труден въпрос, защото част от казусите невинаги са свързани с щастлив край, независимо колко усилия полагаме. Това да спечелим някое дело в съда е безсмислено, ако сме загубили човек. Единственото, което ме кара да продължавам напред, е мисълта, че едно дело може да доведе до поука. Ако сме загубили пациента, но сме се поучили от загубата му и може да спасим други пациенти след това – тогава да, тогава има смисъл. Не мога да кажа, че откакто се занимавам с това, сме постигнали колосални промени в сферата на здравеопазването, но в същото време не стоим на мястото, от което сме започнали. Малкото брауново движение, което генерираме, успява вече да размести пластове и поне на места да създаде по-добри практики. Далеч съм от мисълта, че нашата работа с магическа пръчка променя всичко, но знам, че с вяра, постоянство и работа и най-вече с чувство за вътрешна справедливост ще се развиваме в правилната посока.
Повечето хора са напълно отчаяни, че съществува справедливост в здравеопазването. Теб обезсърчавала ли те е липсата й?
За мен справедливост в здравеопазването е пациентите да имат своите права и те да са гарантирани, но също така лекарите и всички, които работят в сферата на здравеопазването, да имат сигурна работна среда. Визирам не само достойното заплащане, но и техническа обезпеченост, както и техните права като работещи да се спазват. Не се обезсърчавам от дефектите, а работя, за да ги отстраня. От друга страна знам, че това ще отнеме много време. Разбира се, че бих искала да решим всички проблеми и на мен да ми се наложи да си търся друга работа, но реалистично погледнато, ще продължим още дълги години с усилията. Защото и сред пациентите, и сред лекарите има хора, заради които си заслужава да продължаваме да работим и да се борим. Това противопоставяне между лекари и пациенти трябва да приключи, защото лекарите работят в тежки условия и пациентите невинаги може да видят това. Тези тежки условия пречупват, развалят призмата – виждането на лекарите понякога е като в развален калейдоскоп – ти си мислиш, че помагаш, но от другата страна няма човек, който да ти благодари, защото той не е доволен от системата. Пациентите са изгубени по кривите пътеки в здравеопазването.
Учила си на няколко места в чужбина, но си се върнала за практикуваш в България. Какво би казала на всички онези млади хора, които сега завършват чужди университети?
България е добра среда за развитие, ако на човек му се работи от нулата. За един инвестиционен банкер България няма да е най-доброто поле за изява вероятно. За един лекар, който иска да работи високотехнологична медицина, също, но за човек, който иска да създаде нещо от нулата и да го гради според своето верую и принципи, България предоставя доста плодотворна почва. Има безкрайно много незаети ниши и възможности за развитие. Да, по-трудно е. Ако в България в момента прокарваме коловози и си правим пътечки, тези хора, които не се връщат тук, избират просто да шофират по магистралата. Разбира се, не може да пренебрегнем и емоционалните фактори – семейство, приятели, среда, възможност за това да се обадиш на приятел в 3 посред нощ – нещо, което в Швейцария трудно може да направиш.
Преди доста време се запознах с турската писателка Солмаз Камуран, която пише за малцинства, за етноси, за различни. Тогава тя ми каза, че няма по-измислено нещо от границите – от тези на града и държавата, от тези, които сам си поставяш. Като дете аз съм расла в малък град и винаги съм си мислила, че този град поставя граници. Всъщност се оказа, че този град дава и големи криле. Защото ако не можеш да прескочиш въображаемите стени, които сам си издигнал, ти остава само да прелетиш. Образованието, ученето, ама якото ученето, са нещата, които дават огромните криле и които могат да те изкарат от всяко място.
Малкият град не е негатив. Той е огромен позитив – топла среда, която ти дава възможност, ако положиш достатъчно усилия, да постигнеш големи и полезни неща. В малкия град аз израснах като дъщерята на д-р Панайотова. Като бях дете, се шегувах с майка ми, че един ден аз ще направя нещо, с което тя ще стане майката на Мария Петрова. Нищо не е невъзможно! Да си от малък град не е предпоставка да имаш малък живот.
Ти си председател на едно земляшко дружество. Защо на цялата си натовареност прегърна и тази кауза?
Нашето земляшко дружество този месец навършва 70 години. Мисълта, че едни хора в продължение на 70 години всяка година се виждат и сред тях има академици, полковници, летци, професори, лекари, добри юристи, е сплотяваща. Никой от тях не е забравил откъде е тръгнал. И всеки от тях се връща днес с идеята „С какво да съм полезен?“ Искам с младите хора от нашия град да си направим още по-голяма общност и докато са студенти в София например, те да знаят, че имат нашата пълна подкрепа. Те идват тук и започват да си търсят квартира и т.н., но не само – в техните очи ти си ментор. Да оставиш само малък отпечатък в живота на някого и да се надяваш, че този отпечатък не е оставил рана, а e дал криле, е вдъхновяващо и за самия теб.
Да, и се радвам, че си личи. Защото всяка майка е героят на своите деца. Но моята майка е истински герой. Тя е човек, за когото няма невъзможни неща и с каквото се захване, го прави добре. Когато замина за Истанбул, на нея й се наложи да държи всички изпити от първи до шести курс наново на чужд език. И тя го направи в рамките на година и половина. След това й се наложи да приравни специалността си пред много сериозно научно жури – пред професори, които вече бяха на години под нейните, и тя го направи. Когато прочете една книга, която я заинтригува, тя реши да си направи издателство и да я преведе на български. И отново успя. Бих била безкрайно горда, ако 1% от това, което тя може, го мога и аз.
Единственото нещо, което искам и за Мария, и за Петър, е да бъдат в хармония със себе си и с останалите, защото това носи щастие. Да се чувстват на правилното място. Независимо дали ще се занимават с наука, с бизнес, с изкуство.
Казват, че до всеки успял мъж стои едни умна жена. А какъв е мъжът, който седи до теб?
Преди съпруга ми имам огромната опора в лицето на баща ми. Смятам, че най-силното оръжие в живота на една жена е баща ѝ и ако и аз, и майка ми сме постигнали нещо, не е било без неговата безценна помощ. А съпругът ми е продължението на баща ми. Той свикна да живее с моите бунтове и с моите битки и каузи и е тежкото ми снаряжение, когато моите сили и вяра се изчерпят. Защото винаги ме окрилява да продължавам да виждам, че има смисъл в това, което правя.
А ако познавате други вдъхновяващи жени, напишете ни по няколко думи за тях и историята им, а ние ще разкажем на повече хора. Предайте вдъхновението нататък!
Очакваме да ни посочите кои са вашите вдъхновителки като лично съобщение във фейсбук страницата на MILA.BG или на [email protected].
Благодарим на партньорите ни в тази кампания - „Филип Морис България“ и Pandora, които не просто повярваха в нея, но и ще ни помогнат да открием истински красиви, смели и необикновени момичета!
„Вдъхновителки“ e кампания на вестник „24 часа“ и на дамското бижу в медийната ни група MILA.BG. Това е първата по рода си кампания, която търси и разказва за най-вдъхновяващите жени в България. Жените, с които ви срещаме, не са в светлината на прожекторите, но всяка от тях е мотивиращ фактор за други жени в своето кътче от света.
ТУК може да прочетете историите на останалите ни героини.
Коментари (0)
Вашият коментар