Дора Прангаджийска: Преодоляването на моя личен ад е вдъхновявал хората да се борят

Дора Прангаджийска разбира, че е осиновена дни след като си отива майка ѝ. Огромната мъка я тласка по дълъг път на търсене на себе си, отърсване от миналото и прошка. По него Дора намира и своето призвание – да бъде психотерапевт и да помага на десетки хора да се изправят срещу страхове си, за да градят своето щастие. Днес Дора води аналитични консултации, семинари и лекции. Тя помага на осиновените да преодолеят най-голямата травма – това, че са били изоставени в началото на живота си – и да продължат напред без гняв и обида. А осиновителите учи как да говорят с децата си за истината, така че да не се стига до сериозни травми и болки. Част е от екипа на Българска асоциация "Осиновени и осиновители" и се бори за промяна на обществените нагласи към осиновяването. Автор е на книгата "Благодаря ти, мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката".

- Всекидневно се борите за промяна на обществените нагласи към осиновените. Когато се обърнете назад, виждате ли реално плодовете на своя труд?

- За голяма моя радост промените наистина се случват. Преди три години, когато със съмишлениците ми от българска асоциация „Осиновени и осиновители“ започнахме да инициираме срещи с хора от „осиновителния триъгълник“ (осиновен, осиновител, биологичен родител) и да говорим по темата, малко хора се осмеляваха публично да се покажат и да разкажат историята си. Днес залите се пълнят все повече и повече. Медиите дават пространство на темата и по този начин обществото се ангажира. Но има още много път да извървим, още много неща, за които да се борим.

- Това, което оценявате като най-големия си успех?

- Когато се обърна назад, виждам, че успехите са наистина много. С гледните си точки ангажирам хората, умея да ги мотивирам за промяна, написах книга, която определят като „пътеводител в осиновяването”, номинирана съм за награда „Златна ябълка” в категория „Герой на децата”.

Като най-голям успех обаче определям смяната на моите лични вярвания. Допреди години бях едно обидено на биологичните си създатели дете, което тропа с крак и казва, че те не го интересуват, щом са го захвърлили и никога не са го потърсили. Психотерапията отвори един нов свят за мен. С много труд, разтърсващи емоционални преживявания, крачки напред, застой, понякога назад, успях да се превърна в много по-зрял и осъзнат човек, който може да приеме изборите на другите, дори и да не ги разбира или одобрява. Днес съм благодарна и на родителите си, и на биологичните си създатели – на едните за това, че са ме отгледали и са ми дали цялата любов, на която са били способни, а на другите, че ме има на тази земя и дишам благодарение на тях.

Смятам, че за да може човек да е полезен, трябва да е разрешил първо собствените си вътрешнопсихични конфликти. Няма как да уча друг на смирение и прошка, ако самата аз не съм се научила преди това.

- Защо наричат книгата ви „Благодаря ти, мамо“ „пътеводител в осиновяването“?

- Може би защото в България има много малко литература по темата осиновяване, а и защото в нея разглеждам фазите при формирането на характера на всеки един човек в такава ситуация. Акцентът е върху това как разделянето от биологичната майка рефлектира върху характера, какви дефицити и страхове създава и колко важно е отношението на родителите, осиновили детето, за да може тези травми да бъдат лекувани. Към всяка глава, разкриваща особеностите на осиновения, съм дала съвети към родителите. Има специална глава и към порасналите осиновени хора, в която давам терапевтична посока за справяне сам. Разбира се, пътят не е унифициран. Всеки човек избира сам как да живее. Аз просто разкривам моята философия, моя избор, както на терапевт, така и на човек.

природата ни е подготвила как да бъдем родители

Днешният човек обаче се отдалечава от първичното в себе си - много рационален и малко чувстващ е; доверява се повече на външното, отколкото на вътрешното; следва написаното от авторитети и малко интуицията си.

В психотерапията е въведен изразът „достатъчно добър родител“. Това е този, който е топъл, нежен и присъстващ, но е способен да осигури и необходимият брой фрустрации, за да може детето да се справя с живота си. Хубавото е, че сегашните родители започват да си задават въпроси. По-търсещи са и забелязвам вълна на връщане към природното.

- Наистина ли травмите от детството могат да бъдат изцелени?

- Травмите от детството, независимо какви са те, могат да бъдат осъзнати и преработени. Преживяванията от тях няма как да бъдат премахнати, но психотерапията е средство за промяна на отношението към травмата. Страхът от отхвърляне винаги ще го има в мен, често усещам вледеняващия дъх на присъствието му, но знам, че той е формиран в първите месеци след раждането и днешните ситуации само напомнят за него. Сега си позволявам да го разглеждам отблизо и колкото повече не бягам, толкова повече го виждам като едно животинче, което копнее да бъде опитомено.

- Кога разкрихте, че сте осиновена?

- Разкриването на истината, че съм осиновена, при мен се случи по много неподходящ начин, във възможно най-неподходящия момент и от неподходящ човек. Затова и апелът ми към родителите днес е да казват на детето, че е осиновено, да не създават тайна. Много хора все още отхвърлят тази идея, но аз смятам, че тя е от огромно значение, за да може отношенията между родител и дете да са стъпили на честност и откритост. Безброй пъти съм била свидетел на цял един разрушен свят на възрастен човек, когато той на 30 или на 40 години разбере, че най-сигурното нещо, в което е вярвал, се оказва неистина. Тогава в терапията започваме едно структуриране на неговия разпаднат Аз, което понякога отнема много време, придружено с болка, гняв, обвинения, дори деструктивно поведение.

