Цената на шамарите в детството

Вече съм на 44 години, а и това лято чух от баща си “малко те бих навремето”. Поводът бе, че запалих огън на суха поляна и за малко не опожарих и съседната гора. Доста нелепа случка, която си заслужаваше караницата, още повече че се разви пред изплашените погледи на моите 4-годишни деца. След като пожарът бе потушен с общите усилия на цялата рода, се замислих над думите на татко. И установих, че не помня като дете да ме е бил, с изключение на един-единствен случай, когато ми удари шамар.

Беше по времето на соца, когато децата се шамаросваха здраво и вероятно нямаше да го запомня, ако не беше несправедливо. Случката се разигра в Сандански, където бяхме на почивка и нощувахме в квартира. По-голямата ми сестра по това време навлизаше в пубертета и много й се говореше преди сън, а на мен ми се спеше от игри. Явно по някое време сънят ме е надвил и съм спряла да казвам “да, да”, с което обикновено участвах във вечерните й разговори, защото помня, че се събудих от нейния писък. Докато се осъзная, чух удари с юмруци по стената от други курортисти, а след миг дойде и баща ни от съседната стая и без много да пита, ми удари въпросния шамар. Сега, като разсъждавам, явно тогава не е имал много време да проверява. Чул е писък от стая с две деца и съвсем инстиктивно е решил, че едното прави нещо лошо на другото. Как да му хрумне, че един пубер може и така да търси внимание. Тогава нито имаше толкова литература за правилно възпитание на деца, нито пък родителите възприемаха това като голямо предизвикателство.

Днес е различно. За щетите от боя в детска възраст се говори и пише много, а в някои страни се и действа здраво.

В около 60 държави

по света биенето

на деца е забранено

Сред тях са Норвегия, Португалия, Германия, Ирландия, Испания и Швеция. България също е в този списък, но родното законодателство по въпроса е толкова витиевато, че са единици случаите, в които някой е наказан, докато съобщенията за насилие над малчугани са ежедневие. Личи си, че е писано под европейски диктат, а не защото някой е узрял колко е лошо да се шамаросват децата. Въобще у нас все още някак си се гледа пренебрежително на шамара, ако той не е довел до някакво тежко телесно увреждане. Ако случаят въобще стигне до съд, обикновено се присъжда малка глоба. Последният известен случай е от април, когато 53-годишна жена от Златарица бе санкционирана със 100 лева заради шамар на 10-годишно момче. За аналогичен случай миналата година столичен прокурор пък бе порицан само със забележка.

Затова шамарената фабрика, както обичат да казват някои родители, си действа с пълна сила в България, макар да се водим в Европа, че сме я спрели. Показват го и последните проучвания по въпроса. Според тях 70 на сто от българските родители са използвали някаква форма на физическо наказание, а

39% са удряли

децата си

и възприемат това като възпитателен метод. “Шамарът, дори един да е, той засяга човешкото достойнство. Насилието в училище е абсолютно последствие от това, което се случва в семейството. Всички тези деца, които по някакъв начин са удряни, неглижирани емоционално, малтретирани, по-късно търсят отдушник навън, тъй като не могат да посегнат на родителите си, защото са големи, значими и зависят от тях. Много често за тези удряни деца ние казваме: те изостават в училище, те са невнимателни, имат някакви увреждания”, казва клиничният психолог Екатерина Велева пред БНР. По думите й най-тревожното е, че у нас телесното наказание не се разпознава като форма на насилие, а като възпитание и това е нещото, което трябва да се промени, за да има някакъв шанс въобще да се работи в тази област.

Изглежда обаче, настоящите управляващи не са в състояние да направят това или поне не дават вид, че този проблем е на дневен ред. Премиерът Бойко Борисов, от когото обикновено зависят повечето неща в държавата, наскоро разказа своя спомен за детско шамаросване. Когато бил в четвърти клас, с приятели се качил на джанка, за да я оберат. Но собсвеникът й ги хванал и казал на родителите му. “Толкова бой ме би татко, а майка ми през това време нареждаше, че оттогава никога не съм си мислил, че мога да открадна”, спомня си Борисов. Затова изглежда логично, че не той, а Йорданка Фандъкова и Мая Манолова подкрепиха стартиралата преди дни кампания на неправителствени организации срещу насилието над деца. Нейната цел е да предизвика промяна в обществените нагласи по въпроса и оттам в изменение на законодателството.

На подобен натиск в момента са подложени и политиците във Великобритания. Неправителствени организации внесоха проект на закон в британския парламент, с който се въвежда тотална забрана за биене на деца вкъщи. Мотивът е, че

това уврежда

психичното

им здраве,

отразява се на тяхното самочувствие, води до състояние на тревожност и разрушава връзката им с родителите. Прилагат се и резултати от изследвания, които показват, че когато родителите удрят децата си, нивото на активността на мозъка им се променя по начин, който води до постепенно увеличаване на използвана сила. Всъщност те правят редица действия спрямо тях, които, ако бъдат приложени към някой възрастен, щяха да се считат за престъпление, казва пред Би Би Си Стюърт Уейтън, социолог от шотландското движение за забрана на биенето на деца. В момента физическите наказания са забранени в учебните заведения във Великобритания, но могат да бъдат прилагани вкъщи, стига това да става в разумни граници. След като Обединеното кралство заедно със САЩ зае челните места в класациите за агресивно поведение в училище, специалистите започнаха да търсят причините за това и достигнаха до извода, че много от проблемите идват от домашното възпитание. И най-вече от ролята на родителите.