Вдъхновението в тази история започва там, където се сбъдва най-големият страх на Инес Субашка - краят на професионалната й кариера. Обезсърчена до лудост от невъзможността да се състезава повече като баскетболист, едва 19-годишната Инес усеща, че за нея всичко е свършило, преди изобщо да започне. Усещане, което тя допуска в себе си само толкова време, колкото й е необходимо да осъзнае, че собствените й руини са най-добрата основа за издигане на нов смисъл и нови мечти. Инес става треньор, стартира блог за добра кондиция и здравословно живеене и основава IFS – Inspired Fit Strong – не просто зали за тренировки, но и цялостна концепция за здраве, сила и усъвършенстване. За кратко време текстовете й печелят десетки хиляди последователи, започват да я канят да изнася лекции, а в залата й идват, за да потърсят лек и вдъхновение, всякакви хора – някои са преживели катастрофа, други борят здравословен проблем, трети просто искат да изглеждат по-добре и да се чувстват по-добре. За всички изходът от техните собствени руини и пътят към желаното минават през силната ръка и широката усмивка на точно това момиче – Инес Субашка. Тя е тази, която открива заедно с тях оптималния им режим на тренировки и хранене, тя е тази, която поставя тежести на вътрешната им увереност, хъс и оптимизъм и ги тренира до извайване на съвършената мускулатура. Инес е човекът, с когото десетки хиляди преминават през кризи, трансформации и опити за летене. И въпреки че изглежда като завършен гуру, Инес признава, че самата тя непрестанно се лута. За следващото предизвикателство си пожелава сили, уверена, че то ще дойде тогава, когато тя има... сили за него.
Инес, ти започваш като спортист още на 12-годишна възраст и имаш няколко много успешни години. Разкажи за тях и какво се случи, за да не може да продължиш със спортната си кариера?
Започнах да тренирам баскетбол, когато бях на 12. Баща ми и майка ми също са играли баскетбол и никак не искаха аз да спортувам точно заради контузиите, които са неминуеми в професионалния спорт. Баща ми винаги е бил моят идол и много исках да приличам на него. Когато един ден той отиде в командировка, реших, че сама ще се запиша на баскетбол. Нали знаеш, че когато нещо ти е страст, никой и нищо не може да те спре да го правиш. Така започнах с баскетбола и се оказа, че имам талант и че ми харесва. Но тъй като в България от малък те карат да правиш много, без да мислят в перспектива, започнах да играя на три възрасти още на 13 години – играех с по-големите и с жените. А на тази възраст не си укрепнал физически и аз започнах да се контузвам от рано. До 18-ата си годишнина вече шест пъти си бях вадила рамената. Това е доста тежка контузия, а след всяка се възстановявах по шест месеца. Завъртях се в омагьосан кръг – възстановявам се – влизам на игрището, контузвам се пак, пак се възстановявам. За последно се случи точно, когато отидох да играя в Италия. Още в началото на сезона си извадих рамото, което е доста тежка контузия. Нямаше смисъл да продължавам, защото е трудно да влагаш цялата си воля, за да се възстановиш, а скоро след това отново да загубиш перспектива. Просто трябваше да спра.
На сайта си пишеш: „Животът ми е история, изпълнена с разбити мечти, падения, разочарования.“ Това ли беше най-тежкото ти падане?
Първо бях в дълбока депресия. Шест месеца изобщо не исках да говоря с никого освен със сестра ми, майка ми и баща ми. Почти не излизах от вкъщи. Тогава смятах, че животът ми е приключил. Винаги съм казвала, че
за един спортист животът приключва два пъти
– първият път е, когато трябва да спре да се занимава с професионалния спорт и излезе от всичко онова, което някога е наричал „свой живот“. Тогава не виждах какво мога да правя, защото баскетболът беше всичко, в което бях влагала енергия. Минах през този период трудно, даже неведнъж съм си мислила за самоубийство, колкото и да звучи крайно. Когато си на тази възраст и не си преминавал през такива трудности и разочарования, не знаеш, че има живот и след болката и че можеш да намериш и друга посока.
