Катерина Ковачева: Осиновяването не е лек и не трябва да се случва на всяка цена

Катето е от онези хора, към които тихомълком, но гръмотевично изпитваш доверие от пръв поглед. Пълни те с вяра, че може да те преведе през непокорните бързеи и дълбоките дебри на непознатото и че ще излезеш невредим.

Въпреки младите й 28 години, нейният дух е помъдрял без време. За добро.
Тя е старши психолог във фондация „За Нашите Деца” и един от най-неуморните радетели да се намали броят на изоставените деца у нас и да се увеличи броят на осиновените.
Тя е една от водещите фигури, които се стремят към повече гласност, засягаща осиновяването в България.
Заради тази своя кауза става полуфиналист в световната класацията на Junior Chamber International в категория „Принос към децата, световния мир и/или човешките права”.
Достатъчно безстрашна, за да маха „розовите” очила на бъдещите родители, без да отнема от трепета им.
И както се пееше в един шлагер на „Трамвай №5” - „Тя води двама млади към върхове и звездопади. Човека тя привързва към човека.”

Каква искаше да станеш, когато пораснеш?

Като малка исках да стана актриса, но много бързо изоставих това намерение, когато разбрах, че не мога да пея и че не притежавам никакви музикални дарби. Може би около 7 клас бях категорична, че искам да бъда психолог. Иронията обаче е, че днес съм запленена от психодрамата (психотерапевтична школа, в която се използват техники от драмата, чрез които клиентът изиграва различни свои житейски ситуации, опитвайки се да ги разбере по-пълно, и да постигне катарзис – бел.ред.)

Какво се случи тогава, че да те отклони от мечтата да бъдеш на сцена и да почнеш да развиваш психологическа експертиза в сферата на осиновяването?

Училищният психолог ме покани да бъда доброволец в един клуб, чиято дейност беше свързана с контрол и превенция на ХИВ/СПИН. Тогава ми се налагаше всяка седмица да ходя два пъти до един дом за деца, лишени от родителски грижи, за да ги запознавам с това как да правят безопасен секс, как да се предпазват от нежелана бременност или ако са бременни и решат да направят аборт, как да стане по безопасен начин. По онова време имах много интензивен контакт с деца от домове. Да виждаш два пъти седмично празния детски поглед...

Какво имаш предвид под „празен” детски поглед?

Деца, които нищо не са виждали извън стените на институцията, в която живеят. Които нямат разнообразни преживявания, никакъв досег с нормалната околна среда.
Сещам се за един пример с кандидат-осиновители, с които работих преди години. Когато им предложиха дете, аз ги придружих в дома по време на срещите за напасване (етап от осиновителния процес, през който става опознаването между родителите и детото им – бел.ред.). Оказа се, че детенцето за първи път вижда листо на дърво, за първи път вижда трева. Дори когато стъпи върху тревата, се уплаши от усещането, което му донесе досегът с нея. Това имам предвид под празен поглед. Покрай обучителните срещи за сексуално здраве с децата от дома си дадох сметка, че може би да бъда психолог е начинът, по който мога да ги подкрепям.

В университетите обаче не се изучава психология, насочена към подкрепа на осиновителния процес.

Не, в България в нито един университет тази тема не се преподава като отделен курс. Само в специалност „Социални дейности” е съвсем накратко загатната. Осиновяването обаче се разглежда в неговия административен аспект.

Тогава смело може да заявим, че ти си самоука?

Имам психологическо образование. Посещавала съм и множество курсове, семинари. Официален документ нямам. Така че, да. Знаеш ли, като дете много обичах да редя пъзели. Може би подкорово винаги съм искала да помагам на парченцата от едно ненамерено цяло да си паднат на мястото. Да попълнят празнината си, да се свържат.

Откъде знаеше кое и какво е правилно да си вземеш от тази деликатна материя?

