Този разговор беше като песен. Не, по-скоро като тих, следобеден концерт в някое дворче на Стария Пловдив, където котките гледат от високото на дувара с високомерна мъдрост, а уханието на трендафил е в сладострастен танц с аромата на влажните павета и на прясната боя на художниците. А Мира разказва свои истории, пеейки в сянката на стар дъб, връстник на нямото кино. Заповядайте, всички са канени на концерта...
Преди няколко месеца излезе последният ти албум - My Cinema. Защо музиката ти потърси киното?
Аз харесвам киното. Вярвам, че и киното, и литературата, и музиката откриват нови светове. И се гмурвам в тези мои страсти, защото те са чисто човешки. Помагат ми да осъзная неща за себе си. Когато бях ученичка в английската гимназия в Пловдив, имахме студийно кино, което всеки четвъртък прожектираше филми, които аз откривах като нови изразни средства и нови светове. И най-важното като нови въпроси. Това беше време, в което ние се увличахме по екзистенциализма. Аз четях Камю и Сартр, интересуваха ме италианските режисьори - братята Тавиани, Пазолини, Фелини. Вече слушах Майлс и Колтрейн, а ти знаеш, че Майлс е писал немалка част от музиката за някои от ключовите френски филми от 60-те. Така че там се представяше един свят, който включва умението да разказваш истории, да задаваш въпроси, да те кара да философстваш и да слушаш музика, което е едно синкретично, дълбоко изкуство. Всяко нещо има своя смисъл – музиката не по-малко от диалога. Съвсем наскоро прочетох интервю с Енио Мориконе, който казва, че той не създава образи с музиката си. С нея той казва онова, което в един филм не могат да кажат нито образите, нито думите.
Как се зароди идеята за този проект? 
Един ден преди концерт в Studio 5 с Еко седяхме в гримьорната и той ми изсвири на едно раздрънкано пиано темата от „Един мъж и една жена“. Попита ме дали знам тази песен. Запяхме я и аз тогава си дадох сметка, че би било хубаво да изпеем и други стари музикални теми, включени във филми. А аз се задълбочавам много, когато вляза в една тема. Изведнъж открих колко е богат музикалният свят на киното извън песните. Защото чисто инструменталните теми са много интересни и мелодични, запомнящи се, независимо че няма текст. Казах си, че може да вземем част от музикалните теми и да ги превърнем в песни. Включи се и Мирослав Турийски – много креативен, дълбок и съзерцателен човек, в същото време голям вагабонт, както и Христо Йоцов. Събрахме се четиримата и направихме поредица от концерти, които се казваха Cinemа.
Как се приеха и какво успяхте да кажете, което думите и образите не биха могли?
Приеха се много добре. Имаше хора, които идваха по няколко пъти, питаха ме за песните, за текстовете. За Cinema Paradiso Елин Рахнев написа текст на български, за „Пина“ – темата от едноименния филм, текста написах аз на френски език, за „Криле на желанието“ написах текст на български и го допълних със стихотворение от самия филм.
Навярно сме казали неща, които ние самите не можем да дефинираме. Музиката е невидим филм, който всеки сам измисля и живее. Тя е пълна с образи, послания и тревоги, в същото време те омиротворява. Тя е пълна с противоречия в хубавия смисъл на думата. Това, което ние сме направили, е да накараме хората да си зададат тези въпроси и да вървят по техния собствен път, без ние да се натрапваме с наши отговори, с наши образи и с наши истории. Ако трябва да отговоря с една дума, избрах тези песни, защото аз ги харесвам. Те с годините станаха песни от мои лични истории.
Може ли да се прави изкуство от щастливи хора?
