На 32 години Людмила Живкова става ръководна фигура. Тя бързо успява да се обгради с доверени хора и да прокара идеите си. Как става това? Кои са най-близките й съмишленици? На кого е удобна и на кого пречи?
Министър и член на Политбюро
Тодор Живков и дъщеря му Людмила през юни 1975 г. заминават на официално посещение в Италия, срещат се с ръководителите на страната, разглеждат забележителностите на Рим и Венеция и оттам тръгват за Алжир, където престояват няколко дни и също така са помпозно посрещнати. В този момент с престорено благодушие министър-председателят Станко Тодоров предлага и Политбюро одобрява Людмила да бъде назначена за министър на културата. Приближените един през друг се надпреварват да поддържат кандидатурата. Ветеранът Тодор Павлов, който на младини е познавал Димитър Благоев и има представа за морала, който той насажда в партията, поставя въпроса какво ще каже народът? Никой не го подкрепя и на 1 юли 1975 г. VII пленум на Комитета за изкуство и култура избира Людмила за председател. На 32 години тя става ръководна фигура. Това, което цар Борис Трети не направи за брат си и сестра си, Живков не се поколеба да стори. През април следващата 1976 г. се провежда ХI партиен конгрес. На него марксистът философ Тодор Павлов не е избран в Политбюро и излиза от играта.
Назначението на Людмила Живкова се посреща негативно, защото бетонира личната власт и нарушава демократическите традиции на нацията. За да тушират тези настроения, инициират дирижирана пропаганда, като пускат в оборот аналогични случаи, станали в други страни. Че Англия се управлява от Елизабет II и Маргарет Тачър, че Индира Ганди е министър-председател на Индия, че Елена Чаушеску е втори човек в Румъния, че в съседна Гърция се издига Мелина Меркури.
Живков мотивира своята постъпка с това, че действащият в момента екип не може да се справи със задачите – той се представя от мудния Павел Матев, председател на Комитета, фразеологичния проф. Пантелей Зарев, председател на Съюза на писателите, от традиционалиста Георги Димитров-Гошкин, председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина. С присъщата си изобретателност Първия намира нов екип, който ще работи под негово ръководство, защото той има амбиции да покаже пред социалистическия лагер как се печели интелигенцията. Този екип е в състав: Людмила Живкова, Александър Лилов, Георги Джагаров, Богомил Райнов, Любомир Левчев, Александър Фол, Вера Мутафчиева, Евтим Евтимов, Слав Хр. Караславов и други. Творческият подход трябва да нанесе удар срещу стари шаблони, носители на които са догматични кръгове в партията. Това е нов етап в развитието на Априлската линия и възходящ момент в личната власт.
Живкова полага усилия, но не успява да спечели популярност сред народа. Въпреки старанието си тя простее. Опитва се да се изживява като голям ръководител, но това трудно й се удава. Произнася речи с команден маниер, които не достигат до съзнанието на публиката. Интелигенцията, която тръгва с нея, се представя като модернистична, но ако се замислим, можем да кажем и за конформистка. Жертвеният Георги Марков казва, че това са ласкатели, които са готови на всичко за постигане на йерархия и облаги. По онова време тоталитарният режим изглежда като непоклатим. Цялата власт е в ръцете на Първия. Такъв отмерен деец като Георги Йорданов (зам.-председател на Министерския съвет и кандидат-член на Политбюро) признава: “Тодор Живков ни държеше в страхова психоза… противопоставяше ни”, доверените и той “преобърнаха кабинета му във всесилен комитет. На кафето се решаваха въпроси с голяма важност.”
Биографията на младата особа е грижливо отработена, но и ординарна. Консумирала е два брака и има две деца, има две висши образования – едното по история в Софийския университет, другото по история на изкуствата в Московския университет, но то е оформено по съкратена процедура и задочно. Дина Станишева отбелязва, че Людмила никога не е слушала лекции в Москва. Васил Гюзелев оспорва това твърдение. Той свидетелства, че следването започва нормално, но не е завършено. Важен момент от подготовката й е специализацията в Оксфорд, Англия, и работата върху докторската й дисертация “Англо-турските отношения в навечерието на Втората световна война (1933–1939 г.)”. Това е една перфидна тема, но тя не е специалист нито по история на Турция, нито по история на Англия, нито по международни отношения.
Обявена за първа дама след смъртта на майка й през 1971 г., сега и министър, тя е отрупана с права и привилегии. Обслужват я двама шофьори, две секретарки, две камериерки и двама помощници – Кирил Аврамов и Костадин Чакъров. Двамата телохранители Петър Петров и Димитър Мурджев са неотлъчно до нея и не я изпускат от очи.
В същото положение е поставен и съпругът й Иван Славков, генерален директор на телевизията от 1972 до 1982 г. с ранг на зам.-министър. Бонвиван, непукист, софийски бохем, той ръководи тази институция 10 години. Пуши хавански пури и става идол на жените, но издига равнището на телевизията. По това време се раждат “Всяка неделя” на Кеворк Кеворкян и други предавания, които издържат изпитанието на времето. 
На сцената излиза нова генерация, наричана априлско поколение. На 35 г. Петър Младенов става министър на външните работи, Димитър Стоянов става министър на вътрешните работи, Георги Атанасов възглавява партийните структури, Андрей Луканов – външноикономическите връзки, Станиш Бонев – планирането, Огнян Дойнов – икономиката и техническия прогрес. Връх в тази пирамида е Александър Лилов, от 1974 г. член на Политбюро и секретар на ЦК, издигнат за втори човек. Той е съидейник, опора и съмишленик на Людмила. Те са сторонници на така нареченото ново мислене, което отхвърля шаблона и закостенелите догми.
С издигането на Людмила и Александър Лилов за ръководители на културния фронт, той попада в ръцете на един по-компетентен, по-толерантен и антидогматичен екип, който има положително въздействие върху него. Примерите са много, БТА съобщава, че на 10 март 1972 г. в Сливен са пристигнали за провеждане на пленум на Окръжния комитет на БКП по въпросите на културата: Венелин Коцев, кандидат-член на Политбюро и секретар на ЦК, Георги Джагаров, заместник-председател на Държавния съвет и председател на Съюза на писателите, Александър Лилов, завеждащ отдел „Изкуство и култура” на ЦК на БКП, и Людмила Живкова, първи заместник-председател на Комитета за култура.
Като министър тя създава мощен ръководен екип. Назначава двама първи заместници – Александър Фол и Любомир Левчев. Те са най-доверените, те са нейните душеприказчици и автори на много от идеите, които тя подхваща.
По ресори са назначени други десет заместник-председатели:
• Емил Александров – международна дейност;
• Живко Попов – културно-историческо наследство;
• Милчо Германов – компютри, проектиране и организационна дейност;
• Павел Писарев – театри и кино;
• Милчо Брайнов – инженерни проблеми;
• Александър Райчев – музика и композитори;
• Пею Бербенлиев – музеи и старини;
• Димитър Филипов – философия и теоретични проблеми;
• Тодор Рибаров – секретар на Общонародния комитет 1300 г.
• Елит Николов – директор на Института за култура;
• Дойно Дойнов – съветник и експерт.
Коментари (0)
Вашият коментар