Зорница Мълчанкова: Върнете се в малките градове, дайте им шанс!

Детството на Зорница Мълчанкова преминава по спортните зали и площадки на предимно считани за мъжки спортове като баскетбол и футбол. Нейният баща изгражда у нея такава любов към спорта, че той се превръща в неин начин на живот. Заради баскетбола Зори напуска дома си в Гоце Делчев и заживява сама в София на 14-годишна възраст. С клуба на „Левски“ тя постига страхотни успехи и тъкмо когато получава покана за националния отбор, тежка травма я вади от играта.

По-късно продължава да се състезава, следва нова контузия и тя е изправена пред най-тежкото решение в живота си. Зори прекратява състезателната си дейност. Веднага идват покани от чужбина за треньорска работа, но баща й изрича думи, които решават хода на събитията по-нататък: „Ела си вкъщи, тук двамата може да свършим много хубави неща за спорта!“ И макар че от 14-годишна живее в големия град, Зори се връща в Гоце Делчев, за да се посвети на новата си мисия.

Днес баща й вече го няма, но Зори е създала свой клуб по баскетбол и е успяла да запали толкова деца за спорта, че вече не й стигат силите да поеме всички желаещи. Затова тя кандидатства по програма за развитие на местните тютюнопроизводителни общности "Забавно лято, грижовна есен" и печели 10 000 лв към "Академия местни предприемачи". Тя продължава да получава оферти от други, по-големи градове, но всеки ден огънчето в очите на децата, които я наричат „тренер“, я изпълва със смисъл и нови дози вдъхновение.

Заради твоя баща ли избра точно баскетбол?

Той обичаше всеки спорт и постоянно бяхме или на басейна, или ритахме футбол с момчетата, или играехме заедно с него. Тренирала съм и тенис на корт, но ми беше скучно. Плуването също не ме спечили, защото харесвам колективните игри. В тези игри отборът става твоето семейство и това изключително много ми харесва. И да, моят баща беше баскетболист и ме накара да обичам този спорт повече от всеки друг. Имахме състезание в София, където ме забелязаха от „Левски“ и получих покана да играя за тях. На 14 години се преместих да живея в София, за да играя за „Левски“. Три години бяхме вицешампионки на България.

На 14 години получаваш покана от „Левски“ да се състезаваш в София. Как се раздели с родителите си толкова малка?

Никога няма да забравя, когато баща ми каза: „Ако знаеш какво стана?! Обадиха се от „Левски“...“, а майка ми го прекъсна: „Не, абсурд!“ Имаше дълги спорове в семейството, защото тя се притесняваше как ще се справям, какво ще вечерям и т.н. Но в крайна сметка родителите ми ми се довериха и ми позволиха да се докосна до този спорт – цял живот ще им бъда благодарна за това изживяване. Защото то ме научи да съм изключително самостоятелна и да взимам смело решения.

Борбата ми започна по много интересен начин. Когато отидох в „Левски“, всички ме гледаха като някакво момиченце от малък град – някакъв си там Гоце Делчев. Започнах с 0 номер, тръгнах като резерва и това ме накара да се боря страшно много. След първия мач на републиканско станах титуляр, започнаха да ме викат при по-големите и всички съотборнички започнаха да ме уважават. Видяха, че аз не съм просто някакво момиченце от малък град.

Създаде ли приятелства?

Приятелства ли?! Създадох семейство и сестри в цяла България! Където и да отида, мога да се обадя на някое момиче. Любовта ни към баскетбола ни събираше и създаде връзка помежду ни за цял живот.

И все пак не ти ли липсваше нещо в тийнейджърстовото – време за музика, да речем, за теб самата, за гаджета?

Нищо не ми липсваше! В общежитието си имахме достатъчно комуникации, а сърцето ми принадлежеше само и единствено на спорта.

Контузия на 15 години на републиканското първенство, когато играехме за първо и за второ място, ме изкара за една година от състезателния процес. Претърпях операция на коляното, от която имах 6 месеца възстановяване. Беше тежък период за мен, защото точно когато се контузих, треньорката от националния отбор дойде при мен и ми каза „Зори, не плачи! Избрахме те! Продължаваш за националния отбор!“ Но контузията възпрепятства развитието ми. След края на училище продължих в Национална спортна академия образованието си за учител и тренирах за няколко софийски и един пернишки отбор, защото „Левски“ нямаше жени. За жалост на 23 години получих втора контузия на коляното, което пак ме извади за една година. И реших, че е крайно време да приключа, защото съм цялата в травми.

Какво ти помогна да излезеш от този тежък момент?

Аз още не съм излязла от него. В момента съм учителка и все още играя с учениците. Футбол, баскетбол – спортът е завинаги. И баща ми беше така, Бог да го прости! До 60-годишна възраст не спираше да играе. Това, че ме оставиха на 14 години сама, ми помогна да взема решението. Не ми беше трудно да се разделя с големите отбори, с престижа, беше ми трудно да се разделя със спорта. И затова не го направих.

Както винаги, моите родители бяха до мен. Баща ми ме посъветва да се прибера. Каза, че в Гоце Делчев с него може да постигнем много неща. Аз имах предложения от чужбина за треньорска работа, но реших, че когато съм имала нужда от родителите ми, те са били за мен, а сега те имат нужда от мен и аз ще бъда до тях.

Само заради тях ли се върна или това, което ти каза баща ти, че може да направите заедно, запали нова искра у теб?

Много хора искаха да се върна тук. Беше ми трудно, защото аз 12 години изкарах в София. По-голямата част от съзнателния си живот съм живяла в столицата. Вече трета година съм в Гоце Делчев и още свиквам. Когато се върнах, регистрирах собствен клуб „Яворов“. Големият проблем в Гоце Делчев е, че няма спорт за момичета. Има единствено клуб по гимнастика.