Росица Букова: Когато се докоснеш до болката на изоставено дете, разбираш, че нямаш никакви проблеми

Всичко започва през 2004 г., когато Роси Букова е бременна с втория си син Александър. Във форум за бъдещи майки попада на въпрос къде може да се дарят дрешки. Роси е от Перник и знае, че в града има дом за медико-социални грижи за деца. Тя издирва директорката и заедно с други жени от форума натоварват до горе колите си и се отправят към първата си мисия. Тогава Роси няма никаква представа, че 15 години по-късно „последиците“ от тази първа мисия ще звучат така: регистрирана фондация „Движение на българските майки“ с 4 доброволчески структури в страната, над 30 реализирани проекта, работа за повече от 50 домове, над 100 благотворителни базара и инициативи в цяла България, над 200 привлечени доброволци през годините, над 1000 дарители, вкл. фирми и организации, много споделени съдби, купища сълзи и два пъти повече любов. И една голяма гордост: „Помогнали сме на много организации да поемат по нашия път“, казва тя.

Роси, която по професия е треньор и спортист, прави вече 15-годишен маратон по стъпките на непримиримото си желание да помага. Да е треньор по живеене на едни деца, които не са се родили с късмета да знаят кого да нарекат „мамо“. Когато Роси и другите момичета от фондацията наближат портите на дома, свидни гласчета започват да крещят радостно отвътре: „Майките идват! Майките!“ За ей тоя момент и за наградата да види тези деца с диплома в ръка и готови да поемат уверено по своя път, Роси вече 15 години поставя и себе си, и своите собствени синове на втори план, за което не веднъж е упреквана. И мечтае те да я приемат такава. Благодарна е, че момчетата са научили смисъла на нейната мисия и се гордее, че въпреки всичко се е справила като майка. Защото е научила синовете, които обожава, как, какво, къде и защо да дават и да получават.

След първото посещение на дома в Перник и първите помощи за децата там ти си родила второто си дете, била си ангажирана и с него и с големия си син. Защо продължи, кое те дърпаше?

- Не усетих необходимостта от самото начало. Първоначално беше само голям ентусиазъм на едни майки, които вярват, че освен да са майки и съпруги, могат да са полезни и на друго място. И нямаше спиране... Два дни преди да родя Сашко, бях в Перник, боядисвахме креватчета, и на тръгване директорката ми каза: “Вземи да се кротнеш, че ще родиш на Владая“. След два дена родих... Понеже ние вече публично обявявахме всичките си инициативи, с нас започнаха да се свързват много хора. Спомням си как ни намери едно момиче от Русе, което живееше в Бахрейн. Тя ни написа, че няма как да изпраща дрешки и играчки, но ако направим сметка, иска да изпраща пари. Това наложи ние, тези няколко жени в София, да създадем фондацията. Стъпвайки вече в по-дълбоките води на институционалната грижа и живота на тези деца, решихме да продължим върху една плоскост, която не познавахме изобщо. А с годините си дадох сметка, че просто не мога да се откажа. И в момента във фондацията сме всички жени, с които започнахме от самото начало. Това са и най-страхотните приятели в живота ми.

Основното, което ни караше да продължим, е това, че виждахме как някои от децата растяха. Те ни познаваха, свикваха с нас, изграждаше се емоционален контакт, който ние нямаше как да загърбим. Контактът с децата и доверието на директорите не ни позволиха да се откажем. Усещахме, че сме полезни. Не само заради даренията. Повече дори заради личния контакт, заради времето, прекарано заедно, заради това, че ги оценяваме, докато те растат. Тяхното доверие към нас ни казваше, че вървим в правилна посока. Освен това създадохме между нас самите потребността да се съхраним и оцелеем заради децата. Така те, виждайки една от нас, питаха за другите. Събрани по този начин, „окомплектовани“ заедно, успяхме да сътворим чудесата. И не ние давахме на децата, а те на нас.

Наричало ли ти е някое от децата „мамо“?

