Йоанна Темелкова: Болезнено емоционална съм и това ще ме ядосва до края на живота ми

Обичам да пиша дълги уводи за интервютата, които правя. Случайно да не остане някой неразбрал с какъв човек съм се срещнала, с какви емоции ме е изпратил. За първи път нямам нужда да напиша нищо. Имам усещането, че тя каза и показа всичко важно и го направи по толкова фин и категоричен начин, че да добавя нещо ще е напълно излишно.

С неприкрито удоволствие ви представям една актриса, която умее да скача в дълбокото, една жена, която харесва най-трудното в себе си, една майка, която има проста и свещена цел и цялата суета, в която битуваме, се стопява с лекота пред тази цел.

Йоанна Темелкова, която всяка делнична вечер гледате като Лора в сериала на Нова телевизия „Братя“. Припомняме ви един наш разговор с нея.

Имаше рожден ден скоро. Как изкара? И направи ли си някаква равносметка за последната година?

Малко като насън ми беше. А и не съм от хората, които си правят равносметки. В такъв период съм, че леко забравих за себе си. Ежедневието ми в момента е супер натоварено. Писаха ми страшно много хора и ме подсещаха през деня, че имам рожден ден... Но той си мина и замина. Отпразнувах си го на следващия ден с екипа от сериала – изпихме по една бира.

Звучиш уморена.

Защото съм много уморена вече. Представям си как се чувстват колегите, които са всеки ден по 12 часа на терен! Натрупа се сериозна умора не толкова от тези три месеца снимки, колкото от ангажираността на мозъка ми с този проект. Защото дори когато спя, аз мисля за него.

Сега някои хора ще кажат: „Какво толкова? Научаваш едни реплики и ги изиграваш, нали това ти е работата?!“ Подценяването на интелектуалния труд е отделна тема, но разкажи повече за усилията на актьора – за това, че твоята работа изисква от теб да влезеш в кожата на някой друг, да заживееш живота му. Сливат ли ти се сюжетите на Лора и Йоанна понякога?

За първи път ми се случва наистина такова сливане. Досега не съм имала толкова реално усещане за героинята си. При представленията ми отивам, влизам в темата, в проблемите на героя, но после излизам от театъра и съм се научила да забравям. За да мога да се върна на следващия ден и да вляза в другия спектакъл. Обаче сега съм в период, в който нищо странично не ме разсейва и аз живея само със сериала. До такава степен, че по едно време не свалях халката на Лора през деня, дори когато не бях на работа. Дойде един момент, в който мозъкът ми забуксува. Ето сега, на финала на снимките, имам чувството, че седя на едно място и не мога да помръдна. Дори срещата ми с теб е някакво страхотно събитие в моето ежедневие.
Не знам как мога да го обясня на хората. Актьорът борави не само с текста, а и с емоциите си, защото трябва да кореспондира с героя си по всякакъв начин. Влагаме прекалено много труд дори за реплика като „добър ден“ – на кого я казваш, защо я казваш, как я казваш, какво чувстваш, докато я казваш, какво искаш да чуеш в отговор. Разбира се, ние правим тези неща интуитивно, не се замисляме, но мозъкът работи като машина през цялото време.

За да работиш тази работа, трябва да навлизаш надълбоко – в истории, в настроения, в характери, в емоции, във философии, в тъги и радости. Каква е бронята ти, как се пазиш тази чувствителност да не протрие защитните ти пластове?

Опитвам се да се оттърсвам, да се изчиствам, особено след някои сцени. Това е сериозно натрупване и не на последно място – много опасно. Това го осъзнах във втори курс в НАТФИЗ и тогава си казах „Йоанна, внимавай!“ Аз съм била на 19 години... Правехме един откъс, в който майка трябва да убие детето си. В края на този откъс аз не можех да изляза от емоционалното състояние, в което бях влязла. На хората може да им прозвучи странно, но понякога допускаме да ни завладеят свръхемоции и не можем да се върнем изобщо в реалността. Получих нещо като паник атака, а няколко часа по-късно се прибрах вкъщи и си дадох сметка, че трябва много да внимавам. Някой път успявам, друг път – не. Наскоро снимахме нещо, което беше доста емоционално, и си позволих да го почувствам, защото си заслужаваше да бъде изживяно.

Ако ми позволиш едно предположение отстрани, но ми се струва, че семейството ти е твоята броня. Изглеждате като остров...

Така е, да. Това се създаде с годините. Филип вече е на 4. Когато той се появи, моята философия за живота генерално се преобърна. И моите приоритети се пренаредиха и се насочиха в правилната посока. Сега съм доста обрана в недоволството си от живота, хората и всичко, което ни заобикаля, защото имам цел и си я следвам. Знам, че правя верните стъпки към тази цел. Оттам нататък спирам да се интересувам от дребните, незначителни неща.

