Дара Борисова - ангел-пазителят на децата на тишината

Историята на Дара Борисова е история за буря в тишина. Дара – в ролята на бурята, и светът, в който е родена и израсла - тишината. Свят, колкото тих, толкова и шумен, защото именно тя успява да го разлюлее в буря от вдъхновение всеки ден...

Родена в семейство на глухи родители, Дари владее жестовия език и познава нуждите на глухите хора. Не е изненада, че започва да работи към организации, близки на каузата на глухите. Уверена, че нейното призвание е да бъде учител на такива деца, тя мечтае да създаде център, където те ще бъдат обучавани чрез игра, преживявания и изкуство и където ще развиват максимума от потенциала си и ще получават безпрекословна подкрепа за летящ старт в живота. Дари не е човек, който мечтае дълго. Тя предпочита да сбъдва. Нейната Академия „Анди и Ая“ става реалност и от началото до днес се е разраснала неимоверно. Дари е бурята, която завихря хора и възможности около своята кауза, за да може да се посрещнат нуждите на все повече деца и семейства, а един ден... един ден Дари мечтае нейният модел на обучение да бъде прегърнат от други хора, да се създадат центрове из цялата страна и да има достъп до подобен тип модерно образование за възможно най-много деца със специални потребности.

Дари не се бори само за каузата на глухите деца. Докато изгражда своята Академия за приключения, тя се бори и за живота си. Туморът на хипофизата в началото я сваля на земята, за да трансформира впоследствие начина й на мислене и да се превърне в екстра двигател на нейното желание за живот. Дари е благодарна на болестта за хвърленото предизвикателство и отказва да изпадне в отчаяние дори когато разбира, че самата тя не може да има деца. Защото тази диагноза не е вярна. Дари вече има деца – всички онези късметлийски хлапета, които попадат във вихъра на нейната грижа, в сбъдването на нейната мечта за тях.

Дари, отраснала си сред глухи хора. С какво беше по-различно твоето детство?

По-различното, от една страна, е, че научаваш два езика едновременно – жестовия език, който е много красив, различен, емоционален. Вербалната комуникация е едва 30% от общуването ни, всичко останало е език на тялото, мимики, и т.н. Особено като си дете и си емоционален, и когато си „буря“, както казва моята сестра за мен, е много по-лесно да общуваш на този език. Аз всъщност съм израснала при моите баба и дядо, които чуват. Живеейки в малко градче като Гоце Делчев, растейки сред природата, това беше един от най-щастливите периоди в живота ми. Имала съм пълната свобода за всичко и това се опитвам да предам на децата, които обучавам – че няма нищо по-ценно от свободата и че трябва винаги да съхраняват детското у себе си. Всичко, което се случва в момента в ежедневието ни – като технологиите например, е по-скоро ограничаващо, отколкото даващо свобода.

По данни на моята баба още като дете, когато са ме питали каква искам да стана, съм казвала „детски учител“. Спомням си, че като тийнейджър обичах да събирам децата от махалата и да минаваме през различни приключения. Първият ми осъзнат избор да стана слухово-речеви рехабилитатор беше в 8 клас. Успях да дефинирам цели две големи мечти тогава – да стана учител на глухи деца и да завърша НАТФИЗ. Години по-късно работех в НАТФИЗ като преводач на класа по пантомима. Там се запознах и със съпруга ми. И всъщност сбъднах и двете си мечти. Имах колебания дали да се занимавам с деца с интелектуални нарушения или с глухи деца. Като студентка станах доброволец в училището за глухи и всъщност децата направиха избора вместо мен. Макар че имаше период, в който исках да се откажа от глухата общност, защото у тях понякога има мисленето, че светът им е длъжен и че чуващите хора са им длъжни. Докато аз смятам, че човек трябва да се изправи смело срещу всичко, което се дава в този живот като предизвикателство, и да се бори. Тост „Аз съм глух, на мен ми е трудно. Ти си чуваща – на теб ти е лесно“ не е моята максима.

Какво те накара въпреки това да избереш глухата общност?

Този, който ми върна вярата в глухите хора, е моят съпруг, който е изключително борбен човек. Имал е доста труден живот, но точно той ми даде увереността да продължа да вървя по този път. Продължих, защото видях как самият той малко по малко се променя, живеейки с мен. Той вижда, че на мен не ми е по-лесно, защото чувам, и че полагам същите усилия като него, за да постигам успехи. Че дори понякога на мен ми е по-трудно, защото ако аз остана без работа, нямам средства, на които да разчитам. Докато глухите хора имат пенсии, макар и минимални.

Първоначално създаването на Академията беше подкрепено от фондация „Заслушай се“, но аз трябваше да създам устойчивост на тази Академия. Така се роди „Deaf Kids Power” - това е социално предприятие на моя съпруг, който самият е минал през много трудни периоди по време на образованието си в училището за глухи, а след това в НАТФИЗ. Той винаги казва: „Не искам децата да преживяват това, което аз съм преживял.“ „Deaf Kids Power” създаде едни книжки с кауза, на които аз съм автор, илюстратор е Борис Бъндев, а моята сестра е създател на стиховете и техен редактор. Приходите от тях се реинвестират в образованието на глухите деца.

Какви са посланията в книжките?

Едно от посланията е, че нагласите на хората трябва да се променят. Да осъзнаят, че глухите деца не са по-различни от чуващите. Чрез книжките искаме да създадем една по-позитивна нагласа за глухотата и глухите деца да не будят съжаление. Напротив – искаме да ги покажем като герои. Нашата героиня е глухо момиченце, което има неограничени способности. Няма нещо на света, което да я спре да постига нещата, които желае.