Биляна Савова: Диагнозата ми беше най-хубавият урок по живеене

- Не знам на колко съм се изкачила, но знам, че колкото и да си физически подготвен за там, смъртта може да те тупне по главата доста бързо. Но ако си психически добре подготвен и ако уважаваш планината, ще е по-трудно. И в живота е така. Смъртта е неизменна част от него и това е нещо, от което не трябва да се страхуваме. Миналата година в един ден загубих едновременно майка ми и най-добрия ми приятел. Смъртта беше много близо до мен. И още повече се приближи, когато само месец след тези загуби се подложих на сърдечна операция, по време на която се спряха функцията и на сърцето, и на белите дробове. Реално не бях тук. И се подготвих за това. Намерих в интернет видео с такава операция и я изгледах няколко пъти. Разбрах какво ме чака и без никакъв страх отидох в болницата. Единственото, което усещах, е огромен респект към медицината и уважение към всички в операционната зала и към този, който щеше да държи сърцето ми в ръцете си. Уникално усещане е това. И, честно казано, съм щастлива, че го преживях. Даде ми още опит и усещания. И се радвам, че бързо успях да поема въздух сама, че сърцето ми си върна ритъма и че с всичко, което бях научила през изминалите години, бързо се върнах в добро здраве.

- Вярващ човек ли си?

- Не съм религиозна в общоприетия смисъл. Даже съм малко крайна - смятам, че религиите, такива каквито са в момента, трябва да изчезнат. Знам и вярвам, че има сила, която е в нас, над нас, която ни води и кой както иска да я нарича. Нямам нищо против да я наричам Бог, но религиите учат хората на друго. Не да вярват в себе си, не да искат да знаят, да търсят, да носят отговорност. Учат на упование, на примирение, на послушание. Определят норми и наказват, ако излезеш от тях. Силата на този Бог е една и няма никакво значение през коя врата ще влезеш, за да стигнеш до него. Важно е да осъзнаеш, че силата е в теб и че тя е водещата. Останалото са най-често безсмислени ритуали и абсолютно неосъзнато губене на време.

Аз вярвам в себе си,

в моята сила и в това

че ако има Бог, той има една проекция във всеки от нас. И това ни помага да виждаме и да разбираме сигналите, които идват до нас. И ако аз съм дошла при теб днес, може би точно Той, Тя, Силата да са ме пратили, но дали ти ще видиш този сигнал? Повечето неща, които ни се случват, са въпросните сигнали - "телеграмите" от Бог, които той изпраща непрекъснато. Но осъзнаването, действията, изборите и отговорността за тях са си само наши. Никой няма да те спаси, колкото и молитви да изречеш, ако не искаш да се спасиш сам. Бог помага на този, който може сам.

- Имах период, в който много често се срещах с хора, които имат ясновидски, шамански, лечителски способности. От любопитство. Някак ги проучвах и ги усещах. Виждала съм наистина всякакви. Даже и един истински маг. Веднъж чух за някаква ясновидка и много бързо, няколко часа по-късно аз, с цял куп проблеми на главата си, отидох при нея. Буквално усещах, че трябва да я видя. И тя, както драскаше нещо по листа, изведнъж ме погледна строго и ме попита: "Ти защо не вземеш да осиновиш и мен?! Толкова хора си осиновила, за толкова хора се грижиш..." Това беше първото, което каза и беше абсолютно в десетката. Ами викам й аз, така се е стекъл животът - родители, семейство, деца, роднини… всякакви, все с проблеми и просто искам да помогна. Тя каза: "Ти си като КейФОР, синя каска и Майка Тереза, взети в едно". Ето това пишеше на онази “телеграма”, която получих чрез тази жена. И само това помня от срещата си с нея. Когато излязох оттам, си дадох сметка колко е права и как трябва наистина да променя нещо. Веднага. Започнах да се отърсвам от всички, които се бяха качили на клоните и видях, че така започвам да си решавам моите, лични проблеми. Винаги съм искала да помагам, но да “осиновиш” по този начин пораснали, възрастни хора, които трябва да си вземат сами живота в ръцете, не е начинът. Единствените две същества, които оставих, са децата ми. Но и там много внимавам. Те са самостоятелни личности и аз мога на тях само да им давам някакъв пример, евентуално съвет, ако го поискат, и разбира се, безрезервната си подкрепа, доверие и любов. И сега е така. Нито един човек не ме натоварва с нищо в момента. Помагам без условия и без очаквания.