- Да, няколко от тях. Едно детенце, на което съм кръстница и моя приятелка осинови, дойде и ме попита: „Нали ти си ми майка?“. Казах й: „Аз не съм ти точно майка...“ И тогава приятелката ми се намеси: „Нали съм ти казала, че това е онази твоя майка, която ще те води по един много трънлив път, а аз ще съм тази, която ще те пуска по него. А някой ден ще те запознаем и с истинската ти майка, която ти е дала живот“. Това момиченце живее много спокойно и щастливо.

Иначе, като отивахме при децата, особено при тези в с. Доганово, се чуваше как викат през оградата „Майките идват! Майките!“ Това е заложено в децата – когато нямат такава жена до себе си, да виждат във всяка една друга, която срещат, възможност да е бъдещата им майка. Тази потребност е много силна. Да излязат от стадния начин на живот, да бъдат ценени, важни и единствени. Институционалната грижа за жалост бързо формира изолация и т.нар. прилепчиво поведение. Никой, където и да е, при каквито и условия, не може да замести майчината обич и порастването в семейна среда.

Говориш толкова спокойно за всичко това, но така ли преживяваш срещите с децата? Как успяваш да сдържиш всички емоции?

- Научих се да се сдържам, особено пред тях. Показвам им единствено радостта си от факта, че сме заедно. Аз съм там за да им дам положителна емоция, не мога да си позволя сълзи пред тях. Но да, първия път, когато излязох от дома в Перник, ревах в като магаре чак до София. Бременна и ревяща в колата с още няколко жени, които плачат също. Всяко следващо ходене ми костваше същото, то не минава. И всеки път, когато се връщам от децата, аз си давам сметка, че всъщност нямам проблеми. Затварям една врата и отварям друга. Няма значение, че някой ще ми каже нещо лошо, че не съм си платила сметката, че съм ударила колата – това е нищо. Ообено когато знаеш, че току-що си оставила едни 70 проблема в този дом, които няма как да бъдат решени, ако ти не мислиш положително. Да не говорим колко тежко ни става, когато има смърт на дете, което познаваме! През последните две години загубихме 4 деца. Познавали сме ги от бебета, а си отидоха на 15-20 години. Най-страшната гледка е, когато се озовеш на общинския парцел на някое гробище пред един самотен кръст. Ако не са хората от институциите, които да поддържат спомена за това дете, изразявайки го дори чрез поддържане на гроба му и издигане на паметник, тези деца си заминават много бързо. Ние не го допускаме. Защото децата са значими за нас, те са имали своя живот сред нас и ние го уважаваме. Достойнството и силата да оцелееш и да бъдеш на този свят, дори и изоставен, трябва да се помни.

Децата от институциите и екипите им
ни научиха да бъдем хора

Това, което съм аз сега, не е онази Росица, която беше до преди 34-ата си година. Да разбера, че нямам никакви проблеми, ми помогна да съм в състояние да мисля как да помогна на тях. Да се отърся от идеята, че светът се върти около мен. За мое щастие рано се сдобих с мисленето кое е наистина важно и носи смисъл.

Всъщност вие не носите само храна и помощи в тези домове. Вие „пренасяте“ живота на тези деца в своите собствени животи. Сигурно има много място в сърцата ви?

- Много е трудно, преживяваме всичко дълбоко. Собствените ни деца израснаха в среда, която ги научи, че не те са най-важните. Това звучи ужасяващо вероятно, но си струваше и те знаят защо.
Разбираш го, когато например един Иван, когото познаваш от малък, се дипломира здравен мениджмънт. Когато години преди това го настанихме в нашето защитено жилище, се научи да простира, да готви, всичко. И каза какво иска да учи, а ние му помогнахме. Един ден се обади и ми вика: „Букева (той така ме нарича), кажи на майките, че искам да ви черпя кафе и да ви покажа нещо.“ Събрахме се при него, поръча кафе и извади студентската си книжка: „Каня ви на моето дипломиране!“, каза. Иван завърши и в момента е в Англия.
Янко пък каза, че иска да става треньор по плуване, нищо че не можеше да плува. Искаше да работи с деца. Завърши НСА „Васил Левски“, стана треньор и в момента е учител в столично училище.

