Жена, преодоляла ада на насилието, разказва за живота си на сървайвър

Днес публикуваме текст, споделен от Светла Гогова - една от жените-сървайвъри, преживели в миналото си насилие, но преодолели този ужас и излезли по-силни от травмата. Светла е част от проекта Emprove, за който може да получите повече информация тук.

Щастливо омъжена, с успешна кариера в помощ на другите и активен доброволец за овластяването на жените и децата – силната Светла Гогова е типичен предствител на отбора на #ЖенитеSurvivors, за които писахме в миналото интервю с нашите вдъхновителки Оля Минева и Валентина Димитрова. Животът е направил боец oт нея на една много крехка възраст. И днес тя е тук, за да разбие заблудите на обществото, не просто с думи, а с личния си пример, че ново начало има.

"С написаното искам да дам сили на всички, които са били в ситуация на насилие в детството или в момента са в такава. Изход има. Преживяното не означава обреченост и всяка една от нас сама кове съдбата си. А от миналото си можем да излезем по-силни и уверени.

Преживях инцест между 4 – 11 годишна възраст. От този, който ме е създал и би трябвало да е до мен и да ме обича. От баща ми. Сексуалното насилие беше съпроводено до навършване на пълнолетието ми от психическо, емоционално и физическо такова. Въпреки всичко:

Оцелях и се съхраних.

В тази връзка бих искала да представя пет наложили се заблуди в обществото, които пряко или косвено рефлектират върху децата, жертви на насилие.

Казват, че дете преживяло насилие, завинаги носи травмата в съзнанието си и това пречи за социализацията и нормалното му функциониране като възрастен.
Така е – при мен преживяното никога не изчезна и остави следа за цял живот, но се научих да живея с тази травма, приех миналото си като част от мен и извлякох ползите от случилото се.

Всеки от нас има своите „скелети в гардероба“, както обича да се изразява уважаван от мен психиатър, важното е да се научим да живеем с тях, а не да ги игнорираме.

Опитаме ли да ги изтласкаме дълбоко в подсъзнанието си и да ги забравим сме обречени на неуспех, тъй като не знаем в кой момент те ще изплуват и ще ни сварят неподготвени.

Казват, че дете, преживяло насилие, има нисък праг на болка и се дистанцира от останалите.
Понесох толкова много болка – физическа, психическа, емоционална и пр., че всичко това ме направи силно устойчива на всякакъв тип нараняване. А относно спазваната дистанция – така е, защото аз се страхувах да не бъда отново и отново наранявана, ако допусна близост. Но днес имам щастлив брак и доверени хора, които са до мен.

Казват, че дете, преживяло насилие, като възрастен попада в ситуации на насилие и повтаря модела на жертва.
Твърде често аз отново и отново попадах в аналогични ситуации, с еднакви по поведение хора и не можех да прекъсна #ЦикълаНаНасилие. При мен това се получаваше, защото насилието беше изпълнило живота ми. Аз знаех какво е да те нагрубяват, да те бият, да те насилват. И предпочитах познатото, макар и ужасно, пред непознатото и неясното.

Но прекъснах цикъла на насилие, когато излязох от зоната си на комфорт във всяко отношение - и като интереси, и като ежедневие, и като общуване с определен тип хора, и дори като физически облик и характеристики на тези, с които общувах.

Казват, че дете, преживяло насилие, е емоционално опустошено, че центровете в мозъка, отговарящи за емоционалната му интелигентност, са недоразвити и тези „бели петна“ остават завинаги такива.
При мен не стана така. Напротив!

Чувствам, вълнувам се, плача и се смея, съпреживявам, усещам, живея…

Казват, че дете, преживяло насилие, повтаря модела и в повечето случаи се превръща в насилник.
Твърдя, че не съм и никога не съм била насилник. Напротив – преживяното в детството ме научи да разпознавам безпогрешно насилието и повиши чувствителността ми към него. Насочих се към помагащите професии – другият път, който може да поеме такова дете, според статистиката.

Стигмата спрямо такива деца съществува, а това, което се прокламира за тях, поне в мен, пораждаше чувство на обреченост, на неразбиране на вътрешният ми свят и поставяне в някакви триизмерни шаблони, които не можеха да представят многопластовата ми същност.

А съществуващата стигма – и тя не е статукво.

Просто трябва да се говори, за да излезем от анонимност и да дадем възможност на другите да ни опознаят такива каквито сме – добри, но може би малко по-чувствителни."