Да, категорично. Щастието е мимолетност. Щастието е, както казва Томас Елиът, кратко, но ни бележи с дълбочини и открития. Той казва, че то е „като светкавица, като аромата на дивата мащерка след дъжд“. Никой не може да бъдеш постоянно щастлив. Миговете на щастие не са нещо, което може да бъде перманентно, но със сигурност човек, когато попадне в тези състояния, които са ангелски, които извират някъде между небето и земята, открива за себе си неща, които ще те вдъхновят да твориш. Щастието е неизбежно – ние сме създадени да бъдем щастливи и да се стремим към щастие. Да, артистите сме по-често с болезнени състояния, с кризи, крайности, но това ражда магията. Тези крайности синтезират енергията и невероятния дух, който иска да излети.
Музиката, която правиш, и предаванията ти по Jazz FM по дефиниция не са част от масовата култура. Въпреки това нараства ли аудиторията ти през последните години? 
Определено! Мисля се, че човек все по-рядко говори в публичното пространство за онези ценности, които ни улесняват да разграничаваме доброто от злото. Обратно на това самият човек все повече и повече се стреми да остави чисти тези сетива в себе си, да отличи доброто от злото, да научи децата си на това. Това е много интересен процес, защото въпреки масовата и поголовна линия да се говори за тежки събития, за убийства, за низости, за унижения, точно обратното – самият човек е пробуден. Това за съжаление не е нещо, което се усеща в неговия масов вид, но когато общувам лично с хората, аз го виждам постоянно. Сещам се за думите на Достоевски: „Колкото повече намразвам човечеството, толкова повече обиквам самия човек.“ В личните си контакти усещам как човек се нуждае от изкуството, защото то одухотворява, засилва сетивата му, изостря ги. Чрез него той може да отличи автентичните ценности от онези, които са дошли да заменят автентизма.
А дъщеря ти, която е тийнейджър, каква музика слуша?
Слуша сериозен джаз – за съжаление, но и за моя гордост. Тя, разбира се, си има своята среда, но има интереси, които нейните връстници нямат. Ние се опитваме да ги поддържаме живи, а не да ги унищожаваме, защото те са смислени и те възпитават един бъдещ смислен живот с интерес не само към музиката и пътешествията. Нейната мания са пътешествията, освен това слуша Касандра Уилсън, запленена е от Кърт Елинг, харесва много бразилска музика, стара музика, която е поне на пет десетилетия. Вълнува се и от съвременна музика, харесва рок.
Наскоро бях на среща с една писателка, която призна, че веднъж решила да опита по-силни субтанции и установила, че те я „вдигат“ до същото онова състояние, до което я „вдига“ и писането. Кое „вдига“ теб? 
Любовта във всичките й проявления. Ако изобщо има нещо, което е неписан закон, това е законът на любовта, колкото и банално да звучи. Много е сложно. Любовта не е обикновено занимание. Човек трябва да се грижи за нея, да работи, да я пази. Въпрос на постоянни борби е. Много по-трудно е да обичаш, отколкото да мразиш. Когато работиш нещо, което е важно за теб, първото, от което си обладан, е любов. Но рискуваш да я изпуснеш по пътя, да я разпилееш и да я пропилееш. Това е моят опит – ако аз опазя любовта си, ако обичам хората, с които работя и нещата, които правя, всичко се получава. Това въздига нещата, не само мен.
А онази, най-сладката любов? Имаш 27-годишен брак... Тя как се пази?
По-сложно е да опазиш брака си, отколкото да имаш 15 връзки. Не знам, взаимно е. Няма борба, която е само от едната страна. Любовта е взаимност. Не е нещо, което можеш да предизвикаш с някакви игрички, манипулации или други форми на влияние върху човека до теб. Истината е, че и двамата сме умни хора, и двамата знаем кои са ни приоритетите, вътрешно сме ги дефинирали и можем да отличим доброто от злото за нас самите. Нарочно избягвам думата „морал“. Но когато попаднеш в една среда, която е мощна и която е социално активна с всички социални атрибути като пари и власт, е много трудно да се опазиш чист. И двамата с моя мъж сме социално активни, забъркани сме в отношения, свързани с пари, с институции, и се опитваме да правим нещата честно. Ако веднъж не си честен, ставаш безчестен навсякъде другаде. Това го видях с очите си. Ако веднъж го направиш, просто падат задръжките. Човек за съжаление е крехко същество. Ние сме тръстика, както казва Блез Паскал, но мислеща тръстика.
