Стефан Данаилов не ме искаше в класа си. Когато бяха изпитите, той трябваше да приеме само трима мъже от цяла България, а имаше 2000 кандидати. Другите шестима бяха донаборници, вече приети преди две години от проф. Сашо Стоянов.
Единият щастливец беше Микаел Дончев, синът на актьора Пламен Дончев, дето игра Малък Петко в сериала “Капитан Петко войвода”. Микаел е велик пич, красавец, игра в “Сезонът на канарчетата”, сега живее във Франция. Другият беше Павел, викахме му Мати. Стефан си го хареса много, направо се влюби в него.
За третия кандидат не искаше да е мъж, а жена. Обаче от Министерството на културата настояват да е мъж. Младен Киселов, лека му пръст, водеше изпитите в последния кръг, когато се появи и Стефан. И Младен му казал за мене: “Тоя го вземи, няма да сбъркаш...” А аз на последния кръг бях гола вода. Но Стефан ме взе заради Младен.
Това е едно от чудесата на света
Аз три години кандидатствах, стигам до последния кръг и изведнъж се оказва, че сташно много са децата на артистите и на партията и за Владето няма място. Ако ми бяха казали - 10 години ще кандидатстваш, ама накрая ще те приеме Стефан Данаилов, 10 години щях да кандидатствам.
Бях в пети клас, когато го видях за първи път. Караше едно полско фиатче и излизаше от Народния театър към “Раковски”. Виждам го на 5 метра от мене и ме заболя коремът, че виждам Стефан Данаилов.
След като завършихме първи курс, Мастера не каза на никого нищо, написа на всички ни четворки и на каза да отиваме на море. След втория семестър на втори курс Стефан направи анализ на всеки един. Толкова детайлен анализ, че аз направо изумях.
Мене ме остави последен. И каза: “Е, за Владо нищо не мога да кажа. Тоя човек ми е пълна мъгла. Тръгна много силно, по едно време се загуби, после почна да буксува. Сега има някакъв подем... но не мога нищо да кажа...”
Стефан Данаилов винаги ме е държал изкъсо. Той е човек, който не издига фаворити и за него всички са равни. Абсолютно всички! Ако някой си заслужава да бъде смачкан, го мачка. Ако някой е постигнал нещо и е нормално да го похвали, въобще не го хвали. Казва му, че е гола вода и това е някаква случайност, но трябва да продължава напред. Обаче го прави по такъв начин, че те мотивира и ти се стремиш през цялото време да направиш нещо, което наистина да бъде онова, след което той да кажа: “Добре, бе, добре... Има някаква светлина...”
Такава харизма има тоя човек, такова лидерско увличане... просто те увлича да тръгнеш към успеха. Ние всички до един сме някакви малки стефанданаиловчета. Той пося много у нас. Даде ни едни от най-важните неща, които друг не ни е дал. Той ни обясни, че много е важно да се продадеш. Не е важно това, че си си направил ролята голяма, а да я направиш такава, че да се продаде...
По “История на БКП” ни преподаваше Петрана Атанасова, лека й пръст. И Стефан, знаейки с какво ще се сблъска колективът, дойде на изпита и влезе вътре при нея. И стоя там, докато не мина и последният човек от класа.
Аз влизам със Силвия Лулчева и Христо Чешмеджиев. Силвето е умна и каквото я попитаха, каза си. Чешмата имам чувството, че четеше от аутокю. Някаква феноменална памет.
Идва моят ред. Атанасова ме пита за някакви неща, за които аз нямам никакво понятие. Мога да й разкажа всичките партизански филми - поименно героите и сюжетите, обаче откъде да знам това, дето ме пита?
Само като си прочетох въпросите, явно съм направил такава физиономия, че Стефан моментално разбира как съм изправен пред непреодолимо препятствие. При което побеснява... Ако някой не го пазнава, ще каже, че тоя човек е много сериозен. А той направи страхотен театър!
