Мария Петрова: Най-силното оръжие в живота на жената е баща й, а добрият съпруг е неговото продължение

От Мила Иванова

Мария е адвокат. Но също е и лекар. Тя е от Айтос. Но също е от Истанбул. Тя е млада. Но също е основател на първата кантора по медицинско право в България. Всички критикуваме здравеопазването и медицинското право е неразорана нива у нас. Но също така имаме двукратен световен шампион по медицинско право, признат от Световната асоциация. Казва се Мария Петрова. Нежен миньон, който с твърдостта на амбицията си и с чистотата на каузата, в която вярва, прокарва първите пъртини в тази толкова болна сфера на нашето битуване. И макар големите стъпки да са невъзможни, а справедливостта в медицината да е по-болна и от самите пациенти, Мария упорито следва призванието си. Признава, че й е тежко, защото нерядко казусите, по които работи, са свързани със загубата на хора. Научила е да рестартира надеждите си, когато успее да превърне нечия загуба в урок и нечий успех – в успех за всички след него.

Мария известно време недоумява с какво е заслужила да попадне сред най-вдъхновяващите жени в България. И без да се усети, сама си отговаря: „Но дори да има едно момиче или момче в някой малък български град, което да прочете това и да повярва, че родното му място не е никаква спирачка да постигне всичките си мечти, че и отгоре, аз ще бъда доволна...“

Тя е първият българин, признат от Световната асоциация за най-добър млад учен по медицинско право. Мария се явява на този конкурс пред светила от целия свят и в конкуренция със свои колеги от различни държави и си тръгва и двата пъти с първенство.

Мария, ти си лекар, адвокат и здравен мениджър, но казваш, че си най-полезна като адвокат. Защо?

Всъщност винаги съм искала да стана лекар. Донякъде – фамилна обремененост (б.а. нейната майка е известен акушер-гинеколог), донякъде – чист идеализъм. Но в момента, в който станах лекар, осъзнах, че зад бялата престилка и стетоскопа, както и зад огромната отговорност, има една регулация, която много куца. Понякога на лекаря не му достигат сили и време да промени системата, така че да може да помогне на пациентите си. Освен това невинаги това е негова работа.

Още докато бях студентка по медицина, активно се занимавах със студентски движения. Бях четвърти курс, когато ме приеха и „Право“. Разбрах, че правото е необятно като медицината, но за разлика от нея то ми дава по-голяма сигурност. В определeни критични ситуации ми дава увереността да знам кое е правилно и кое е позволено и ако искам нещо, как да го постигна. Разбрах, че колкото и да обичам медицината и да уважавам лекарите, моето призвание е друго. И избрах правото, логично след това станах адвокат.

Твоето призвание се превърна и в твоя кауза, така ли? Защото едва ли ти е лесно в толкова нова сфера на правото, където пътищата още са черни.

Да, призванието стана кауза. Защото медицината сама по себе си се развива добре, но ние не развиваме системата, в която тя „пребивава“. Още когато записах „Право“, бях решена, че ще съчетавам двете неща. Във времето, когато аз завършвах, да говориш за медицинско право беше като морското свинче - „нито е свинче, нито е морско“, пък още повече, като го прави жена. Имаше огромна съпротива от обществото, и до ден днешен имам възрастни преподаватели, които казват, че медицинското право е насила измислено. Факт е, че медицинското право съществува от векове. Факт е, че то се развива и в други общества е намерило вече своята полезна форма. Докато в България все още се опитваме пионерски да прокарваме една или друга идея.

Ти не просто прокарваш идеи, ти си основала първата кантора по медицинско право в България. Да обясним по-конкретно какво е медицинско право.

Най-общо хората трябва да знаят, че техните отношения с лекуващия лекар и с лечебното заведение се регулират от страна на медицинското право. В случай че възникнат проблеми, те трябва да се обърнат към специалист, който да им помогне. По-конкретни примери са пациентите с хепатит С – едно много важно дело за мен, защото извоювахме модерно лечение за пациенти с хепатит С, оборвайки критериите, които Здравната каса беше поставила като изисквания към тях. Или пък множеството дела, които водим срещу Фонда за лечение на деца в чужбина, когато някой не е получил съответното разрешение или го е получил, но за него следват някакви неблагоприятни последици. Всички дела срещу Здравната каса, срещу болници и лекари за т.нар. „лекарски грешки“ са в сферата на медицинското право.

Ти си отличена два пъти като най-добър млад учен в областта на медицинското право от Световната асоциация по медицинско право. С какво пребори останалите кандидати от другите държави?

От три години имам удоволствието да съм член на Световната асоциация по медицинско право, която ежегодно прави своя световен конгрес и кани специалисти от целия свят. На първия конгрес, на който отидох, представих разработка, която касаеше информираното съгласие на малолетни, идващи от мултикултурална и мултирелигиозна среда. Вложих много усилия, но като за първа година мое участие и участие на българин не очаквах награда. На следващата година работих върху медицинския туризъм – разглеждах проблеми като трансплантацията, сурогатното майчинство, евтаназията – кога човек, възползвайки се от това да има права на пациент и да търси здраве, може да се превърне в престъпник. Добрата подготовка за такива форуми отнема голям ресурс от време, четене, проучване, писане. Научното жури се променя всяка година и в него попадат професори със значителен опит и постижения в медицинското право. Презентациите и двете години се приеха много добре, защото представях глобални проблеми. Смятам, че моите разработки ги спечелиха цели два пъти именно заради своята мащабност. Ние се заблуждаваме, че някои от проблемите са местни, но това не е вярно. Повечето от тях са глобални.

Родена във Варна, израсла в Айтос, а след това – в Истанбул, учила на различни места по света, Мария иска всички млади хора да знаят, че няма граници дори за най-смелите им цели и че малкото населено място не ограничава, а напротив, дава криле.

Но българинът си мисли, че само тук куцат нещата в здравеопазването. Не е ли така?

Не, ни най-малко. Наскоро се коментираше, че в България жените раждат или под 18 или над 35, като имаме доста голям брой момичета, които раждат под 14-годишна възраст. Запитах се къде е прокуратурата, защото това са деца. Обадих се на няколко колеги в Белгия, Турция, Украйна, Щатите – и там тези проблеми стоят на дневен ред, въпреки че не става дума само за ромско население. Така че не сме изключение в нищо. Изключение сме може би само в това, че намираме много по-бързо пробойни и възможности да прецакваме системата.

Ежедневно работиш върху най-различни казуси. Има ли такива, с които се гордееш особено много?

Чак да се гордея не, но всеки казус го преживявам по някакъв начин. И никога не приемам казус, за който не съм убедена, че може да приключи с позитивен резултат за страната, която представлявам. Трудно правя компромис с моята вътрешна преценка. Ако аз смятам, че нещо не трябва да се прави, просто не го правя. Но пилотните дела, каквито са делата за пациентите с хепатит, с муковисцидоза, промяната на част от условията, в които работят българските лекари, са случаи, за успеха на които съм радостна, че съм допринесла. Зад делото на един се крият съдбите на много повече хора и това често ми дава сили да продължавам. Не очаквам някой да знае, че дадена промяна е дошла от мое дело. За мен е достатъчно някой да си получи навреме лекарствата.