Със сигурност щеше да е различно. Аз не вярвам в случайностите, но вярвам в ефекта на пеперудата. Вярвам, че всяко наше действие по някакъв начин влияе върху бъдещето. Не се замислям за това какво е можело да се случи в миналото, защото не мога да го променя. Мога да променям само и единствено настоящето. Не знам дали щеше да ми се стече животът така, ако не бях родила Виолина тогава. Аз родих на 21. В момента тя е на 20. Като я гледам, за мен си е дете. Не знам аз как съм се справила.
Когато се роди, я гледах като извънземно. Нямаше майчини чувства, "ах, детето ми!" и разни такива. Влязох да я видя в залата с бебетата и си казах: "Сега това какво ще го правя?!" На другия ден нещата вече изглеждаха коренно различни и тя беше най-скъпото нещо в живота ми.
Днес тя е на 20 и е на път да подреди свой живот, свое семейство. Пуска ли ти се?
Не зависи от мене. Не е нещо, което аз мога да контролирам и не е нещо, което аз трябва да контролирам. Каквото и да прави, аз ще я подкрепя. Тя е много печена, изключително самостоятелна. От една година живее в Англия, справя се и с ученето, и със самостоятелния живот. По-малката ми дъщеря Мартина пък е оправна по свой си начин. Тя е много фокусирана, много амбициозна. Сестра й е мултитаскинг, а Марти се захваща с едно и го прави по най-перфектния начин.
Когато Мартина се роди, знаех, че нямам много време да си седя вкъщи, но за сметка на това мога да му се насладя до безкрайност. Занимавах се с всякакви неща, които съпътстват майчинството, включително висенето по разни форуми. Снимах си бебето, готвех за семейството, снимах сготвеното. Цялата любов към фотографията започна от един чийзкейк, който аз така и не успях да снимам като хората. Но се потопих в темата, научих много и две години по-късно вече имах блог.
Нещата, които правиш в блога, те разтоварваха от напрежението ли?
Да, и до сега блогът изпълнява тази функция за мен. Когато правиш нещо с ръце, мозъкът изключва и не може да мисли за нищо странично, за никакви проблеми. Той се занимава само с конкретното и базово занимание.
Този блог има десетки последователи. Вероятно през годините са те заливали със съобщения, писма, въпроси?
Да, и продължават да пишат, въпреки че не съм публикувала близо една година.
Искат съвети непрекъснато, за какво ли не
Искали са абсурдни съвети, но са питали и много смислени неща. Покрай блога се завъдиха и много интересни познанства и едни от най-добрите ми приятели в момента са именно създадени покрай блога и фотографията. В бизнеса приятелства гледам да не правя.
Апартаментът ни е напълно self made. До ден днешен се забавляваме как, след като си накупихме всичко, мъжът ми се чувстваше като детенце, на което са му подарили един огромен конструктор. Една седмица си сглобяваше мебели вкъщи с огромен кеф. След като направихме въпросното жилище, аз пуснах статия в блога заедно със снимки "преди" и "сега". Имаше небивал интерес към тази статия, а веднъж една жена ме попита кога ще съм си вкъщи, за да дойде у нас и да разгледа. Но като цяло нещата, които са ме питали, са били изключително смислени.
Имаше ли чувството, че след всеки пост трябва да си още по-внимателна какво ще напишеш следващия път, защото броят на читателите ти постоянно расте?
За съжаление, това е една от причините, поради които престанах да пиша. Ползвах блога за дневник и това е нещо, което сега ми липсва. От друга страна, откакто заех ръководна позиция, често се случва хората да пуснат търсене в интернет с кого ще се видят и първото, което им излиза, не е Румяна Босева като AON/ARS, а Румяна Босева, която готви някъде. Излизат статии в кулинарни списания, посещения при Ути Бъчваров и т.н. Някак не е точно в бизнес стил.
Коментари (0)
Вашият коментар