Биляна Савова: Диагнозата ми беше най-хубавият урок по живеене

Тя е от хората, след срещата с които няма как да останеш същият. Биляна Савова е пратеник с мисия... Не е ясно от кого е пратена, нито как, но едва ли човек, докоснат от нейния начин на мислене и сила за живот, би могъл да отрече необикновената й житейска мисия. На 40 години, макар да има семейство и интересна работа като арт директор в сп. "Ева", тя се чувства зле физически и емоционално, чувства се изчерпана, лишена от посока. Тогава чува диагнозата множествена склероза и съпътстващата прогноза - обездвижване и предначертан край в инвалидна количка. Днес тя казва, че всъщност диагнозата, която звучи така страшно, я спасява. Биляна превръща диагнозата в подарък, в свой най-мощен двигател, в указателна табела за пътя, който няма алтернатива - път към себе си, към пълното си оздравяване, път към интимния си Спасител.

Пътят, който тя извървява е дълъг и труден - особено в началото, когато тя трябва да го разчисти, за да види посоката и да тръгне. Започва от там - да подрежда приоритети, да изхвърля ненужни и затормозяващи неща – хора, вещи, сюжети. Заминава за Индия почти веднага след поставянето на диагнозата. Заминава по-скоро, за да избяга, а не за да търси решение за диагнозата, а по-късно се оказва, че то е точно там. Само 6 месеца след това първо индийско бягство действията за изпълнение на стратегията за оцеляване започват. Развежда се, разделя се с още много други хора и навици, “приспивали” я до вчера, намира си мястото и започва да живее. Така както винаги е искала. След дълъг и от днешна гледна точка красив път Биляна се чувства здрава. Здрава, силна и готова да живее живота на преродена. И да помага! Първото момиче с МС, на което решава да подаде ръка, не приема помощта, но това не я обезкуражава. Точно обратното - Биляна вече учи уроците си в крачка и не се бави да тълкува разочарованията. Нищо не може да я спре да помогне на всички десетки хора, които оттук нататък ще срещне. Създава фондация "МС - Мога Сам", която подкрепя с информация, емоционално и финансово хора с МС - хора, искащи промяна, хора, изхвърлени от системата, хора, загубени в болката си.

Биляна е вдъхновение не само за хората с множествена склероза. Преди година губи в един ден майка си и най-добрия си приятел, а месец по-късно се налага самата тя да претърпи сложна сърдечна операция. Между тези две събития, само месец след загубите и два дни преди операцията, тя е лектор на фестивала “Свободата да бъдеш” и казва: "Будистите казват, че най-големият проблем на човека е, че си мисли, че има време. Не, нямаме време. И точно заради това намалете скоростта. Слезте от колелото. Оглеждайте се. Отразявайте знаците. Вземете си уроците. Осъзнавайте ги, колкото и болезнени да са понякога. Останете отворени. Останете любопитни. Не се плашете от смъртта само защото някой ви е казал, че е страшна. Не, не е страшна. Тя е последната част от вашата книга на живота. И можем да продължим само ако я приемем. Защото губейки време да се страхуваме от нея, ще пропуснем много интересни и важни неща, които са между двете точки. Точките на раждането и на смъртта."

Биляна е вдъхновение за всички, които не искат да пропускат пасажи от живота си в инерция, страх и безсмислие, във вайкане и самота, в страдание и отказ от радостта от живота. Биляна - като един красив Буда от центъра на София, носи смисъла като удивителна между гърдите си, като голямата стрелка, която ни напомня, че нямаме време. И колко хубаво е това всъщност...

- Сигурно ти е омръзнало да разказваш своята история, но вярвам, че прие да го направиш и този път, защото отдавна си разбрала какво вдъхновение носиш на хората. Не само на онези, които страдат от МС, а на всеки един, който сутрин става за нова битка. Каква беше онази сутрин, в която ти се събуди, преди да научиш своята диагноза?

