Мира Кацарова: Без битки не може да вкусим от сладостта на живота

Срещали ли сте жени-музика? Такива, които звучат, дори когато са замълчани. Такива, които оркестрират, дори когато се пресягат към чашата с вино или пресичат улицата с малки, тихи стъпки. Такива, които танцуват с клепачите си, с кадифените си мисли, с върха на токчето си в дъждовен пловдивски следобед... Аз познавам такава жена и при всяка среща с нея нямам нужда да задавам въпроси. Да бъдеш около нея е толкова достатъчно. Като да си сам с радиото, а от него да звучи мелодичен екстракт от цялата възможна красота. Като да си на фестивал. На нейния фестивал.

Plovdiv Jazz Fest е събитие от световен мащаб. Дори да не сте от заклетите почитатели на джаза, вероятно сте чували името на поне един от хедлайнерите му. Мирослава Кацарова се грижи за това Plovdiv Jazz Fest всяка година да поддържа реномето си на световно ниво, без да губи разговора с най-обикновения зрител, без да се претопява в елитарен пашкул от претенции. Тази жена-музика е жената, на която световният джаз не може да откаже покана за Пловдив, а хората в залата за поредна година ще преживеят трансформацията на най-личните си емоции в истински празник. 

Скъпи читатели, интервюто е направено преди последните промени в програмата на фестивала, от която заради влошаващата се ситуация с коронакризата у нас отпаднаха концертите на Хилда Казасян, Живко Петров, Веселин Койчев и Цветан Недялков, както и този на Ричард Бона. Но заради огромните усилия на Мира и нейния екип, както и заради нашата увереност, че ще видим тези концерти при едни по-добри времена отново в Пловдив, оставяме интервюто без редакция.

Мира, огромна радост е, че Plovdiv Jazz Fest ще се състои и в тази трудна година. Какво да очакваме на сцената? 

Радост е и за нас и отново сме избрали такива джаз артисти, които променят и влияят на музиката. Те са едни от хората, които създават новите тенденции и посоки. За мен е огромна чест, че имам възможност да се докосна до тях. За пет години през сцената на фестивала минаха артисти от ранга на класическите Ян Гарбарек, Дейв Холанд, Джон Скофийлд, Майк Стърн, Дейв Уекъл и от другата страна – тези, които в момента наистина променят музиката, като Джейсън Моран, Дони Макаслин, Крис Потър, Пепи Славов-младши, който миналата година взриви цялата публика, и т.н. Това са фантастични хора, приели музиката за своя религия и начин на живот.

И тази година ще има такива в рамките на шестия Plovdiv Jazz Fest, който започва на 5 ноември и продължава до 7 ноември, като имаме и едно асоциирано грандиозно събитие, което е на Хилда Казасян с Плевенска филхармония. За мен то е много важно, защото Хилда е лицето на този джаз, който стига до много хора. Тя направи от джаза комуникативна музика, така че да й обърнат внимание публики, които до този момент не са се обръщали към тази естетика. Това е един от нашите важни идеали – да кажем, че джазът не е елитарна музика не е херметична музика, затворена и достъпна само за определени среди. Не, това е музика, която говори на всички, стига да искаш да уловиш посланията й. Според мен те тръгват от естетиката, но стигат до етичното. Почти винаги това, което харесваш, накрая е свързано и с онези важни нравствени избори, които правиш в живота си. Да, толкова е фундаментално, защото е свързано с отглеждане и грижа за много добър вкус към всичко. Поради тази причина ми беше сложно да избера програмата, защото хем изхождам от своя собствен вкус, хем ми се иска фестивалът да бъде пример за новостите в музиката, а и да отговаря на идеала ни за красиво живеене. С това да откриеш за себе си отговори и те да те изпълнят със смисъл.

Започваме с един умозрителен концерт на Живко Петров, който ще представи соловия си албум Ten. Тази година покрай цялата каша с COVID-19 и тази императивна изолация може би много хора откриха, че е хубаво от време на време да бъдем интровертни и да имаме пауза в живота си. В общи линии този концерт ще бъде добра връзка с нашите вътрешни, лични паузи. Това е една такава тиха, вглеждаща се в нещата и в нас самите музика, а след нея ще стигнем до празника и до по-пищните събития на фестивала.

