Марта Вачкова ме посреща в дома си, прави ми чай и започваме да си говорим, все едно се познаваме от години. През цялото време усмивката не слиза от лицето й – дори когато очите й се просълзяват, говорейки за дъщеря си или с носталгия си спомня за 90-те – времето, което в България ще запомним с култовите „Ку-ку” и „Каналето” и енергията на всенародната любов към тях.
Днес това момиче става на 59. Честита да си, Марта! Припомняме ви един наш
разговор с нея.
Преди няколко години се откри паметник на баща ви Григор Вачков в градинката на Народния театър. Сигурно е чудесно да усещате и до днес тази огромна любов към него.
Ние не го наричаме паметник, защото думата звучи помпозно – като че ли е нещо, поръчано от държавата. При нас става дума за инициатива на приятели на баща ми, без стотинка на държавата, дори почти не бяхме подкрепени административно. Много се радвам, защото това не е просто съживяване на паметта за баща ми, а е начало на една алея на паметта. Идеята е в градинката на Народния театър да намерят място и други скулптурни портрети на още големи български творци. Защото ако живееш без памет, без да си спомняш кои са били преди тебе, какво са направили, без да им отдаваш почит, тогава просто няма движение напред. Невероятното е, че 33 години баща ми го няма, а любовта към него не е отстъпила и сантиметър. Когато приятелите му говорят за него, лицата им светват. Толкова е хубаво, че за любовта, за приятелството, за обичта няма смърт, няма раздяла. Ако нашите деца се научат на това – да почитат, да уважават, да ценят... Но днес виждам хейтърството в интернет и това ме потриса. Няма човек, срещу когото да не се изливат кофи с помия. Не зная от това има ли връщане назад.
Как пазите дъщеря си от тази вълна на омраза?
Не мога да я опазя. Разчитам единствено на ума й и на мъдростта й. Тя е много по-стабилна от мен, аз съм лабилното, плачещото, скимтящото създание вкъщи. Тя е много мъжко и силно момиче. И е желязна, нея не я докосват тези неща. Има страхотна броня, тя е рицар. Знам, че душата й е топла и добра, но външно се превръща в едно желязно човече, което крачи, за да не бъде обидено и смазано.
Повече на дядо си ли прилича Рада, или на вас?
Много повече на дядо си, тя има неговата стабилност - върви по пътя си, нае точно какво иска, целеустремена е, скромна е точно като него. И дай боже да има късмет – какъвто е имал татко, какъвто сме имали аз и майка ми. Цялото ми семейство сме такива късметлии! Само това ако мога да й предам, ще съм много доволна. Рада ежедневно ме учи на търпимост, на спокойствие. Татко имаше една фраза, която много често употребяваше: „Всичко е нормално”. Дъщеря ми живее точно така, пише й го на челото. Нито се възторгва, нито страда прекомерно. Много по-добрата житейска позиция е нейната, само мога да се уча от нея. Асен Аврамов, продуцентът на моето предаване ми казва: „свърши твоето време да командваш, от тук нататък ще слушаш само Рада!”
Да, продължава. Не мога да се примиря с това – че е създал дете, претендира, че я обича и не се грижи изобщо за нея. За мен това е необяснимо. Но и той си получава заслуженото – тя не иска да го вижда, да го чува, не изпитва никаква топлина към него. За сметка на това всичките ми приятели страшно я обичат, така че, слава Богу, компенсираме с други прекрасни хора липсата на тази фигура в нашия живот. В това се разминаваме с Рада – аз имах таткото Бог, а тя това не можа да го преживее и почувства.
Вие продължавате ли да търсите мъж, който да прилича на баща ви?
Да, продължавам. Да имаш такъв баща е шанс, но и мъка. Едно момиче, като няма примера за добър баща, каквато е моята Рада, тя има възможността да срещне и да създаде връзки, свободни от моите комплекси. Аз съм видяла най-грижовния баща, най-всеотдайния, най-даващия, обичащия, гушкащия – прелестен татко. И си мислех, че всички мъже са такива, че всички така се грижат за децата си, за жените се. Оказа се, че мъжете като моя баща са рядкост.
Не обичате грим, прически, специални тоалети?
Да, така е, имам абсолютна липса на суета. Може би това ме е направило нудист. Не усещам никакви притеснения от това как изглеждам и не смятам, че трябва, а и че мога да го прикривам. Не мога да скрия нито годините, нито килограмите, нито бръчките си. Ние сами можем да постигнем знанията, добрината си, а другото, обвивката, ни е дадено от Бог, то не зависи от нас. Разбира се, заради естеството на работата ми не може без грим, но то е като да си науча думичките. Вижте, аз дори не съм сресана. Но това съм аз и не знам защо трябва да се правя на нещо друго. Който ме приема такава – приема, който има проблем – не е до мен.