- Учите хората как да превръщат гнева и обидата в прошка и благодарност. Да простиш ли е най-добрата грижа за себе си?

- Със сигурност е една от най-важните. Много често чувам, че прошка се дава само тогава, когато е поискана. За мен това вярване отново обслужва Егото. Обслужва желанието да си отгоре, а другият да е отдолу. Смятам, че прошката е процес на пренареждане вътре в себе си. Когато сме наранени, сме гневни, обидени, настройваме се реваншистки или приемаме ролята на жертва. Това продължава твърде дълго понякога и стоенето в него разяжда нас самите. Ето защо смятам, че

прошка даваме заради себе си

За да възстановим хармонията в нас самите; за да дадем пространство на любовта, а не на гнева и омразата.

- Един от най-големите предразсъдъци е, че биологичната майка няма никакво значение за осиновения човек. Той е бил девет месеца в корема ѝ, чувал е сърцето ѝ, преживявал е емоциите заедно с нея. Тя му е дала живот и той съществува благодарение на тази жена. Какво е това, ако не съществено присъствие?! Често осиновените пренебрегват значението на биологичната майка, а обществото я етикетира по ужасяващ начин. Разбира се, признаването ѝ е личен избор - въпросът е дали е наистина е личен или е плод на обществените предразсъдъци.

Друг предразсъдък е безсмислието да познаваш произхода си. Обществото все още не е толерантно към тази потребност, а аз го смятам за исконно човешко право. Това да знаеш кой си, откъде идваш, какви са корените ти, историята ти.

Разкриването на тайната, че си осиновен, също е мощен предразсъдък. За радост повечето от днешните родители са далеч от идеята да създават тайна, защото рано или късно осиновеният човек разбира истината и това срутва целия му свят. Понякога тази криза продължава с години и може да бъде изключително опустошителна както за самия осиновен човек, така и за взаимоотношенията с хората около него.

- В какво тепърва има да се възпитава нашето общество по отношение на осиновените?

- Преди всичко на толеранс. Да признае и приеме изборите на хората от осиновителната триада, без да ги етикетира. Често съдим и обвиняваме другите за решенията и изборите им, без никога да сме били в подобна на тяхната ситуация. Но дори и твърдо да сме убедени в правотата си, е добре да дадем правото на човек сам да решава, дори и изборът му да е грешен в нашите очи.

- Борите се и за смяна на Семейния кодекс. За какъв тип промяна става дума?

- Сега действащото законодателство не позволява на осиновения достъп до информация за произхода си. Освен в случаите, когато „особени обстоятелства налагат това“ (например тежко наследствено заболяване). Но по закон делото за достъп може да бъда водено единствено от родителите осиновители. В случаите, когато те са починали, осиновеният няма абсолютно никакво право да стигне до произхода си. В повечето държави в света не е така и пълнолетните осиновени имат достъп поне до досие с основна информация, а при определени условия – дори до контакти с биологичните си родители (ако те са пожелали). В българска асоциация „Осиновени и осиновители“ възнамеряваме цялата тазгодишна есенна кампания „Национални седмици на осиновяването“ да бъде подчинена на това – апелиране към промяна на чл. 105 от Семейния кодекс.

- Възприемам се като човек, който провокира хората да си задават въпроси, да търсят отговори в себе си и да интерпретират ситуациите в живота от различни гледни точки. Да приемат трудностите не като наказание или безизходица, а като възможност за промяна, за израстване, за придобиване на по-голяма мъдрост. Професията психотерапевт е с много емпатия и знание да можеш да подадеш ръка на човека срещу себе си, да го съпътстваш в търсенето на решения и в промяната му. Аз самата имам нелек житейски път и моите лични изпитания, както и преодоляването им също вдъхновяват хората. За мен

психотерапията не е просто професия, а призвание

което преживявам с всяка клетка.

- Кои са хората, които вдъхновяват вас?

- Всеки човек, седнал на терапевтичния диван, ме вдъхновява. Идвайки на терапия, обикновено се е опитвал да се справи по десетки различни начини. И тогава започваме да „творим” промяната, а за да се случи това е необходимо вдъхновение. Всеки човек срещу мен е нещо уникално и смятам, че няма унифицирана психотерапевтична работа. Има ли доверие между терапевта и човека отсреща, започва процес на взаимно вдъхновение, на задвижване на колелото, на взаимна мотивация и развиване – както аз него, така той мен. Така и отговарям, когато някой ми благодари – че аз съм още по-благодарна, защото давайки му, получавам стократно повече.

Скъпи читатели, напишете ни кои жени ви вдъхновяват и защо. Напишете ни по няколко думи за тях и историята им, а ние ще разкажем на повече хора. Предайте вдъхновението нататък!

Очакваме да ни посочите кои са вашите вдъхновителки като лично съобщение във фейсбук страницата на MILA.BG или на [email protected].

Благодарим на партньорите ни в тази кампания - „Филип Морис България“ и Pandora, които не просто повярваха в нея, но и ще ни помогнат да открием истински красиви, смели и необикновени момичета!

„Вдъхновителки“ e кампания на вестник „24 часа“ и на дамското бижу в медийната ни група MILA.BG. Това е първата по рода си кампания, която търси и разказва за най-вдъхновяващите жени в България. Жените, с които ви срещаме, не са в светлината на прожекторите, но всяка от тях е мотивиращ фактор за други жени в своето кътче от света.

ТУК може да прочетете историите на останалите ни героини.