С Ралица влизаме в магазин за дрехи и жената зад щанда, усмихната до ушите от изненадващия гост, възкликва: „Много ви харесвам- Какво ще стане с героинята ви?“. По изражението на актрисата разбирам, че това й се случва постоянно. А на нея не й е неприятно, даже напротив. Хората се вълнуват от историята на сериала и може би дори мъничко заживяват в него. И със сигурност симпатизират на доктор Стилянова, а това за Ралица Паскалева е равно на добре свършена работа.
Днес това момиче празнува. Припомняме ви един наш разговор с нея.
Знаем много за д-р Стилянова, но малко за теб. Ще ни разкажеш ли за семейството си например?
Банално е, но моето семейство наистина е много готино. Няма други актьори сред нас, нито пък режисьори, нито който и да е, който да се занимава с театър и кино. Майка ми има сватбена агенция, кетъринг компания и бутици за цветя, а баща ми е строителен инженер, на когото му беше мъка, че не ми върви математиката. Нямам братя и сестри, но пък имаме много животни. Гледаме две кучета, а аз в София - още едно, афганска хрътка. Той снима вече с мен в един музикален клип, както и в един филм, по който работихме в Москва и който скоро трябва да видим по кината и в България. Бяха снимали кучето ми и за Harper's Bazaar, при това преди да поканят мен (смях). Другите ни кучета са улични – прибрахме си ги и сега живеят в двора. Имаме голяма къща в Нисово, което се намира в Природен парк „Русенски Лом“. Аз съм от Русе, но съм завършила гимназия във Варна. Майка ми работеше във Варна и затова се преместихме там. Когато майка ми и баща ми се върнаха в Русе, аз вече имах прекалено много приятели във Варна, за да мога да я напусна, и останах. В София се преместих заради НАТФИЗ.
И как стигна до решението да кандидатстваш актьорско майсторство?
Като че ли винаги съм знаела, че ще се занимавам с това. Участвала съм в училищни постановки, от малка ми даваха да рецитирам стихчета и ми се удаваше. Първо исках да уча арабистика и да стана археолог. Бях луда на тема история и четях много книги за Египет. Дълго време исках да уча в Германия археология, но реших, че няма кой знае колко успели български археолози и НАТФИЗ сам си ме избра. Кандидатствах и ме приеха от първия път в класа на Стефан Данаилов, за което съм най-щасливият човек на земята. Аз страшно исках да съм в неговия клас, защото киното ме влече. Театърът ми е страст, но киното ми е призвание.
Каква е тази легенда около Стефан Данаилов? За нас като зрители той е прекрасен актьор и обаятелна личност, но зная, че за студентите е жив култ. Защо?
И да го кажа, не знам дали хората ще го разберат. Преди всичко в душата си Стефан е един истински добър човек. До ден днешен се чуваме редовно, защото той се интересува от всичките си студенти и тяхната професионална съдба. Независимо дали са завършили преди 10 години или преди 2. Държи се с нас като баща. Ако някой кихне, той го хваща за ръка и го води в лекарския кабинет. И седи и чака с него! Грижи се за нас, сякаш сме семейство. Винаги сме имали страхотен респект от него, но в същото време го приемаме за наш втори, духовен баща.
Самата ти си вече преподавател. От коя страна на "барикадата" е по-интересно?
И от двете, разбира се. Аз преподавам в МОНТФИЗ заедно с Башар Рахал и със Зафир Раджаб. И тримата сме завършири при Стефан Данаилов и преподаваме от около две години и кино, и театър.
Не си ли млада, за да си преподавател?
Млада-млада, на 27 години съм вече. В актьорската професия никога не може да спреш да учиш. Ние работим с чувства, с емоции, а тези неща се развиват. Миналата година учих в кампуса на „Ню Йорк филм академи“ в Париж, понеже тук няма къде да се учи кино. Аз също продължавам да развивам самата себе си като актьор и съм щастлива, че това, което уча оттук-оттам, мога да препредам на други хора. Смея да твърдя, че за годините си съм участвала в немалко проекти. Възрастта невинаги има значение, а по-скоро натрупаният багаж и опитът. А и не всеки става за учител.
Коментари (0)
Вашият коментар