Мисля, че чрез любопитството и добронамереността. Сигурна съм, че младостта е само в очите и усмивката. Така съм го разгадала аз, така съм го видяла в моята добра приятелка Жана Стоянович. Мисля, че идва отвътре, от ума ти и от сърцето ти.
Защо се отказахте от диетите?
Защото от диети имам едно 50 килограма върху себе си. Гледам си снимки от младежки години и си и си казвам каква хубава жена съм била, когато съм си мислела, че съм дебела. От желанието си да отслабна, смъкна 3, кача 5 килограма. И така, докато стигна до това положение, в което съм. И тогава си казах – никакво ограничение, за да остана поне на тези килограми, на които вече съм, да не ставам повече (смее се).
На какво сте готова заради откровеността, искреността?
С хора около мен сме си говорили, че имам някаква дарба и най-лошите неща да ги казвам така, че да не обиждам. И най-тежките думи да изрека, казват, че не ги боли. Но аз не ги казвам, за да обидя, а защото си мисля, че така е честно – да стане ясно в разговора на какво мнение съм. Като млада не бях такава, бях сприхава, ярко показвах, когато не харесвам нещо. Сега съм се превърнала в омиротворител, мъча се да балансирам различни компании, фракции, среди, хора, да изглаждам конфликти.
Бях една-едничка жена сред тях – Камен, Тончо, Зуека, Слави, Стефчо Рядков: пет момчета и аз. И Любо Дилов, който винаги беше с нас. На тях това им се случваше за първи път в живота, докато за мен беше дежа вю. Бях видяла славата, обичта, аплодисментите покрай баща ми – татко и Стефан Данаилов, които буквално бяха разнасяни из цялата страна, обичани, прегръщани. Знаех, че народната любов, признанието е много сладко нещо. Но също така знаех, че е временно. През цялото време, когато бяхме на върха на славата си, бях наясно, че това е миг от живота. Но мечтаех да съм завинаги с тях, с тези момчета. Може би защото съм жена, идеалист, романтик. Те казваха, че няма вечно да сме заедно, а аз им отговарях, че няма вечно да сме на върха, но може да сме вечно заедно. Само от нас зависи, ако сме умни. Не бяхме умни, не останахме заедно. Но всеки от нас продължава да е по някакъв начин на върха. Бях изключително близка приятелка с Точно и с Камен, а Слави ни даваше сигурността. Да знаеш, че микрофонът, който ти подават, работи – това е страшно важно. Той лично проверяваше всичко, дали работи, дали е обезопасено. Тичахме по едни стадиони, преодолявахме препятствия. И всичко беше организирано от Слави здраво и желязно. Има два начина на управление – единият е чрез приятелство, другият е чрез здрав юмрук. На мен ми допада първият.
Изпитвате ли носталгия по онова време?
Голяма! Момчетата казват, че това е минало време, че не им липсва. Обаче аз имам носталгия, за мен това беше прелестно време. Не бях щастлива тогава, така, както съм сега, но знаех, че преживявам нещо изключително. Че се случва нещо изумително – публиката, хората, които скандират името ми, знаят песните ми, наричат ме по улицата с имената на моите героини. Но ако тогава съм забавлявала хората, сега се надявам, че им помагам. Сега мисля, че правя нещо много по-стойностно. Струва ми се, че тези, до които стигам, които ме гледат и ме харесват, те ме обичат повече отколко онези, които преди съм забавлявала.
С детето ми. И с това, че бях толкова вдъхновена от политическите промени. Каквито и ужасии да ставаха с банките, фалитите, хаоса – всичко това го имах като разбъркване, след което нещата ще дойдат на мястото си. А то се оказа, че хаосът продължава. До ден днешен не мога да разбера какво всъщност се случи, че България е на дъното. Враг отвън ли имаме, отвътре ли се разрушаваме? Помня цялото вдъхновение на митингите, през 97-ма, бременна в девети месеца, скачах по площадите. Тогава излезе нашият диск с всички възрожденски песни – когато ги изпяхме, те като че ли направиха революцията, събудиха духа в българите. В момента нищо не може да събуди духа, злобата се буди сега. Хората са навън от отчаяние, от омраза или защото им е платено, а не от висок дух. Ние бяхме длъжни тогава, мотивът ни беше за бъдещето на България, имаше надежда. Докато сега текат избори, те казват – утре сме пак навън. Това не е моята България, не е моят народ. Имам чувството, че живея в зверилник. И носталгията ми по 90-те е огромна. Ако може да се върне това време и тази енергия да бъде употребена правилно, да нямаме всичките тези загубени години...
Звучите обезверена...
Напълно. Българите преживяваме, не живеем. Но вярвам, че всички заедно можем. „Ура” има силна енергия, „Ууу” те дърпа назад. Ако можем да се обединим, да подпомогнем излизането от тази криза. Такава съм, въпреки че съм обезверена, оставам оптимист.
снимки: личен архив
Коментари (0)
Вашият коментар