В чужбина има много дълга практика, свързана с осиновяването, има много книги, които са специализирани, така че те бяха един от първите ми източници на достоверна информация. В последствие правих съпоставки, защото психологията на осиновените деца не е много по-различна от тази на кое да е дете. Просто има някои специфики.

Със сигурност има. Аз съм може би съм единствената или поне една от малкото, които си позволяват да го кажат. Разликата между тези две групи деца е, че при биологичните има една тема, която отсъства, и това е начинът, по който те са дошли в семейството. Отличителността е, че при биологичните деца от момента на узряване на идеята от страна на двойката да станат родители започва историята на семейството. Докато при осиновените някак си много внезапно става това. Родителите не са наясно с много неща от историята на детето, преди да бъде част от тяхното семейство. И това е една много съществена според мен разграничителна характеристика.

Сподели случай, който подкрепя разликата в грижата.

Той не е един, това по-скоро е тенденция. Децата, които са били изоставени и по-късно са осиновени, притежават особености в емоционален план. Интелектуално също имат някои дефицити заради липсата си на житейски опит и подходящо стимулиране. Оттам и пролуките в знанието за себе си и в познаването на света. Много често се случва осиновителите да се отнасят с детето си така, сякаш е равно на всички останали деца, които познават. Имат очакването, че ако то е на 3 години например, трябва да може да прави всичко, както неговите връстници. А това е фалстарт за детето, защото то не може да покрие очакванията. За мен това е един омагьосан кръг, защото, ако аз не мога да покрия очакванията на своите родители, това означава, че аз не съм достатъчно добър, това означава, че не ме харесват достатъчно, което пък означава, че може би ще ме изоставят отново.

Случвало ли се е твоите ценности и морал да са били поставени на изпитание заради работата ти?

По-скоро не. Такива избори не ми се е налагало да правя. Ако ми се наложи, винаги бих избрала собствения си морал и най-малкото не бих работила с това семейство в конкретния случай. Почти ежедневно ми се налага да правя компромис с моя професионален мироглед и контекста, в който работя.
Много голям и често срещан проблем е, че в България всеки, който реши, може да стане осиновител и да бъде вписан в Регистъра за национално осиновяване. Моето професионално и лично мнение е, че не всеки, който иска, е подходящ да бъде осиновител. Или поне не е подходящо в дадения етап. И това е едно неудобство, което ми се налага да преживявам ежедневно.

Какво би направила, ако сметнеш, че някои от хората, които обучаваш, не са готови да станат родители?

Първо бих се опитала да говоря със самото семейство, да дам обратна връзка, че може би сега не е подходящият момент за тази стъпка. Обикновено първите срещи с хора, решили да осиновят дете, са заредени с особен вид емоции. Усещам у тях еуфория, примесена със страх, и надежда, вървяща ръка за ръка с тревога, нерешителност и скептицизъм. Понякога усещам в отсрещната страна и срам, и вина, и обвинение. Затова се старая внимателно да ги съпровождам по пътя на родителството.

Твърде рядко. Има много дълбок психологически смисъл в това. Понякога решението дадено семейство да осинови идва като лек за двойката. В същото време много трудно идва осъзнаването, че това се използва като цяр за нещо, което проблематично къкри между двамата партньори, а не е истинско желание. Със сигурност не е най-правилното решение за тях. На тях не им трябва плацебо, а антибиотик. Това е много често срещано при семейства, които са загубили биологично дете. В моята практика вече имам 5-6 такива случая на хора, които съвсем скоро са се сблъскали с такава трагедия. Няколко дни или няколко месеца след смъртта на детето си решават да осиновят. Или семейства, в които отношенията са нестабилни по една или друга причина, и тогава осиновяването идва като решение да си скрепят брака, връзката.
И тук пак идваме до темата колко са еднакви и различни биологичните и осиновените деца. Всичко е еднакво, с изключение на това, че осиновителната тема не присъства в живота на биологичното дете.

Какво трябва да се промени в осиновяването у нас?