След Живко Петров на сцената ще се качи един емблематичен пловдивски музикант – Веселин Койчев, който празнува своя 60-годишен юбилей. Той ще свири заедно със своя колега – прекрасния китарист Цветан Недялков. Те са направили квартет, който се казва The Teachers. И двамата са брилянтни преподаватели по музика и джаз.

На 6 ноември ще имаме нещо, което е тръпнещо за мен – два концерта, които са непредсказуеми на този етап – единият е на Милен Кокушаров, който е много обичан и харесван. Той е световен с това, която сътворява. Написал е музика, производна на съвременната класическа музика, и ще я изпълни в компанията на своето пиано и на един квартет от момичета, които свирят само на дървени духови инструменти. Кръстил го е Wind Harmonium. Според мен ще бъде много поетично, след което на сцената ще се случи нещо доста шумно – ще се срещнат три музикална свята – Христо Йоцов, Антони Дончев и Ричард Бона, който идва специално от Маями. Тази година са 35 години от създаването на „Акустична версия“ и 60-годишен юбилей на Христо. Това ще бъде наистина бутиков концерт – само 200 човека публика и без да се записва. Тук и сега. Никой повече няма да може да го види и чуе.

На финала е Авишай Коен – един от най-важните съвременни джаз контрабасисти и композитори, който има и великолепен глас. Той се увлича от различни течения, но това, с което е емблематичен, е съвременният джаз и минимализмът в джазовата пиеса. Много верен е на мелодията и в същото време се увлича по етно елементи, което идва от неговите еврейски и испански корени. Това влияние се нарича ладино и се отразява на общия цвят и колорит на музиката, която изпълнява. Много се надявам да пее – има чудесен песъчлив тембър с хубава, затрогваща атака, която винаги те кара да се чувстваш събуден. Той навършва 50 години и идеята му беше да направи 50 концерта в 50 града. Преди три години се свързахме с него и той каза: „Да, Пловдив е моят град“. Ще направи два концерта като жест към публиката, защото за първи път идва в България и много хора искат да го видят на живо.

Разбира се, ще има и съпътстващи събития – едното е фотоизлобжа, посветена на Андрей Даниел, от Стефан Джамбазов и фондация „Въпреки“. Те отдавна следят изложбите на Андрей Даниел и са правили снимки на атмосферите около тези изложби. Всъщност ще видим хора, лица, ситуации, в които хем участва самият Андрей Даниел, хем неговата живопис, хем множество случайни срещи.

Другото, което съм подготвила, е лекция за джазпевицата Радка Тонев. Ще представя нейното творчество и кратка биография, защото тя се е самоубила на 30-годишна възраст.

Какво ти костваше да организираш всичко това тази година? При целия хаос и трудностите, свързани с пандемията и кризата, не ти ли хрумна да прескочиш, да се откажеш?

Така съм устроена – да не се отказвам лесно. По принцип да се прави джаз фестивал в България е много трудно, тъй като разчитам главно на спонсори и на хора, които харесват тази музика. От друга страна община Пловдив ни съдейства, но това е миноритарно. От миналата година и Министерство на културата са зад гърба ни, което е чудесно, защото ни дава нови възможности. Работим върху това да направим лятно издание на Plovdiv Jazz Fest на открито.

Да, тази година беше още по-трудно, защото има доста ограничения. Но това е хубаво, защото ни прави по-дисциплинирани, защото ни кара да ценим онова, което сме си мислили, че е даденост, защото ни радва всяко едно излизане вечер. То започва да има смисъл – обмислено е и започваш да виждаш красотата в него. Не е просто инерция, някакво клише от живота ти. Точно заради това има смисъл да се правят тези неща. Тази година залагаме много повече на продажбата на билети и виждам, че хората вече се научават да купуват билети за концерт. А това е много важно, защото възпитава други рефлекси у нас и друго отношение към културата. Това е форма на растеж.