- Кога се появи желанието да помагаш на хора с МС, както и самата фондация "МС - Мога Сам"?

- Алпинистите с това са ценни, че когато преодолеят екстремността на изкачването до върха и успеят да се върнат, дават този урок на хората. Но дори и да не успеят да се върнат, пак дават урок. Първото момиче, на което помогнах, ми показа как не трябва да се прави. Хвърлих невероятно много усилия при нея, въвлякох и други хора. Но не се получи, тя просто не искаше да се променя. Тя искаше да си остане това, което е…

Но аз си взимам моите уроци. Осъзнах, че

имам силата и мога да завихря около себе си много хора

и да ги мотивирам да правят неща, от които има смисъл

Също така научих, че когато човекът не желае да се променя, трябва да се отдръпнеш навреме, да го оставиш да поеме сам нещата в ръцете си и да насочиш потенциала си към някой друг, който желае да му се помогне. Както и да не влизаш в личното пространство на някой, който не те е потърсил сам. Разбрах, че трябва да правя всичко това с хигиена и на отношения, и на помощ, а не да се хвърлям в огъня. Не съм отказала среща на абсолютно никого. Защото силата е във физическия контакт, в разговора очи в очи. Може да го чуеш по телефона или да направиш скайп връзка, но най-ценното, което може да дадеш на този човек, е времето си. Ако той го оцени, ще се отплати с онова, което ще направи за себе си. И моята цел не е да “храня” група хора всеки ден безплатно. Моята цел е да ги “нахраня” в началото, защото тогава те са в шок, изтощени и много често отхвърлени от всичко и всички, а после да им покажа къде аз “намирам храната” си. Крайната цел е един ден те да могат сами “да отидат и да намерят своята храна”, а защо не и да помагат на други. Но, за да можеш да помагаш, задължително е първо да помогнеш на себе си.

- Сигурна съм, че те търсят не само хора със здравословни проблеми, защото колкото и да не ти се иска, ти имаш излъчването на Жана д'Арк, която влиза в огъня...

- Да, търсят ме за какво ли не - да намеря работа на някого, например, да платя парното на друг, защото не можел да си го плати… Всякакви има. Но нищо не ме натоварва. Ако ме натоварваше, щях да се оттегля, защото вече знам как да се пазя.

- Къде по пътя научи как да се пазиш?

- В момента, в който осъзнах, че най-важното нещо в живота ми съм аз. Особено когато имаш две деца, е много трудно да поставиш себе си на първо място. Обществото, семейството, всички нагласи казват, че ти трябва да си добра майка, да се грижиш за децата си, да правиш за тях всичко, да “даваш от залъка си”, да “ги закриляш с крилете си”. С такива клишета живее една майка в нашия социум. И хората го разбират буквално. А в самолетите неслучайно казват: при бедствие първо слагаш кислородния апарат на себе си си, а след това - на детето си. Никога - обратното. Първите години, когато се лекувах в Индия, трябваше да оставям дъщерите си за дълги периоди време и ми беше вменявано, че съм егоист и че не мисля за тях, а само за себе си. След 2-3 години, когато този егоист започна да се чувства все по-добре здравословно, да се усмихва повече, да прави смело нещата, които иска, изведнъж се оказа, че

да съм добре, да съм здрава и щастлива майка

е най-големият подарък за децата ми

Защото другият вариант е да не съм добре. За съжаление нас ни възпитават по друг начин - аз в един разговор казах на майка ми, че имам множествена склероза и че ще се развеждам. Тя не можа да прецени кое е по-лошото. Седя, мига, гледа ме, мига и каза: "Не е хубаво да се развеждаш в този момент. Направи компромис. Аз цял живот съм правила такива, заради вас..." Но в онзи момент аз не търсех съвет, аз й съобщавах. Както и й казах, че това си е бил нейният живот и нейните решения. И сега така правя. Не търся съвети, а съобщавам, ако се налага, решенията си. Дори и да сгреша, аз нося отговорност за това. А сега, когато срещна млади хора с тази диагноза, аз им казвам: "Вие, хора, всъщност имате уникалния шанс да научите децата си как се излиза от такава ситуация!"