Вика: “Владо... ей, тъпанар нещастен. Нали ти тука требеше да такова, бе! Защо, бе? Аз ако знаех, нямаше да ходиш ти там...” И в тоя дух, все едно, че аз заради него не съм имал време да се подготвя!
Ще ти счупя главата, магаре такова!
Говно! Лайнар! Петрана, пиши му една тройка на тоя и да се маха оттука! Пиши му тройка... Махай се веднага!”
И благодарение на тоя негов театър си взех изпита по история на БКП. През цялото време седеше много сериозен, защото Атанасова нямаше никакво чувство за хумор, нито милост, ни прошка.
Стефан винаги е разчитал на мене, че мога да се оправям сам. Отиваме в Македония на един фестивал и се оказа, че трима човека няма къде да спят. И той вика: “Владо, избери си още двама и си намерете някъде място...”
Няма студент, койтода не е плакал от Мастера. Той, като реши, може да бъде изключително краен и безмилостен. И мене ме е разревавал на сцената. Защото абсолютно всичко, което сме правили... Всъщност той ни даде основното нещо. Казваше: “Това е най-великата професия на земята и всеки един, който се занимава с тази професия, трябва да знае, че е щастливец. Човек първо работи за име, после името работи за него...” Аз от него знам, че сцената всъщност е храм.
Светла му памет и на Илия Добрев - голям човек и голям артист, беше асистент на Стефан, големи приятели... Но Мастера казваше: “Ние сме приятели, но аз искам, когато изляза на сцена и свърши представлението, на мен да ръкопляскат повече от на Илия.”
Господ му е дал всичко на Стефан Данаилов. При него нещата се случват от само себе си. Просто е посочен, той е целунат. Аз полагам страшно много усилия, на мен ми коства огромен труд и енергия, и средства, а на него Господ просто му го е сипвал. Само че като му го е сипал, той знае какво да го направи. Господ и затова му дава.
За мен Стефан Данаилов е секта. Няма студент негов, който да не е готов в момента, в който се разбере, че Стефан има нужда от нещо, да не се отзове? Има ли някой, който да не благоговее пред него и да не стои мирно като пред полковник пред армията?
Мастера по никой начин не е слагал дистанции или нещо друго, а никой не можеше да бъде фамиларен с него, защото самото му излъчване, фибрите му ти казват:
“Внимавай! Това е изключителен човек, стой на пръсти!”
Когато беше голямата илюзия 10 ноември 1989 г., той беше низвергнат, но остана до последно там, където е бил. Тогава хората масово излизаха и крещяха, а той беше един от тия, срещу когото крещяха.
Всичките му студенти до един бяхме седесари. Не е имало никога между нас разделение на тази тема. Той явно имаше нужда да споделя с някого и този някой не знаеше за какво става дума, каквито бяхме ние. Той ни разказваше толкова много неща по най-нормалния човешки начин. И още тогава разбрах доста работи... Че совата не е това, което е!
Когато започнаха да му искат оставка, да го низвергват на политическа основа, всичките му студенти, които тогава бяхме оцветени в синьо, до един застанахме пред него в знак на солидарност.
Стефан Данаилов е личност с голям потенциал. Една от личностите на епохата. И аз съм изключително горд и щастлив, че този човек е бил мой преподавател.
Обаче винаги имам респект от тоя човек! Не мога да съм спокоен... Може би заради това бях оня, дето постоянно правеше някакви магарии, само и само да разчупя тази притесненост от него.
Едно от най-вълнуващите неща, които съм преживял, беше, когато ни събра всичките му студенти с децата ни. Направихме си обща снимка. Бях с двете си децаи по едно време синът ми вика: “Айде стегни се бе, баща ми! Стига си...”
А Мастера, като говори, и на мене ми се насълзяват очите. От възторг. От респект. От вълнение...
Коментари (0)
Вашият коментар