Миналата година за фестивала бях избрала един цитат на Мишел Серт, в който той най-общо казваше: „Ако вие имате хляб, а аз имам едно евро, и ако аз купя вашия хляб, тогава аз ще имам хляб, а вие ще имате едно евро, така че в тази размяна ще е налице равновесие...
Но ако вие имате сонет от Верлен или теоремата на Питагор, а аз нямам нищо, и ако вие ме научите на тях, в края на тази размяна аз ще имам сонета и теоремата, но и вие ще сте ги запазили за себе си.
В първия случай имаме равновесие - това е стока, а във втория имаме растеж - и това е култура...“ Всъщност културата е растеж. В такъв период на живота си съм, че

искам да правя неща за другите хора

и това ме осмисля

И то не лицемерно – ще го правя и да мога, и да не мога да го кажа пред хората.

Езотерично настроените твърдяха още преди пандемията, че предстои такъв етап в човешкия живот и развитие, който ще промени нагласите и ще отблъсне фокуса от материалното. Може да звучи като клише, но то практически се случва вече за много хора. Как тази година минава през теб? Как резонира у теб промяната?

В началото бях поразена от панически страх. Имам възрастни родители, дъщеря, която е непримирима и обича да се среща с хора, много е общителна. Освен това е тийнейджър и е абсолютно задължително да общува със себеподобни. Мъжът ми се опитваше да балансира и да ни уверява, че не е толкова страшно. Той пое всичко.
През март, когато това ни сполетя, на мен ми хрумна, че не трябва да оставаме дълго подвластни на тази ситуация и че трябва да намерим спасение. И решихме да се завърнем в нашата планинска къща в подножието на Родопите, където направих пренареждане на третия ни етаж, който е като голямо студио с прекрасна гледка към гората, в дълбина - към Пловдив и чак в хоризонта – към Стара планина. Всъщност това, което осъзнах, е,

че съм абсолютно спасена

от природата

Започнахме да работим в градината – да садим цветя и да се грижим за тях, и тя се превърна в един грандиозен символ. Така започнахме един нов живот в нашия личен рай. Като ти казах преди малко „красивото живеене“, имам предвид живеене наистина, а не живот, защото както се казва в този прочут джаз стандарт, „and the living is easy“ (живеенето е лесно – б.а.). Когато избереш това за себе си, ти внимаваш за всичко и приемаш, че всичко е изкуство и всичко трябва да е красиво. Това беше като вътрешен императив, в който ти виждаш единственото и глобално спасение. Започнахме да подреждаме всеки малък детайл, да се грижим за всичко наоколо. Всеки ден масата ни за обяд и за вечеря беше подредена като за празник. Това бяха новите ни празници - онези делници, които бяха обречени, защото аз спрях да пея, работата на мъжа ми също спря да се развива, детето ни имаше занимания от вкъщи. Станахме привидно подвластни на една тъжна действителност. Но всъщност тази тъжна действителност постепенно ни накара да преработим страховете си и да открием нови излази към това какво се случва в бъдеще. Хората казват, че се пренарежда светът, че настъпва нов ред. Но пък аз съм оптимист – да, ще има хора, които ще контролират – винаги са се намирали такива, но аз не искам да си мисля, че това ще бъде пренареждане за лошо. Това е пренареждане на хубаво, за преоткриване на човешките взаимоотношения. Затова нека се преоткриваме през такива дребни неща – като това да сервираш красиво масата. Къде ти преди да обядваш с всички членове от семейството си всеки ден на маса у дома?! Ето, това е – създават се нови ритуали, които пък вече са съпроводени от една много по-дълбока близост.

Теодосий Спасов ми се обади един ден и ме попита къде съм, защото птичките около мен пееха. Казах му, че съм на приказно място и че имаме време да си разказваме всички истории, които сме преживели и не сме могли да се разкажем. И той, който също беше на такова приказно място, каза: „И тайните си вече може да споделите“ (смее се).

Сигурно много хора те гледат и четат и си казват: „Тя има лукса да се скрие в родопската си къща, да сервира в порцелан на семейството си всеки обяд, да слуша джаз и да се надява на промяна за добро...“ Но всъщност красивото живеене не е само в красотата, нали – то е в нещата, които изживяваш, нещата, с които се бориш. Какво не знаят хората за теб и би искала да им споделиш, за да те почувстват по-близка?