- Има два варианта - или да понесеш трудностите, или да не ги понесеш. Ако преодолееш нещо трудно и голямо, няма как след това да не си по-силен и да не ти се преобърне представата за живота. И пак да направя аналогията с алпинизма - Боян Петров затова беше такъв силен – мина човекът през много предизвикателства. Но там има и пристрастяване към адреналина - желание да преминеш и следващото, и следващото. Преди, когато не правех това, което правя през последните 10 години, живеех нормално сиво, скучно и по инерция. Обаче пък бях много адреналинов играч и си търсех непрекъснато предизвикателства. Търсех си белята, както казваше дядо ми. Даже той ме наричаше Беляна, от “беля”. Едно от любимите ми неща беше да шофирам с над 250 км/ч. Умишлено си търсех и организирах такива пътувания сама. Беше ужас! И беше свързано с великото усещане за контрол. Вцепеняваща концентрация, скорост, с която не виждаш нищо, защото всичко ти се размазва и голямото удовлетворение, че си успял, макар и да си рискувал не само собствения си живот, а и този на други. Определено бях голям, много голям контрольор. Във всеки един аспект.

Сега мога да обобщя, че 90% от хората с МС са големи контрольори. Днес наблюдавам някои от тях и виждам себе си преди години и ми става даже забавно, докато ги наблюдавам. И се питам - може ли толкова време да съм загубила в това да контролирам, да става точно така, както аз искам и то на всяка цена и веднага?! Но всеки си има своя път на осъзнаване и своята скорост за крачене по този път. Защото по него се върви бавно. С висока скорост не става, защото тя не ти позволява да виждаш знаците по пътя, да осъзнаваш движението.

Да пуснеш контрола е едно от най-хубавите неща,

които може да направиш за себе си

Да оставиш нещата да се случват по най-добрия възможен начин за теб, да се наслаждаваш на живота, без да пренавиваш пружината. Да бъдеш тук и сега във всеки един момент. Да се раждаш всяка сутрин заедно с изгрева. И всичко това да го правиш с осъзнаване.

- Има и едно друго вярване, че силните жени често остават сами. Аз отказвам да мисля така и въпреки това съзнавам, че много малко мъже биха били равностойни партньори на жена като теб...

- Какво значи "равностоен партньор"?! Да бъдеш с някого не е състезание, не е надбягване. То е баланс и равновесие. Ако ти си по-силният, по-бързият, както казваш ти, дали пък няма да е добре да имаш до теб човек, до който да можеш да спреш, да починеш, да ти даде чаша вода, да те наметне с одеяло, за да не настинеш след стремглавия бяг? А пък ако можеш спокойно да си представиш човека, който сега е до теб, остарял, немощен, прегърбен, побелял, с увисналата кожа и петната по нея и ти също си остаряла и побеляла, седнала до него, гушната в прегръдката му, и се оглеждаш в усмихнатите му очи, така както и днес - това най-вероятно е твоят човек. И още нещо – ако има момент, в който осъзнаеш, че искаш да променяш някого, можеш да си сигурен, че това не е твоят човек. Равностойният партньор е като парчето от пъзела, което много точно пасва на това парче, което си ти. Означава да е до теб и ти да усещаш безусловната му подкрепа във всеки един момент. Подкрепа – да, но без обаче той да се превръща в патерица. И няма значение кой е силен и кой е слаб според нормите на обществото. Защото понякога уж много силните се оказват много сами и изпадат в абсолютна безизходица.

- Мислиш ли за старостта?

- Никога не мога да си се представя като пенсионер, който си седи по цял ден вкъщи, прави някакви пенсионерски неща, взема някаква пенсия, боледува и мрънка - абсурд, няма такъв сюжет в главата ми изобщо. Ако съм жива, то значи, че ще съм и здрава, а това означава, че ще бъда активна. Отдавна съм разбрала, че не системата ще ме гледа, не държавата, не децата ми, а аз ще живея дотогава, докато съм здрава. Когато навърших 40, започнах да броя годините си наобратно. На шега. И според обратното броене сега съм на 30. А истината е, че се чувствам много по-добре отколкото на 30. Всъщност не помня как съм се чувствала тогава. Много бързах. Минах през този етап с много висока скорост. Така както шофирах, така и живеех.

- Започна да живееш на 40, така ли?

- Така излиза. По-скоро разбрах живота, какво означава да живееш.

МС не е страдание,

а по-скоро късмет

Когато ти се появи такава диагноза, ти си късметлия или поне аз така смятам. Тя ти дава шанс и време да се промениш, да се поправиш и да продължиш по нов начин, който ще те изведе от тази ситуация, в която си изпаднал. Аз не страдам и не боледувам. Единственото нещо, което ми даде тази диагноза, е най-ценното, което може да получиш - урок за живеене. И да разбереш, че ти си най-важният.

- След сърдечната операция миналата година получих белег като голям знак удивителна отпред на тялото си (б.а. посочва белега от операцията). Приемам го с радост и гордост. И също като препинателния знак, който слага финал на един етап. Като се гледам сега в огледалото, виждам знака, сещам се и за операцията, и за часовете, в които бях близо до смъртта, и за това, че сърцето и белите дробове са заработили успешно след тази сложна интервенция. А като знам и всичко, през което минах в последните десет години, и всички страхове, които извадих на светло и преодолях, няма как сега да не гледам живота си от друга гледна точка. Знаеш ли, шест месеца след тази операция навърших 50 години. Отпразнувах не юбилей, а започване на нов етап. По-добрата част от живота ми. Всяка сутрин ставам с изгрева на слънцето. Станах и тогава, след това празнуване, направих си йогата, направих си традиционната медитация, слънцето изгря точно в мен, в удивителната, и в този момент в главата ми изплува един въпрос: “Какво искаш най-много да ти се случи от тук нататък?” И първото, което се появи в съзнанието ми, беше: "Искам, когато дойде моментът да си отида от този свят, да си тръгна спокойна, удовлетворена и с усмивка". Отворих очи, усмихнах се и разбрах, че така ще бъде! Ако се стремиш точно към това да приключиш живота си, когато му дойде времето, удовлетворен, спокоен и с усмивка, това просто означава да живееш така, че да не забравяш себе си, да се държиш в кондиция и в добро здраве, да правиш нещата, които обичаш и да бъдеш с хората, които обичаш. И ако е така, няма как да не се получи! Просто няма как!

Ако искате да бъдете доброволец във фондацията на Биляна Савова, потърсете повече информация за това на сайта https://mogasam.wordpress.com. Може да й пишете за съвет, с въпрос или защото искате да бъдете част от нейния доброволчески екип, на [email protected].

Очакваме да ни посочите кои са вашите вдъхновителки като лично съобщение във фейсбук страницата на MILA.BG или на [email protected].

Благодарим на партньорите ни в тази кампания - „Филип Морис България“ и Pandora, които не просто повярваха в нея, но и ще ни помогнат да открием истински красиви, смели и необикновени момичета!

„Вдъхновителки“ e кампания на вестник „24 часа“ и на дамското бижу в медийната ни група MILA.BG. Това е първата по рода си кампания, която търси и разказва за най-вдъхновяващите жени в България. Жените, с които ви срещаме, не са в светлината на прожекторите, но всяка от тях е мотивиращ фактор за други жени в своето кътче от света.ТУК може да прочетете историите на останалите ни героини.