Или пък Николайчо - беше 3-годишен, когато стъпихме за първи път в Перник. Той е с Хемофилия тип А. Това е доста специфично заболяване и трябваше да го водим да му правят вливания. Д-р Веселинова, директорката, му беше като майка. Прехвърляха го от дом в дом след седмата му година. По-късно го осиновиха в Америка – беше на 16. Три години нямахме от него никаква информация, защото такъв е законът. Само той има право да ни потърси, ако реши. Вече се чуваме редовно, но първо ми се обаждаше и ми казваше „майка“. „Ники, аз не съм ти майка“, казах му аз, но той не приемаше това. Така наричаше и д-р Веселинова. И решихме заедно, че просто има три майки – аз, тази, която го е родила, и майката, която се грижи за него в Америка. Голям е вече, но човек трябва да внимава как ще бъде разбран от едно дете, та дори и младеж на 20 г. Стараем се да не ги връщаме към живота им преди, винаги говорим само за „сега“ и за „утре“.

А пък колко от тях оженихме! Ходихме на сватба чак в Малта!

Екипите, които се грижат за децата, са страхотни. Но самата изолация е факторът, който спира растежа им, защото в нашата държава се съредоточаваме винаги върху дефицита, който носи едно дете с увреждане, а никога не наблягаме на ресурса, който притежава, за да бъде осъзнат и развит. Истории като тези на Ники, Янко и Иван са онова, което ни задържа като екип. Тази женска енергия все още кипи.

Какво се случва с теб, когато видиш болка?

- Първо се опитвам да я пренеса в себе си. Защото самото ми присъствие кара детето да разбере, че не е самo в това, дори и временно.

Но се изморих от болка, Мила.
Много се изморих

Може би зарази това преди две години направих крачка встрани и записах магистратура. Върнах се обратно в НСА. Исках да си дам почивка от цялата тази болка. Да сменя нагласата коя съм и какво мога. И да направя още нещо за себе си. Защото буквално ние сме имали случаи, в които не сме се прибирали. Звъни директорката и казва, че след два дни имат тържество, а акордеонът се е счупил. И ние търсим варианти. И акордеонът пристига на автогарата в Хисаря и някой трябва да го вземе през нощта и да го закара в Перник. Подобни екшън ситуации и вглъбяване в проблемите много ме измориха.

Играли сме го линейки
стотици пъти.
Нямаш избор,
палиш и действаш

Аз съм завършила НСА през 1993 г. със специалности „Учител по физическо“ и „Треньор по спортна гимнастика“ със следдипломна квалификация "Треньор по тенис на корт". Направих магистратура "Създаване и реализация на спортни шоу програми". Върнах се назад с много стари и добри приятели и взех въздух. Но в крайна сметка осъзнах, че всичко, което искам да правя, е свързано с децата. Докато тях ги има, ние ще сме с тях.

Майка си на прекрасни синове. Александър е на 16, а Филип е вече голям и популярен актьор с ролята си в „Откраднат живот“. Дали си била достатъчно при тях?

- И съм била, и не съм. Осъзнала съм пропуските си, но знам, че щом са ме избрали за тяхна майка, са били наясно (смее се). Шегувам се, но смятам, че се справих като майка. На моя 50-и рожден ден нямах настроение да празнувам. Тогава във Фондацията момичетата казаха: „Букова, само да си посмяла! Ти трябва да празнуваш живота си“. И ми организираха невероятна изненада. До последно не знаех какво ме очаква. Знаех само, че ще имам дълга рокля и рокбанда, както и подходяща торта. Бяха ми снимали интервюта с хора чак от детските ми години – час и половина филм. Бяха изнамерили всякакви хора, бяха ги снимали и бяха монтирали всичко това за мен. Падна голям смях и аз съм толкова благодарна на всички, които ми го причиниха. На партито големият ми син Филип каза: „И сега ти пожелавам да имаш повече време за твоите деца, да спреш да обикаляш само за гъби по баирите, ами да направиш Витоша 100, и най-накрая да започнеш да правиш нещо за себе си.“ Много съм благодарна на децата си, че дори да съм ги лишавала от време и внимание, те вече знаят защо е било. Не защото съм висяла по фризьорски салони и съм си угаждала на капризите, а защото съм свършила нещо за едни хора, които не могат сами. И да, много висях по тенис кортовете, но това е друго. Дълги години тенисът беше неизменна част от моя живот. После го заместиха децата в домовете, съдбите им... Животът прелива от странности, но едно нещо е константа в него: аз съм невероятно горда от синовете си.