Каква е целта?

Целта ми е Филип да се превърне в достоен човек, който да има ясни цели, ясни приоритети. Да знае как да се бори с трудностите. Може би това ще е най-трудно, защото не знам как да му го обясня. Уча се заедно с него и много искам по пътя му да му давам верните съвети. Вървим заедно и се подкрепяме. Това за мен е най-важното – той да не повтаря моите грешки в отношението към живота. Защото аз имах периоди, в които очаквах прекалено много от живота, исках прекалено много от него. Аз и сега не се задоволявам с това, което имам, боря се, но по друг, по-зрял начин. Въпрос на израстване е. Онзи ден гледахме с мъжа ми един от епизодите на „Братя“ и той ми казва: „Йоанна, гледам те и си давам сметка, че макар последните години да не си се скъсала да снимаш в киното, ти си ги изживяла тези години...“ Този опит – житейският, е може би най-важното в нашата работа.

Имаш ли склонност към рискове с цел трупане на житейски опит? Изобщо с какво усещане гледаш към бъдещето?

Много ми се поемат рискове. Имам възможности за такива решения, но се хващам, че започвам да се прибирам все по-често в черупката си и да не си позволявам толкова много. И отново Филип е в центъра на това. Поемам някакви премерени рискове. Иначе съм авантюристичен човек, обичам да пътувам, да откривам, да се запознавам, да общувам. Последните години не го правя, защото мъжът ми е в другата крайност и това ме побърква. Но си намирам начини. С възрастта си давам сметка, че животът е много кратък, за да влизаме в някакви параметри и условности. Искам Филип да порасне още малко и тръгваме – ще обикаляме като луди. Защото това те кара да живееш, да дишаш, да чувстваш, сверява ти часовника.

Да се върнем към Лора. Ти какво мислиш за нея и ако Лора е твоя приятелка и те помоли за съвет, какво би й казала?

Много хитър въпрос :) Не мога да й дам съвет, защото тя минава през неща, през които според мен трябва да мине. И това би бил съветът ми към нея. Тя просто трябва да мине през всичко, което й се случва. Защото тя е от онези хора, които смятат, че животът им е идеално подреден, всичко е наред и го контролират, но изведнъж осъзнават, че нещо много сериозно им липсва. И това важи за почти всички семейства – случващото се на екрана ще накара много семейства да се замислят. И вероятно ще открият себе си в Лора и Борис. Това би било най-ценното. Всъщност те не са само някакви измислени персонажи, те сме ние.

Сякаш Лора е и всичко това, което ни се случи тази година. Имахме планове да пътуваме, да ходим на театър, да играем театър. Видяхме, че нищо не контролираме и че животът се променя изневиделица. Как тази пандемия промени теб?

Аз първо преоткрих семейството си, защото ние по принуда бяхме два месеца вкъщи стриктно. Преоткрихме себе си – карахме се повече, обичахме се повече, от всичко по повече. Всички цветове на семейния живот влязоха в нашия дом и това беше страхотно. Аз излязох с една надежда от тази карантина, че хората ще станат по-добри. Само че хората забравиха много бързо. И всички тези последствия започнаха да се размиват и да се превръщат в други неща. Предполагам, това е нормален път. Аз осъзнах нещо много важно и то се случи на първото ми представление след осем месеца – в Стара Загора играхме „Снаха“ и аз не знаех как ще ми се отрази това да видя хора с маски в салона, които седят през един. Малко преди да започне спектакълът направих нещо, което никога не правя – погледнах през процепа отстрани. И видях едни хора, които са седнали с маски, гледат сцената и чакат... И се дадох сметка, че това са хора, които са дошли тук и очакват нещо от нас и че аз нямам право на никаква грешка. И трябва да им дам това, за което са дошли. Беше изумително усещане, няма да го забравя никога. Преобърна ме много. Не защото аз не знам каква е моята отговорност като артист на сцената. Но си дадох сметка за друго – за това какво ние даваме на хората. С очите си го видях. Защото ние може да си философстваме много – какво ти дава театърът, как те кара да се чувстваш. Но сега го видях и това е най-хубавото нещо от цялата тази ситуация.

Какво те чака на сцената през идния сезон?