По време на възстановяването ходех на плуване, защото беше добре за укрепването ми. Но аз не мога да правя нещо само заради правенето и реших, че ще започна да тренирам плуване и евентуално да се състезавам. Три години тренирах плуване и участвах на състезания даже. Паралелно започнах да уча маркетинг и финанси. Нещо много далечно от спорта, макар да знаех, че спортът е моят живот и че дори да не мога да намеря начин да бъда професионален спортист, трябва да намеря някакъв път около това. Така станах треньор, дойдоха залите и всичко останало...
Кои бяха предизвикателствата, които трябваше да преодолееш по пътя между това да си спортист и това да си треньор и предприемач?
Спортът те учи на такива качества, които, ако трансферираш правилно, пак те правят успешен. Приемам живота като една тренировка – в началото имаш нещо неизвестно, нещо, което смяташ, че не можеш, но с търпението и с правилния подход започваш да надграждаш. И изведнъж стигаш до крайния резултат, така желан от теб. Аз винаги съм използвала наученото в спорта във всяка друга сфера на моя живот. Трудното беше да свикна, че не разчитам само на себе си, а и на хората около мен. Човек не може всичко да прави сам, трябва да се научи да делегира. Както и да осъзнае, че колкото и усилия да полага, ако не се научи да води и другите и да учи и тях, не може да стигне по-далече. В един момент водех тренировки от 6 сутринта до 9-10 вечерта и бях толкова уморена, че не можех да развивам нищо повече от това. Тогава се наложи да създам екип. Трябваше да се справя и с егото си, защото един спортист мисли, че той прави нещата най-добре. Трябваше да осъзная, че и другите хора могат да ги правят добре – по различен начин от моя, но със същия краен резултат.
Той е и моят дар, и моето проклятие. По-скоро се опитвам да го озаптявам, защото винаги съм била прекалено изискваща към себе си. А това често не ти позволява да се радваш на нещата, които правиш.
Какво всъщност се случва в залата на IFS и какво означава „кондиционен треньор“?
В залата се опитваме да помагаме на обикновения човек да реализира физическия си потенциал, защото вярвам, че
във всеки от нас дреме по един атлет
и чака да създадем подходящите условия той да прояви силата си. Много ми се иска да покажа на хората, които смятат, че спортът не е за тях, или по някакъв начин неглижират движението, че всеки човек, който има тяло, трябва да го движи. Движението е изкуство и за всекиго има някаква форма на физическа активност, която да му хареса. Чрез тренировките не тренираш само тялото, но и психиката си. Те ти помагат в много сфери от живота. Аз съм тренирала различни неща, както и другите треньори, които ми помагат да дообогатяваме метода. Използваме много елементи от гимнастиката, мобилност, тренировки с тежести. Кондиционната тренировка реално е в това – създаване на кондиция и даване на храна за човешките клетки чрез всички форми на физическа активност, които може да се обединят в една тренировка.
Ти работиш с хората не само в залата, но и по отношение на тяхното хранене. Имаш публикувани вече цели три книги по темата. Как усвои тази огромна камара от знания?
Започнах да мисля за храненето още когато тръгнах да тренирам плуване. Тогава имах изцяло повърхностната цел да изглеждам добре. Аз обаче отидох в крайността да обръщам прекалено много внимание на това как изглеждам, и стигнах до хранително разстройство. Разболях се от анорексия и бях доста зле. Всичко, което съм научила за хранетето, започна от това да осъзная грешките, които допуснах в него. Аз допуснах много грешки, заради което си причиних анорексия и след това изминах дълъг път наобратно, за да възстановя и тялото, и психиката си. Осъзнах колко голямо е влиянието на храната върху това как мислим и как се чувстваме. Минавала съм през крайностите и съветвам хората да имат по-балансиран подход. Опитвам се да ги науча да слушат тялото си. Да имат своите принципи, но фините настройки да правят на базата на това как се чувстват и от какво имат нужда. Да чуват сигналите и да не се борят с тях. В първата ми книга „Генът IFS – визия за здраве“ описах основите и цялостната концепция, а втората - „Кажи НЕ на глада“, написах за храненето и за пътя на възстановяването, когато си бил на някаква диета.
