Тази ли е причината за смъртта на Людмила Живкова?

Възниква въпросът: толкова ли е необходимо да се открива такава изложба в Мексико? Толкова ли мексиканците са зажаднели да знаят история на страната, за която нямат представа къде се намира, и то за събития, станали преди 10 века? Самите българи се интересуват и изучават това минало, но да кажем, че е тяхно ежедневие е пресилено. В това увлечение се заангажират учени, прахосват се средства, вършат се парадни и самоцелни мероприятия.

Но има и още нещо. Людмила трябва да връчи на президента Хосе Лопес Портильо Димитровска награда за мир и да му брои 25 000 долара. Откъде се вземат тези пари? Не зная. Не е ли всичко това пресилено? Днес Министерството на външните работи ограничава дипломатическите отношения поради липсата на средства и слаби или никакви икономически и други отношения.

Изтощена и болна, политически развенчана, съкрушена, тя изпада в безизходица. В Боровец е без семейство, без деца, без приятели. Връзките с обкръжението са прекъснати. Нито Б. Райнов, нито Ал. Лилов, нито Л. Левчев, нито Св. Русев имат представа къде е и защо я няма? Нито знаят нещо за нея. Баща й не я посещава в събота и неделя, а в понеделник. Кани я да обядват, тя отказва. Тръгва за София, без да му се обади. С каква цел – не знаем. Искала някои материали от помощника Кирил Аврамов, но не ги получава лично, а чрез бодигарда. Всички данни показват, че отношенията с баща й са обтегнати. Няма доказателство, че нещо радикално се прави за лечението й. Изолацията в Боровец, и то в навечерието на юбилея означава фактическото й дезавоиране като министър. Този маньовър можеше да направи единствено баща й. Той следи ежедневно курса на Кремъл и се приспособява към него.

За смъртта й са създадени хипотези и предположения. Баща й допуска външна намеса, макар че набляга на изчерпване на силите. „Истината за смъртта на Людмила е на Боровец”, под това заглавие двама автори (създали ценна книга) публикуват интервю с Александър Лилов. Тезата се подкрепя от Павел Писарев, той пише: „Тайната на нейната смърт, казва Александър Лилов, е в Боровец”. В този дух се изказва и Любомир Левчев. Те са доловили, че тази изолация не е естествена. Мнението се оспорва от Иван Славков и Стоян Михайлов. Съпругът й не е с нея. Той твърди, че баща й упражнявал голям натиск върху нея да се сниши и изчезне, докато мине бурята. „Не съм съгласен с Лилов”, така казва Стоян Михайлов.

В хаоса от спомени и предположения се откроява становището на проф. Сивчо Сивчев, патолог, който е правил аутопсията. Интервю от него взема Крум Благов.

– Установихте ли мозъчен инсулт?

– Не. Тя навярно е изпаднала в безсъние в самата вана и там е загинала.

– Имаше ли в дробовете й вода?

– Имаше.

– Каква беше непосредствената причина за смъртта й?

– Удавянето.

Всеки, който е преживял изтощение, нервна криза, безсъние, преумора, знае колко неусетно се заспива било във ваната или на волана. От приспивателното, което й донасят (дормопан), липсвали две хапчета. Ако ги е взела и се е отпуснала, тя е заспала и се е нагълтала с вода.

Проф. Сивчо Сивчев продължава: „Белият й дроб се е изпълнил с течност и не е могла повече да диша. При такива случаи смъртта настъпва за по-малко от минута”.

Когато охранителят влиза, той вижда, че в „басейна плува тялото на Людмила”. Намират я мъртва. Това става на 20 юли 1981 г. към 6-7 часа вечерта.

Към 9 часа телефонират на баща й, който се е върнал, но се намира в Банкя. Той пристига във вилата и иска да види дъщеря си. Лекарите са резервирани: „Положението е тежко! Недейте!”. Той се вслушва в думите им и си тръгва.

Обявен е траур. На нейно име са наименувани обекти и улици. Хиляди изказват съболезнования. Траурното шествие е импозантно. Но то е декретирано.

Из „Людмила Живкова. Александър Фол и другите. Николай Генчев с досие „Дърдорко”

Книгата може да поръчате тук