Историята на Стефан Данаилов, който си тръгна на 76

Спомням си как веднъж Мастера щеше да ме набие наистина.

Още на първия изпит в първи курс подготвих неговия любим откъс от романа “Тютюн” на Димитър Димов.

Играех Борис Морев, който от провинциален младеж стига до богат прекупвач на тютюн и използва богатството си, за да се ожени за съгражданката си Ирина.

Предния ден кой знае защо реших, че героят на Димитър Димов трябва да е с прошарена коса, със златни гривни, пръстени и часовник и си боядисах косата.

Излязох на сцената и колегите ми започнаха да подвикват към мене “ейц, ейц, ейц” и да подсвиркват. Много смешно беше.

Изиграх си етюда, без да подозирам нищо. Но като свърши изпитът, Стефан Данаилов ме подгони по коридорите. Искаше да ме набие, но аз успях да му избягам.

Когато след време ядът му се размина, ми каза, че го е заболяло сърцето.

Станало му лошо още като ме видял такъв дегизиран и накачулен с украшения. И се хванал за гърдите.

После ми обясни: “Ако не ме беше предало сърцето, щях да те хвана, да те пратя да се изкъпеш, да махнеш боята от косата си и да изиграеш етюда отново...”

Аз съм от първия випуск на Стефан Данаилов. Като ме приеха, не можех да повярвам, че красивият мъж от календарчетата ще ми бъде учител.

В първия ден той каза, че не върви да му казваме Стефане, а още по-малко - Ламбо. Не искаше и да е “другарю Данаилов”. Да измислим нещо оригинално.

И тогава някой от групата подхвърли, че във филма “Името на розата” героят на Крисчън Слейтър се обръща към героя на Шон Конъри с “Мастер”. Така тръгна, така е и до днес.

Стефан е малко “недоскив” и по време на изпитите не ни виждаше добре от мястото на журито. Затова на почивките идваше да ни огледа и да добие по-пълна представа за нас. Не коментираше нищо, само гледаше мълчеливо.

В началото не можеше да запомни имената ни и казваше:

- Василке, ти наляво! Евдокия, ти крачка напред, Геновево, ти мини надясно. И ние изпълнявахме безпогрешно нарежданията му.

Целият клас ходихме да го гледаме в “Тайната вечеря на Дякона Левски”, където играеше Димитър Общи. Имаше едни дълги монолози, в които трябваше да изрежда членовете на революционните комитети. Десетки имена, как да ги запомни човек. По време на спектакъла той се провикваше: “Кой казва, че Димитър Общи не може да чете?!” Вадеше от джоба си един лист с имената на комитите и го прочиташе...

Помня първата ни сбирка като студенти. Аз съм с много дълга къдрва коса. С големи коси са и Асен Блатечки, Ненчо Илчев, Стойо Мирков... Мастера ни изгледа и каза:

- Абе вие ще сте като храсти, ако тръгнете заедно по “Раковски”. Я да вземете да се подсрижете!

Постригах се. На други ден той ме вижда и казва:

- Ей, ти страшно си се прецакал. Аз не го казах за теб, защото имах нещо предвид - да играеш в “Малкият принц”.

- Ами аз разбрах, че трябва да се подстрижа...

- Нищо не си разбрал! А като не си разбрал, ще питаш! И няма да си прецакан...

През 1993 г. изпаднах в страшна криза: душевна, финансова... Реших да се откажа от НАТФИЗ. Отидох при Мастера, благодарих му за всичко и му казах, че напускам. Той сложи ръка на рамото ми, прегърна ме и каза:

- Виж сега, мойто момче. Отиваш си в къщи, взимаш си раничката и отиваш в планината. И там на спокойствие трябва да вземеш това важно решение. Сам!

След няколко дни отивам в академията и надниквам в стаята, където колегите ми репетираха:

- Може ли?

Мастера хвърля един поглед към мен и най-небрежно ми казва:

- Айде влизай бе, к.ре, и не ми губи времето...

Като студенти трябваше да изиграем някакъв етюд с Башар Рахал. Целият клас бяхме в едно село, където купонясвахме яко. Връщаме се и следобеда пред НАТФИЗ срещаме Мастера:

- Къде ходите, бе?

- Ами репетирахме с Бахар...

- Къде?

- Ами горе, на четвъртия етаж...

- Аз през целия ден бях там и не ви видях?!

Една седмица не смеех да го погледна. И оттогава никога не съм лъгала...