Понякога ме питат защо съм започнала да пиша, дали е, за да уча хората на нещо. Не. Започнах да пиша, защото, когато стартирах това, което правя в момента, нямах много подкрепа от най-близките ми хора и се чувствах доста самотно. Четях купища книги и исках да коментирам с някого, да споделям, а никой не се интересуваше. Реших да се изповядвам на белия лист – просто да пиша за себе си. Хората започнаха да четат блога ти и намерих в тяхно лице хора, които мислят като мен. Така че
първо пишех, за да помогна на себе си, но после видях, че то помага и на другите,
и получих още по-силна мотивация. Споделях и трудностите, и грешките, които правя, за да видят хората, че аз не съм съвършен образ и греша точно като тях. Мисля, че точно по този начин спечелих доверието им, защото не създавам изкуствен образ, а се разкривам реална и истинска пред тях.
Стремя се да отговарям на всекиго, но понякога не успявам. Вярвам, че писмата на хората, които са мотивирани и които наистина имат нужда от мен, винаги достигат до мен. На някои помагам само с това, че вдъхвам кураж, други идват в залата и работим.
Ще разкажеш ли история, която е била вдъхновена от работата с теб?
Дойде една жена с хранително разстройство, която беше доста зле. Започна да тренира при нас и дори само заради средата, в която попадна, тя успя да препрограмира начина, по който се чувстваше. Лека-полека започна да намира смисъл да се асоциира с това, което прави, а не само с начина, по който изглежда. Видя, че няма нищо лошо в това да бъдеш силен, да се храниш повече. Никой не очаква от теб да бъдеш суперслаба и никой не те оценява само по външността ти. Знам колко е трудно да се възстановиш от хранително разстройство и се гордея с нея, че успя да го постигне. Друг един човек беше претърпял катастрофа с мотор, не можеше да ходи добре, единият му крак беше скъсен. Той започна да тренира при нас и виждах колко иска да даде най-доброто за себе си. И успя! Вече няколко години тренира и успява да извлече максимума от това, което му позволява тялото в момента. Възхищавам се на силата, която го доведе в залата и която го накара да започне не просто от нулата, а от минуса.
Бих им казала, че във всеки един момент силата да пресътворят себе си е в тях. Няма значение какво ти се е случило, човек винаги може да използва собствените си руини, за да изгради нов смисъл и едно ново аз. Животът винаги ти подхвърля някакви предизвикателства, когато ти имаш силата да се справиш с тях. Животът е като един треньор, който не ти дава нещо сложно, преди да е сигурен, че си достатъчно подготвен за него. Всяко предизвикателство те тегли по-нагоре и те кара да надскачаш себе си.
А какво ще кажеш на човек от средната възраст, който се намира в типичното за тези години плато с безкрайни съмнения, въпроси и разочарования? Как би звучала кратката ти мотивационна реч за него?
Човек не трябва да мисли колко има пред себе си, а как се чувства в самия момент. Ако това, което започвате да правите на този етап от живота си, ви харесва, няма значение докъде ще стигнете с него. Важното е, че следвате желанието и порива си в момента. Защото, ако човек иска да прави нещо, но се спира, това го кара да умира по-бързо, защото потенциалът, който усеща в себе си, остава неупотребен.
Да, аз самата непрекъснато се лутам, нищо че за другите хора изглежда, сякаш съм постигнала всичко. Никога не знаеш какво те очаква. IFS е моята мисия и призвание. Мечтая за това да достигнем до още повече хора и да им покажем на какво е способно човешкото тяло. Мечтая и да се занимавам повече с професионални спортисти, защото бих искала да им дам това, което на мен не ми беше дадено. Много хора спират със спорта заради контузия, която е можело никога да не се случи, ако си имал добрата физическа подготовка. Е, мечтая също някой ден да съм кондиционен треньор в WNBA, което не знам как може да се случи, но не ми пречи да мечтая за това. Но най-вече си пожелавам винаги да намирам сила да се справям с каквото и предизвикателство ми се падне от живота. Както и да съм спокойна, че животът понякога те отклонява, за да стигнеш там, където искаш.
"Вдъхновителки 2018" е кампания на в. "24 часа" и MILA.BG и ТУК може да прочетете историите на останалите ни героини.
фотографии: Гергана Цончева и личен архив
Коментари (0)
Вашият коментар