Едни от най-важните неща са задължителните психологическа консултация, психотерапия с двойките, които са решили да осиновят. Нещо, което в момента липсва. Срещите с психолог сега са дотолкова, доколкото той е в ролята на обучаващ. Има нужда от процес, от повече срещи, където да се постигне доверителна връзка, да се изследва историята на семейството или на единствения кандидат-осиновител. Каква е житейската ситуация, в която се намират, за да може ние, специалистите, да сме абсолютно убедени, че позволявайки на дадено семейство да станат родители, това би било добре и за тях, и за детето, което ще влезе в техния свят.

Ти самата би ли осиновила дете?

Да! От екзотичен произход, тъй като нямам проблеми с етническите и расовите корени на хората. Такива деца в България има, но не са много кандидатите, които биха искали да ги осиновят.
Аз имам енергията и ресурсите да се боря с обществените стереотипи. Това е част от професията ми. Нямам проблем да се аргументирам до безкрай, че цветът на кожата или някаква друга характеристика не определя в детайли човека.

Какво те вдъхновява?

Неща, които са правени с мисъл и със смисъл, които си струва да бъдат подкрепени и правени. Неслучайно през годините много пъти съм била и доброволец, и стажант в различни организации, подкрепяла съм професионално най-различни каузи. Вдъхновява ме работата ми с децата. Мигът, в който виждам как едно дете вече може да прави нещо, което доскоро е било немислимо за него, че е преодоляло още една трудност. Тогава съм най-щастлива и доволна.
Винаги е вдъхновяващо да видя как една жена, която носи болката от това, че не може да роди и да бъде майка по биологичен начин, избира друг път да бъде родител - чрез осиновяването. Обикновено жените ми споделят, че давам отговори на въпроси, които те самите са се страхували да зададат. Често внасям и спокойствие у майките през първите дни у дома с осиновеното дете и ги подкрепям в това да следват детето и собствената си интуиция - двата най-верни компаса, когато става въпрос за грижа.

Разбира се, че ми се иска, но всичко по реда си. В родината ни осиновителната тема е толкова нова, че в момента сме на ниво да дадем правилното знание и изпратим послание на хората, които са пряко свързани с това.

Какво е посланието?

Че осиновяването не е лек и не трябва да се случва на всяка цена, че трябва да влизаме подготвени в него. Няма друг начин да се получи в успешния му вариант. На въпроса „Защо искате да осиновите?” съм получавала отговори като „За да има детски смях и разнообразие в дните ни”. Не е това идеята на любовта, която търсим. Тя трябва да е осъзната. Да си наясно, че имаш нужда да я дадеш и да я получиш. Но и да помниш, че любовта е съпътствана от някакви препятствия и да си подготвен за това.

Каква е твоята лична мисия?

Имам потребност да въвличам повече специалисти да работят с тази тема. У нас има крещяща нужда хората, които се занимават с осиновяване, да се запознаят с най-изначалните му, с най-интимните му характеристики. Това е моята мисия. И съм много благодарна на новите колеги, с които работя във фондация „За Нашите Деца“, които успявам да заразя и които прегръщат каузата. Тя става все по-гласна, но още е далеч от нивото, на което трябва да бъде. Трябва да стигнем до момента, в който изобщо няма да стои въпросът дали трябва да се каже на детето, че е осиновено, какъв е етносът му, на колко е години. Да не се притесняваме да търсим помощ. Много сме далече оттам.

"Вдъхновителки" е кампания на "24 часа" и MILA.BG, която събира историите на обикновени жени с необикновения талант да мотивират и вдъхновяват другите. Жени, които умеят да променят средата. Жени, които умеят да движат напред други жени. Жени, които са мотор за подкрепа и мощно личностно израстване. Ще ви разказваме за тях на страниците на в. "24 часа", както и на двата ни сайта - 24chasa.bg и MILA.BG.

Кампанията "Вдъхновителки" се осъществява с подкрепата на "Филип Морис България" и Eucerin.