Ще играя „Анна Каренина“ на 18 ноември и лека-полека колелото се завърта. Не съм забравила как се играе театър :)

Да се върнем на темата за любовта. Сякаш нещата, които се случват на Лора, на моменти изобщо не зависят от нея и нейните решения. Тя е в една въртележка.... не става въпрос нито за морал, нито за воля. Имала ли се такъв случай в живота си – когато нещо „от горе“ сякаш те води и не можеш да си поемеш въздух, и трябва просто да държиш главата си високо възможно най-дълго, за да премине бурята?

Имала съм, да. Ти хубаво го каза – тук има тотална липса на контрол, нищо не можеш да направиш. Като омагьосан си и най-доброто решение е да се оставиш и да видиш докъде ще стигнеш... защото нищо не зависи от теб. При Лора има нещо друго. Тя е резоньор – като че се намира в средата на един кръг, около нея са всички важни хора в живота й, които мятат към нея някакви неща, които тя трябва да хване, да усети, да осмисли, да ги преживее и да ги върне. Когато хората проследят цялата история, ще видят, че наистина не става въпрос за морал. Нито за приоритети и ценности. Тук става въпрос точно за онова „от горе“, което ти не можеш да владееш по никакъв начин. Не само на мен се е случвало. Сигурна съм, че на много хора са е случвало. А най-вкусното е, че нямаш нужда да си го обясняваш, трябва да го изживееш. Емоциите са много богати.

Сред емоциите обаче може да има и много болка...

Да, при това болка не само за теб, но и за хора, за които ти я причиняваш. Това е огромният риск. Нека е клише, но болката те изкарва отрезвен от тези ситуации. И защо пък не да можеш по-нататък в живота си да погледнеш на тях с усмивка.

Владо (б.р. Владимир Михайлов, който играе другата главна роля в „Братя“) ми каза нещо много интересно. Че ще се опита да вземе за себе си от уроците на героя си Драго. Ти има ли какво да си вземеш от Лора?

Съзнателно може би не. Освен това аз не искам да ми се случва нищо, ама нищо от това, което се случва на нея :) Но в Лора има една сила, за която й завиждам. Ако мога да си взема от нея, няма да е никак малко.

Как се случват любовните сцени? Има ли момент, в който се научаваш да ги изиграваш почти механизирано или не е възможно?

За мен не е възможно, не мога да го правя технически. Това са много деликатни сцени. Винаги, ако в такива сцени нещо не е наред, хората го виждат. Ако аз правя нещо в тази сцена чисто технически, това ще си проличи. Защото актьорите работим с емоции и отношение. Трудно ми е да ти кажа дали аз, Йоанна, влагам отношение, защото и мъжът ми ще чете това интервю :), или героинята ми, но те са едно. Ние не сме две отделни личности.

Чисто технически готвите ли се с колегите за това, обсъждате ли?

Задължително. Говорим как да направим сцената, така че да се чувстваме и ние окей и верни. В такива сцени е изключително важно какъв ти е партньорът. Трябва да му имаш пълно, стопроцентово доверие. В тази връзка смятам, че партньорството ми с Калин Врачански беше едно от най-сполучливите в моя актьорски път до момента. Той е изключителен партньор и ако ми каже, че трябва да скоча от 10 м, защото той ще е долу и ще ме хване, аз ще скоча, без да питам каквото и да било.

В сериала има една линия за завистта – Ива към Лора... Това е човешко чувство, но когато ти се случи в живота, как реагираш?

Много ме ядосва, че хората губят време за такава завист. За какво ти е?! Вместо това сядаш, започваш да бачкаш сериозно и бачкаш, бачкаш, бачкаш, за да постигнеш и ти нещо. Защото грешката е в мисленето – хората смятат, че някой има, защото си е седял на дивана и си е превключвал каналите. Има и такива случаи, но повечето хора са положили неимоверни усилия за успеха си. Вместо да им се възхищаваме и да взимаме пример, ние ги плюем. Аз не владея такъв начин на мислене.

Актриса в театъра и в киното, майка и съпруга, грижиш се за бездомни животни, развиваш благотворителност, пишеш стихове, фен си на спорта, ходите на риболов... и все пак коя си ти?

Няма да ти кажа, че не знам, но все пак ми е трудно да говоря за себе си. Мога да кажа, че съм болезнено емоционална и това ще ме ядосва до края на живота ми. Но от друга страна съм благодарна, че имам чувства. И че оценявам повече неща, състрадателна съм и това ме осмисля. Необходимостта ми да правя добро – тя ме осмисля.

Може да гледате талантливата Йоанна Темелкова всяка делнична вечер от 22.30 ч. по Нова в сериала "Братя", както и да се запознаете отблизо с нейния колега и фантастичен актьор Владимир Михайлов чрез интервюто, което той даде за MILA.BG.