А годините? Какво мислиш за тях? Харесваш ли си възрастта?
Харесвам ги. Харесвам се повече отколкото на 25 и се чувствам щастлива да вървя напред с годините си по този начин, защото една жена става очарователна с натрупаната мъдрост и опит. Научавам се да мълча повече – това е много трудно упражнение за мен, но ми е важно. В момента съм в етап от живота си, в който се уча да мълча. Мълчанието е проява на любов.
Искам да мога да се науча да бъда по-великодушна, което е много сложно, защото съм изтъкана и от едно друго чувство и то е вярата ми, че мога да променя света. Тези две неща много трудно съжителстват, но трябва да мога.
Живееш в Пловдив. Романтиката на града като че ли не само се е съхранила, но се е натрупала, пуснала е корени и цъфти по-плодовита отвсякога. На какво се дължи това почти магично очарование?
Така е - много пловдивчани го казват, а и аз съм го открила. Един от най-любимите ми художници – пловдивчани – Георги Божилов Слона, казваше: „Пловдив има патина.“ Пловдив е стар град. Тези натрупвания ги усещаш с цялото си същество. Не само историческите, не само културните, не само екзистенциалните натрупвания. Там има нещо, което се пази, и това е човещината. Има истинско общуване между хората. Има една очарователна провинциалност, която се изразява в готовността да общуваш с всекиго. Моята баба, като видеше бременна жена, й даваше грозде от градината. Като излезеш да се разхождаш в квартала, виждаш как бабите са си изкарали столовете пред къщите и наблюдават света и движенията му. Това още го има. Да не говорим за всички онези неща, превърнали се в клишета, но все така прекрасни – забавения каданс на живота, цветовете там, залезът в Пловдив е като никой друг, ароматите. Аз усещам енергията на този град от дълбините му.
Звучиш така, сякаш никога не се даваш на тъмното?
Когато се предам, и Господ ме изоставя. Нормално е да пропаднеш понякога. Нищо не ми е чуждо – депресии, съмнения. Но това те изтласква още по-силно. Да не говорим, че в крайна сметка ти сам започваш да се пазиш от това, да виждаш колко е пагубно и как нарушава някакъв важен път, по който трябва да минеш. Има моменти, в които си казвам: „Не мога повече“, но в следващия момент се сепвам: „Ако не направя това, ще разваля нещата.“ И после се оказва, че то е било много важно. Не съм си давала сметка колко е било важно – било е детайл на детайлите, миниатюра, която обаче е била жизненоважна, за да се случи онова, към което съм тръгнала.
фотограф: Диляна Флорентин
Албумът на Мира Кацарова е вдъхновен от филмовата музика и съдържа нейния личен прочит на едни от най-вълнуващите теми, създавани някога в киното. Издател и продуцент на „My Cinema“ е Мира и основаната от нея компания Blue M. 
В новия албум на джаз певицата звучат интерпретации на композиции от „Ново кино Парадизо“, „Криле на желанието“, „Говори с нея“, „Модерни времена“, „Пина“, „Един мъж и една жена“, „Черният Орфей“. Повечето нови аранжименти са дело на пианиста и композитор Мирослав Турийски.
За интерпретацията на музикалната любовна тема от „Ново кино Парадизо“ нейният създател Андреа Мориконе изрази лично възхищението си и определи адаптацията и изпълнението на Мира като „Amazing performance“. Към известната мелодия от филма на Торнаторе е добавен поетичният текст на Елин Рахнев.
Коментари (0)
Вашият коментар