- Първо искам да те помоля да не употребяваме думата "страдат", защото страданието е въпрос на избор. Напоследък си говоря с хората и за това, че е добре да не приемат това за битка, защото когато има битка, винаги има ранен, а в такава ситуация болестта е по-силната и вероятността ти да бъдеш раненият е голяма. Диагнозата първо трябва да бъде приета от хората - като нещо, което си случва с тях. Тя е реалността. Не казвам, че трябва да се примириш с нея, а да продължиш напред с нея. Целта е тя да бъде преодоляна. Защото, колкото и добре да се чувствам аз в момента, знам, че тя е в мен и знам как за не повече от две седмици мога да се доведа до много тежко състояние.

На 17 май станаха точно 10 години, откакто ми поставиха диагнозата множествена склероза. Не само онази сутрин, а изобщо 3-4 години преди нея аз бях в лошо здравословно състояние. Усещах, че резултатът от ядрено-магнитния резонанс няма да е добър. Погледнах се сутринта в огледалото и си казах: "Каквото и да ти съобщят днес, няма да е нещо, с което не можеш да се справиш!" И наистина няколко часа по-късно ми съобщиха лош резултат. Тогава аз познавах само един човек с множествена склероза и той беше доста плашещ пример. Казах си само: "Опа!".

- Представи ли си себе си като този човек?

- Не, никога. Сигурно е вътрешна защита. Но се стреснах. И аз, и хората, които чуват подобна диагноза, която върви с "нелечимо, дегенеративно заболяване, което официалната медицина не лекува и което рано или късно води до обездвижване и сядане в инвалиден стол и т.н.", трудно се събираме в началото. Трудно е да стигнеш до цялата информация, да вземеш нужните решения, да продължиш напред. Това е най-сложният период от всичко, през което съм минала. И тук аз виждам смисъла в нещата, които правя - когато говоря с хората, знам през какво минават и през какво ще минат, защото има такива, които ми се обаждат още на следващия ден, след като са били диагностицирани. И тогава усещам най-силно нещата, които правя, защото

с моя опит и разбиране мога наистина

да променя този период за някого,

стига той да е готов и да иска

Всеки сам си взима решенията, но е по-леко, като знаеш, че има някой, който е минал по този път, който ще те подкрепи и ще отговори на въпросите ти.

- Споделили ли за диагнозата си с хората около теб веднага?

- Нямаше дълго криене от моя страна. Някои хора замитат проблема и смятат, че като го крият, той не съществува. В началото и аз не исках всички да знаят. Притеснявах се да не се появи някакво съжаление, но после видях, че това изцяло зависи от мен, от това как се приемам и как приемам диагнозата. Първите години получавах много често пристъпи. Ето, например, както си седим и си говорим, ако това беше преди осем години, аз можех изведнъж да усетя как ми изтича енергията и как започвам да губя сила. Силната умора е най-често срещания симптом на МС-а и е необясним за повечето хора. Когато усещах това, знаех, че имам не повече от 20 минути да се събера и да се прибера вкъщи. Изключвах телефона, пусках щорите - в най-добрия случай отминаваше за 24 часа. И наред с всички други симптоми най-тежкият беше болката - завладяваше цялото ми тяло и не можех нито да лежа, нито да седя. Ходех напред-назад и това ме изтощаваше. Денонощие, две. Случваше се поне по веднъж на два месеца. Нямаше как да не кажа на колегите си. Хората, които са около теб, трябва да знаят, за да имат по-адекватна реакция в такива ситуации, а те ще се държат към теб така, както ти се държиш към себе си. Те ще ме съжаляват, ако аз се съжалявам. Нито един човек не ме е съжалявал никога. И даже мисля, че ако не са нещата, които правя днес за хората с МС, за фондацията, всички отдавна щяха да са забравили за диагнозата ми.