Разбира се, има неща, които са несподелими, но аз не съм от хората, които се крият. Спокойна съм в това, което мога да кажа пред всички. Но понякога си мисля, че нещата, които имам нужда да изрека и да споделя от себе си, най-добре правя през музиката. Въпреки че обичам думите, музиката много по-свободно ме кара да се изразя. Когато имам някакви нови открития за себе си и знам, че са важни не само за мен, правя концерти.

А лекотата... тя е едно от най-трудно постижимите състояния и ако изглежда лесна отстрани, не, не е. Всичко, което съм преживяла, е плод на борби. Това е едно от любимите ми състояния, впрочем.

Ако нямам борба пред себе си,

която съм припознала като кауза,

като важен идеал, мисля,

че не бих могла да живея

Борбата е точно толкова важна колкото и любовта, разбира се. Аз съм много обичлив човек, имам невероятната потребност да се грижа за хората наоколо, да бъда полезна. Няма борба, която да е лека и няма борба без безсънни нощи, без мъчителни въпроси, чиито отговори не можеш да откриеш. Няма борба, която да не те кара да се чувстваш като загубена в лабиринт. И говоря за борби, които не са само каузи, свързани с работата ми. Говоря и за тези лични екзистенциални борби, които всеки човек има пред себе си да посрещне като изпитание и да преодолее. Мисля си, че това е единствено и само за добро. Убедена съм, че ако нямам тези борби пред себе си и тези препятствия, няма да мога да вкуся от сладостта на отношенията си, от сладостта на труда си, ще бъда някак равна и може би безлико ще ми е наоколо. В себе си се измервам с едно много важно нещо – накрая, когато се погледна в огледалото след това препятствие, което съм преодоляла, дали мога да разкажа за него на дъщеря си... Това е чувството ми за достойнство.

Ти си много жена, Мира. Как съжителствате с женствеността - годините променят ли отношението ти към нея?

Честно казано, би било глупаво да съобщя на света, че не съм суетна. Разбира се, че съм суетна. Аз съм отгледана от баба, която до последния си миг се грижеше за себе си. Ще навърша 50 години през януари и преди намирах 50-годишните жени за някакви бабички, а сега изобщо не мисля така. Точно обратното, сега си мисля, че най-доброто предстои. Това са парадоксите на времето и на възрастта. Не смятам, че тя ме лишава от възможността да нося къси рокли и панталони, да ходя с високи токчета. Спортувам, обичам хубавите дрехи, красивите чанти, обичам да се глезя с фин макиаж. Обичам тези малки, дребни неща, които ме карат да се чувствам добре сама в кожата си.

С твоя съпруг сте вдъхновение – вие сте заедно от 19-годишни и имате красив брак. Няма да те моля за рецепта, защото съм сигурна, че тук има нещо като дар – шанса хората да се намерят. Какво би казала на онези, които са се отказали да се търсят?

На мен винаги ми е трудно да говоря за това, защото да, въпрос на късмет е. Срещнахме се и станахме един на друг най-добрите си приятели. И

каквото и да сме преживели,

сме го надживели

И което е по-важно, сме си го простили. Разбира се, че сме имали кризи, проблеми, ситуации, в които да се затворим в себе си. Но това ни прави още по-близки днес. Мислила съм си за това, което ме питаш. Хората около мен често страдат заради раздели. Има една песен на Шарл Трене от 1942 г., която се казва „Какво остава от нашите любови“. Аз много се вълнувам винаги, когато я пея. Тя е един много приятен монолог на човек в края на живота му. И в него се казва, че винаги остава само хубавото.

И това бих казала на тези хора, на всички хора – да си спомняме само хубавото. Близостта е божествено нещо. Никой не идва при теб, защото не е пратен от Господ. Той е пратеник, той е ангел за теб в някакъв период от живота ти. Всички гадости и злини, които може да се явят впоследствие между двама човека, трябва да се забравят. Не трябва да се артикулират, не трябва изобщо да им се дава живот. Те са пълна глупост. Истината е само в тази ядка на отношенията и това е любовта.

Ако искате да станете част от този световен празник Plovdiv Jazz Fest, вижте програмата на събитията тук и следете страницата на фестивала във Facebook.

Фотографии: Хубен Хубенов