Версиите за причината за смъртта на Людмила са много. Официалното твърдение е, че тя е починала от естествена смърт в резултат на влошено здравословно състояние. Дали обаче това е така, дали на тази „естествена” смърт не е помогнато.
Предлагаме ви версията за смъртта на Людмила на един от нейните съратници и дългогодишен посланик на България в Мексико – Богомил Герасимов. Текстът е откъс от „Дипломация в зоната на кактуса”.
Моята версия – убийство и самоубийство
Вероятно звучи абсурдно, но причината за смъртта на Людмила Живкова може да се определи едновременно като убийство и самоубийство. Във всеки случай тя не беше естествена, вследствие на стари травми, заболяване или преумора, а насилствена – в резултат на безапелационната заповед на Кремъл да се сложи край на ролята, която играеше Людмила в политическия живот на България. Тази заповед обаче не можеше да постигне търсения ефект, ако липсваше сервилното послушание, бих казал дори ако го нямаше паническото решение на Тодор Живков да се впише в московския сценарий срещу дъщеря си. Затова, ако трябва да отговорим честно и с ръка на сърцето на въпроса дали все пак всичко не тръгна от Москва, ще кажа – няма никакво съмнение.
Людмила Живкова си отиде като дъщеря на Тодор Живков, но не и като председател на Комитета за култура. След намесата на Кремъл тя беше уволнена от собствения си баща, който я принуди да се прави на болна в Боровец, да приеме отстраняването си от обществено-политическия живот на страната като залог за личното му оцеляване. Това на практика беше моралното убийство на тази млада жена. Самоубийството с таблетките “Дормопан” беше израз не само на нейното отчаяние, но и на протеста й срещу чуждия диктат и предателството на баща й. Тя прибягна до тази крайна мярка, за да разберат всички и навсякъде, че Ода на радостта в зала 1 на НДК няма да има и на нейно място като при опело на 1300-годишнината ще звучи реквием.
Съветският натиск срещу политиката на Людмила и планираните за есента тържества за юбилея на българската държава се засилва след посещението й в Мексико през март 1981 г. На Петър Младенов бе възложена задачата да провери как ще реагира Тодор Живков, ако се посегне на някои от хората, които най-активно са помагали на дъщеря му в провеждането на националистическата политика, отъждествявана от Москва с честването на юбилея. Изборът пада на моя милост и това е логично – честванията започнаха на изключително високо равнище именно в Мексико. Петър Младенов организира завеждането на дело срещу мен за извършен преразход. Людмила естествено с нищо не показа колко е разочарована от провинилия се посланик и свой приближен. Вместо това тя ми даде да разбера, че знае какво се върши и говори против нея. Тя много точно и без двоумение веднага оцени кой стои зад тази провокация и срещу кого е насочена. Няма да повтарям написаното в първото издание на тази книга, но тогава Тодор Живков послуша дъщеря си и публично ме защити. Нещо повече – той отправи и недвусмислена заплаха срещу неназования извършител. Неназован, но известен на всички – Петър Младенов – съветската маша в България. Този случай убеждава Москва, че е необходима по-твърда намеса, като се замени пауновото перо с камшик.
Събитията след посещението на бившия президент на Мексико Луис Ечеверия и предупреждението на Тодор Живков към Петър Младенов се развиват, както се казва, с главоломна бързина.
През юни тогавашният съветски посланик в София Толубеев (ако съм запомнил правилно името му) звъни на Тодор Живков, за да му съобщи новината, че Кремъл изпровожда свой отговорен и пълномощен представител, който да обсъди с него много важни въпроси на двустранните отношения. Този представител от ранга на Черненко, а защо не и на Андропов, пристига в София без шум и без информация за медиите. В присъствието на посланик Толубеев този височайш гост се държи не като гост, а като помешчик. Той привиква Тодор Живков в съветското посолство или го посещава в ЦК на БКП и го уведомява за дълбокото недоумение и недоволство на съветското партийно ръководство от националистическите прояви, свързани с 1300-годишнината на България. Дава му да разбере, че Москва няма повече да търпи тържества като това в Мексико и в никакъв случай нещо подобно в самата България. Аз, разбира се (както и никой друг българин), не съм присъствал на тази среща толкова характерна за българо-съветските отношения по онова време, но в разсъжденията си се подчинявам на опита и логиката. Съветските представители внушават на Тодор Живков, че дъщеря му Людмила трябва незабавно де факто да бъде освободена от поста председател на Комитета за култура и член на Политбюро на ЦК на БКП. По тяхно мнение това не е необходимо да се оповестява през самата 1981 г. На първо време е достатъчно да се акцентира върху здравословните й проблеми, да се използва „разболяването” на Людмила в Мексико като претекст за слизането й от политическата сцена. В противен случай...