- Да, това е моята философия в живота и смятам, че дори трябва да се преподава в училище. В един от най-тежките ми периоди, преди да се появи множествената склероза, не се чувствах добре. Нито физически, нито здравословно, нито в личен план - всичко беше пълна разруха. Усещах, че нещата трябва да се променят, но не знаех как. Тогава импулсивно взех решение да направя трек в Хималаите. Имах нужда от нещо екстремно и различно, което да ме накара да усетя себе си по друг начин. Аз обикновено така правя - изчезвам далеч, често и сама. Целта на този трек в Хималаите беше да се качим до първи базов лагер - на 5364 м надморска височина, което за мен това си е абсолютен Еверест. Понеже съм силно респектирана от планината и съм човек без опит в това, преди да тръгнем се срещнах с алпиниста Дойчин Василев, когото познавам, за да ми даде напътствия. Тогава Дойчин постави у мен началото на тази философия за живота. Разказа ми как веднъж горе, високо в планината, срещнал група алпинисти, които били загубили раниците си и нямали храна. Той каза, че нито за миг не си е помислил, че може да им даде от неговата. Тогава аз го осъдих: "Как може да постъпиш така?! Хората бедстват, а ти имаш храна в раницата..." Той ми отговори: "Аз не съм взимал такова решение предварително. Всичките решения на един алпинист се взимат предварително и в полза на него и само на него самия. Той трябва да оцелее! Всеки носи отговорност сам за себе си.” Беше ми много трудно да разбера това на суха тренировка, на фона на надморската височина на София, където водехме този разговор. В момента, в който обаче стигнах там, видях какво означава да имаш предварително взети решения. Случиха се неща, на които дори водачът на групата не можа да реагира адекватно. А тези неща аз ги бях обсъдила с Дойчин, бях взела решения и действията ми бяха адекватни, даже животоспасяващи. Видях как човек оцелява с предварително взети решения. По-късно започнах да го прилагам в екстремните си житейски ситуации. Не стана веднага и не стана лесно, но със сигурност разбрах, че това трябва да ми стане начин на живот. И че това ще ме спасява. Например имам взето решение какво ще бъда, когато остарея, имам взето решение какво ще правя, ако случайно ме диагностицират с рак, ако се наложи да седна в инвалидна количка и много други. Всеки един житейски сюжет, с който се сблъсквам, не ме натоварва, а напротив, провокира ме и ме учи. Знам, че това не е мой личен проблем, но също знам, че утре може и да стане. На мен или на някой много близък до мен човек. И май това е най-важното нещо, на което искам да науча децата си - да мислят и да живеят така.

- Какво ти казаха лекарите след поставянето на диагнозата?

- "Нямаме представа от какво се предизвиква, нямаме представа как се лекува" и т.н. Късмет беше, че попаднах на добър невролог, която ми обясни всичко в прав текст и ми каза, че тялото и решенията са си мои, а тя ще ме подкрепи, каквото и решение да взема за себе си. 40 дни по-късно аз избягах от България - това също е предварително взето решение. Когато имам някакъв проблем, се оттеглям. И не е задължително всеки път да бягам в Индия или някъде далеч, мога да се изолирам и вкъщи. Въпросът е да остана в тишина и да си дам сметка какво се случва и как ще продължа нататък. Аз го правя и знам, че помага, но повечето хора се страхуват да останат сами със себе си.

А тогава, в онзи момент избягах в Индия и защото бях чувала за 5000-ната Аюрведа, но никога не й бях обръщала достатъчно внимание и почти нищо не знаех за тази древна медицина.

- Но Индия е необятна, как толкова бързо намери своето място?

- Не го намерих веднага, но смятам, че всяко от местата, на които попадах преди това, беше необходимата крачка. Малка, голяма, спъваш се, падаш - няма значение. Важното е да не спираш. Вярвам, че пътят трябва да бъде извървян. Като в Хималаите - за да стигнеш до височината, към която си се устремил, ти трябва много добър план. Всеки ден да изкачваш по малко нагоре и плавно да се климатизираш. Може да направиш само 100 м денивелация, но това да се окаже малката, но много сериозна крачка към целта. Така се случва и в живота - трябва да си извървиш пътя, крачка по крачка, за да стигнеш успешно там, накъдето си се запътил. Понякога дори не знаеш какво те очаква, но ти пак трябва да вървиш. И ако може без страх. Хималаите ми бяха много сериозен урок, без да съм подозирала тогава защо съм там и какво правя. Реално те ме подготвиха за всичко, което ми се случи след това.