Една дама на рождения ден на Движението казва „Тези жени ме научиха да дарявам“. Как се учи някой да дава и да бъде по-добрата версия на себе си?

- С показване и без натрапване, с търпение. Първото правило е да обясниш ясно какво този човек може да даде, когато пожелае да го направи. Много хора искат да бъдат дарители, но не знаят как. Ние бяхме безкрайно отчетни и прозрачни към дарителите – това е другото важно условие. И още нещо – включвахме много хора, без те да очакват. Някой иска да дари и ние направо го взимаме да дойде с нас и да го направим заедно. Само така той съзнава какво е сторил. Влизането в средата на нуждаещия се е най-добрият учител.

За какво мечтае едно момиче на 50?

- Да обикаля баирите (смее се). Да обиколя всички места в България, които ще ми проговорят с красотата и тайните си. Не знам дали важи за всяко момиче на 50, но аз мечтая децата ми да са приели майка си такава, каквато е, тя да ги е научила на стойностни неща и да вижда проявленията им чрез техните постъпки.

И може би да направя това, за което от години всички ме подтикват – да разкажа всички истории в книга, а те ще се загубят, ако аз не го направя. Изключително ценни са и могат да ни дадат много като опит в този живот, това са етапи на осмисляне и порастване. Не вярвам в съвършенството, вярвам в смисленото себепознаване и надграждане. А подобни ситуации и споделен опит карат хората, дори да не са се сблъсквали с тях, да разбират, че животът не е просто демонстрация на скъпа кола, лъскави заведения, показност кой си и какво имаш. Няма лошо, просто не е мойто. Аз знам две и двеста, но съм вдигнала високо летвата за хората около мен. Винаги съм гледала вътре в човека, винаги ми е било важно кой какво изповядва с действията си, а не какво показва. Затова имам страхотни приятели, които не знам с какво съм заслужила. Споделеността като начин на изразяване е нещото, което виждам винаги. Желанието, с което започваш нещо и го довеждаш до край. Малко да е, едно да е, но да е истинско. Какво още... Опитвам се от една година да замина за Уганда и да доброволствам в техния национален парк Rwenzori Mountains или Mgahinga Gorilla National Park. Малко ми писна от хора, искам да се загубя за известно време в някоя гъста джунгла . Имам одобрение на моето мотивационно писмо, което им изпратих, но започнах работа, а и с тоя Ковид. От една година работя в СО-район Слатина и засега успявам да съвместявам. Та не знам дали и кога ще се случи това с Уганда и доброволчеството там. Ако и това направя, мисля, че нищо повече не искам от живота.
Не мечтая за велики неща, те просто ми се случват с обикновените хора, с децата ми, родителите ми, страхотните ми прятели...

"Вдъхновителки" е кампания на "24 часа" и MILA.BG, която събира историите на обикновени жени с необикновения талант да мотивират и вдъхновяват другите. Жени, които умеят да променят средата. Жени, които умеят да движат напред други жени. Жени, които са мотор за подкрепа и мощно личностно израстване. Ще ви разказваме за тях на страниците на в. "24 часа", както и на двата ни сайта - 24chasa.bg и MILA.BG.

Кампанията "Вдъхновителки" се осъществява с подкрепата на "Филип Морис България" и Eucerin.