Нали се досещате, драги читатели, че на този етап Тодор Живков няма полезен алтернативен ход. Тогава все още няма никакъв секретен доклад от 50 страници, изготвен от рабулистите в един екземпляр, няма и сериозни „сигнали” за далавери от страна на близките сътрудници. Ако нещо има да се появява, то ще се появи по-късно, но с пришита по-ранна и по-удобна дата.
Каква е била реакцията на Людмила, когато Тодор Живков й съобщава, че другарите в Кремъл са я уволнили? Познавайки характера й, сигурен съм, че тя отхвърля с възмущение капитулацията на баща си и влиза в остър конфликт с него. Забележете – с него, а не със своето близко обкръжение. Тя си дава сметка за наложеното предателство на собствения си баща и опасността, пред която е изправена, като пред дълбока пропаст. Затваря се в себе си, изпада в депресия или по-скоро в онова състояние, с което се представи в Мексико. В отчаянието си Людмила посещава и Ванга, пред която разкрива разочарованието и гнева си. В такъв момент тя се нахвърля на книгите на Живков, подарявани на пророчицата, и ги изгаря в нейната камина. Тя използва огъня, на който е господар не Прометей, а индуисткият бог Агни, който няма нищо общо с агни йогата на Богомил Райнов, В. Сидоров, Елена Блаватска и Елена Рьорих. На индуисткия Агни тя може да се е уповавала и когато започва да подготвя оттеглянето си от живота – унищожава яростно и методично всички свои документи, записки, снимки – всичко, свързано с нейната дейност. Тя вече знае, че няма да има тържество в зала 1 на НДК, няма да се канят гости и тя няма да е домакиня на нищо, свързано с 1300-годишнината. Тя вижда рухналата си мечта, проваления смисъл на живота си. И когато се уверява, че нищо съществено не е пропуснала, предприема последното си пътуване до София на 20 юли 1981 г.
Когато пиша за реакцията на Людмила, след като баща й я уведомява за нейното уволнение, искам да цитирам и онези няколко изречения, които Мурджев няма как да си измисли:
“В началото на юли тя предприе действия, които бяха лоша поличба за нас, но явно не за мъжа й и баща й. Взе да унищожава всекидневно много материали, касети и други неща. Изпрати децата на море. Търсеше усамотение и все вършеше нещо скрито и беше припряна. Престана да ходи на работа. Бе обявено, че е в отпуск. Не знам кой бе взел решение да отиде на почивка в Боровец. На почивка с лечение. Не се противеше вече на лекари и медицински сестри. Видимо се беше предала. Личеше, че всичко й е безразлично... Единственото изречение, което ми каза през това време, беше: „Всичко вече е свършено, Мурджев! Нищо няма смисъл!”
Очевидно е, че в течение на няколко седмици нещо е станало с Людмила, което я изважда от физическо и душевно равновесие. Аз повтарям дълбокото си убеждение, че това „ВСИЧКО ВЕЧЕ Е СВЪРШЕНО” и „НИЩО НЯМА СМИСЪЛ” е причина и следствие на отстраняването й от работа като председател на Комитета за култура и отменянето на тържествата по случай 1300-годишнината – в България и в чужбина.
13-вековният юбилей на България – това е основната причина за смъртта на Людмила Живкова. Нейната неуморна дейност за неговото честване вбесява Кремъл и принуждава Тодор Живков да я изпрати на заточение в Боровец. Едновременно с това той взема мерки да се говори за нейната преумора, за необходимостта от продължителна почивка и повече да не се споменава нейното посещение в Мексико и 1300-годишнината. Аз съм в състояние да натрупам още много страници, в които с примери да докажа, че почти всички, които пишат за онова време и особено за смъртта на Людмила Живкова, подминават Мексико, споменават мимоходом последното й посещение в тази страна, която направи реверанс на малка България и отдаде почит на древната й култура. Точно събитията в Мексико стават причина за натиска срещу Людмила и партийно-държавния апарат в недалечното минало. В обширните си „Мемоари” Тодор Живков дава пример как да се пише за важните исторически събития – той почти не споменава честването на 1300-годишнината в Мексико, както и огромната дейност на дъщеря си за този юбилей. Аз бих казал, че това беше най-важната цел на Людмила през последните години на живота й. Защо всички, които се заемат да пишат за Людмила, пропускат Мексико и нейното посещение в тази страна? Отговорът според мен се крие в една крилата фраза на Иван Славков, отнасяща се до Мурджев, но всъщност валидна за много повече хора: „Тежко на тази държава, на която слугите пишат историята.”
Книгата може да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар