Ирен Кривошиева: Аз съм съгрешила толкова много в този живот, че нищо не бива да искам

Преди тази среща не знаех много за нея.

Знаех това, което най-често е било писано за Ирен през последните години някогакрасива и много търсена актриса, живяладълги години в САЩ, женена шест пъти, майка на извънбрачното дете на Стефан Данаилов.

Зная, че беше написала книга, вкоято беше разказала за историята си с Данаилов и това е. Е, да, разбира се виждах, че е любимка на жълтите медии и че като цяло хората не я одобряват, но отидох напълно непредубедена на нашата среща. Исках да усетя сама Ирен, исках дая чуя и да се опитам да я разбера.

Както и очаквах, истината никога не е едноцветна. Надявам се да изчетете нашия разговор също без предубеденост и да погледнете от другата страна на жълтото.

Между другото, направи ми силно впечатление, че на моята молба Ирен да си донесе любимите дрехи за снимките, тя беше донесла един куфар само с бели дрехи...

Припомняме ви един наш разговор с нея.

Как щеше да се развие животът ти, ако не беше заминала за Щатите, Ирен?

Все се шегувам, че ако не бях заминала, щях да бъда министър на културата. Защото преди да замина, бях в такива среди. Ходехме с Желю Желев на агитации. Бяха артистично-въодушевени действията по онова време. Присъствам и на първата  снимка на СДС, която беше направена на “Александър Невски”. Бях тръгнала по такъв път, така че може би щях да се присъединя към някоя политическа партия. Макар че мен не ме бива за политика, много съм откровена. Липсва ми дипломация.

С настоящия ти съпруг Николай написахте книга, която е на пазара благодарение на издателска къща “Труд”. Ще разкажеш ли с няколко думи историята на “Заключена в другия“ и защо трябва хората да я прочетат?

Казаха ми: “Ама тази книга не е жълта!” Ясно е, че по начина, по който е тръгнала моята съдба, мен ме свързват все с жълтото. Може би заради личната ми драма, в която хората бяха замесени. Никого не виня за това освен себе си. В тази книга няма жълта информация, няма клюка, няма майтап, няма ругатни. Тя е за читателя, който иска да се потопи в търсенето на истината. Тази книга показва един период от време, в който двама души търсят истината.

За жалост и за радост нашата история е толкова разнообразна, че всеки може да намери себе си в нея. Историята започва от запознанството ни с мъжа ми, минава през период в Америка, след това – раздяла, когато той отива в Индия за година и половина. Когато той е в Индия, ние поддържаме контакт по имейл и в книгата са включени повечето ни мейли, които са доста войнствени – скандали, упреци,

обиди. След това идва периодът на Big Brother, който е основен период от моя живот. Описан  е по интересен начин – не клюкарски, а как се чувства човек, когато е вътре, в тази къща. Аз правя емоционална оценка на Big Brother отвтъре.

След това е описан периода на почти окончателната ни раздяла с Николай, когато аз щях да се омъжа за друг човек. И след това идва нашето събиране. Това е любовна история, но не като широко познатите ни. Това е една реалити книга.

Нямам никакво желание, надежда или стремеж да ми повярват или не. В целия си живот съм правила неща, без да се питам какво ще бъде отношението на хората. Приемам омразата наравно с любовта. Но книгата е толкова истинска, че няма как да не ми повярват.

Каква е целта на книгите, които до такава степен те разголват? Обикновено известните пазят целия си живот в тайна, а ти го разголваш до край?

Известните хора не са в състояние да опазят живота си. Те постоянно се борят да опровергаят онова, което неминуемо излиза навън. И в най-голямата лъжа има истина. Така че е по-добре да разкажеш от първо лице историята си на хората.

Първият ти брак е когато си на 19 години. Мъжът ти е бил наркоман, но ти го отказваш от наркотиците за няколко месеца. Стават ли ти безинтересни мъжете, след като ги спасиш?

Губенето на интерес е голям проблем за мен. Не искам да говоря за първия ми мъж, защото той си остава любим човек за мен, а тази истина го е засегнала. Въобще много хора ми се разсърдиха заради нещата, които споделих.

Приемам го, но мисля, че щом се сърдят, нещо в тях боли. Ако аз се обидя на някого заради негови думи към мен, това означава, че аз не съм свободна, че вътре в мен има нещо, което ме дразни и боли.

А преди наистина си въобразявах, че се женя, за да спасявам. Вмених си тази мисия, но сега проумявам, че можеш да спасиш само когато човек иска да бъде спасен. Когато човек не иска да бъде спасен, по-добре не отивай. Затова с такива резултати свършиха тези мои несретни опити да спасявам мъжката половина на човечеството.

Не си ли намерила формулата в себе си да не губиш интерес, да не допускаш огънчето да угасне?

До този момент разчитах на другия и си мислех, че само ако другият ми помага и прави всичко възможно да поддържа огънчето, тогава аз ще бъда в състояние да продължавам с него. Оказа се, че не е така. За мен навикът е най-ужасното нещо в света. Мислех, че ако свикнеш с друг човек, трябва да го напуснеш. Условието, когато се женех, беше: “Моля те, не свиквай! Моля те, стой далеч от навика.“ А сега разбирам, че всъщност всичко е вътре в мен. Неминуемо хората, обичайки се, се намразват. Неминуемо идва момент, в който искат да са свободни, искат да си отидат. Досаждат си, дразнят се. Човек трябва да има велико търпение да не допуска мисълта, че другият го дразни, до сърцето си.

Тя ще влезе в главата ти, но не я допускай до сърцето си. Допуснеш ли я да обладае  сърцето ти, тя вече се превръща в действие.