Григор Вачков е най-обичаният български актьор. Звезди и любимци за своето време бяха и Апостол Карамитев, и Георги Георгиев-Гец, и Калоянчев, и Парцалев, и Стефан Данаилов, и Иван Иванов...
Но никой от тях не се къпеше в такава чиста и неподправена народна любов като Гришата. Всичко това дойде, след като изигра ролята на Митко Бомбата в тв сериала “На всеки километър”.
Този малко наивен, малко първичен, но жилав и възторжен образ от времето на антифашистката съпротива превърна актьора в безапелационен любимец на всички.
Григор Вачков завършва ВИТИЗ през 1955 г. в класа на проф. Стефан Сърчаджиев. Заедно с Никола Анастасов са разпределени във Враца. Само след година и половина проф. Сърчаджиев вика възпитаниците си, за да основат нов театър - Сатиричния.
В началото Вачков не получава много роли,
за главни пък да не говорим. Налага таланта си бавно, но сигурно. В първата постановка на новия театър - “Баня” по Маяковски, има три реплики. В следващата си роля - “Ах, тези привидения” - четири. После в “Дванайсетте стола” по Илф и Петров е отец Фьодор и приказва повече. Но пък в “Дървеница” и “Артуро Хи” играе няколко роли.
В онези първи години Григор Вачков мечтае повече за киното. Веднъж с няколко състуденти излизат от някогашното кино “Славейков” и развълнуван от филма, Гришата казва: “Дойде нашият ред! Вече ще сме ние! Няма да мине киното без нас!”.
И позна. От целия си клас той става най-известният киноактьор. Само че не се сбъдва мечтата му за “нечовешки роли”. От 44 филма, в които е играл Григор Вачков, само в един е отрицателен герой - Гуни Хуната в “Дом на две улици”. Той е първият му филм, ако не броим единствения му безмълвен кадър на монтьор в работилница в “Звезди” на германския режисьор Конрад Волф по сценарий на Анжел Вагенщайн.
Актьорът е на снимки във филма “Дом на две улици”, когато се ражда дъщерята Мартина. Той е навътре в морето и след като напразно викат името му по радиоуредбата на плажа, композиторът Светозар Донев отива да пита за какво го търсят. Научава новината и доплува до него, за да му каже.
От щастие и вълнение Вачков едва не се удавя. Семейният албум пази снимка, на която той току-що е излязъл от морето, мокър, с весело вдигнати ръце и щастлив, щастлив...
Макар че докато Силвия е бременна, той поне хиляда пъти я пита какво ще му роди и сам си отговаря:
“Момче! Искам момче!”
Когато идва пред родилното, от радост скача чак до втория етаж. Лекарите казват, че такъв луд баща никога не са виждали.
Така към щастието от първата роля се прибавя и щастието от първородната дъщеря. Вачков изиграва легионера Гуни Хуната с особено вдъхновение. “Беше един такъв крив, разказа Силвия, с цирей на врата и много злобно излъчване. Бях впечатлена как на един толкова добър по душа човек така лесно му се отдава да бъде лош на екрана. Но тогава нямах и представа какъв голям актьор ще стане...”
Не такова щастие обаче спохожда Григор Вачков,
когато снима най-обичания си филм - “Последно лято” на Христо Христов, по сценарий на Радичков. Тогава Силвия е бременна за втори път и актьорът отново таи надежда за син. Навръх 24 май обаче, когато е в петия месец, такси удря шофираната от нея кола на кръстовището до ЦДНА. Започват проблемите и Силвия често лежи в болница.
Режисьорът Христо Христов снима филма край язовир “Пясъчник” до Съединение и почти всяка нощ Гришата идва с кола от Пловдив да я види и да й даде кураж. В средата на септември тя ражда мъртво бебе, пак момиче. Цялата нощ Гришата будува с лекаря, молейки се да не се случи най-лошото и с жена му.
На сутринта влиза в стаята заедно със Сузи Радичкова. Носи огромен букет, засмян, с грейнали очи, сякаш Силвия наистина му е родила син. Какво му е коствало да изиграе тази роля, сам си знае. Но Силвия се досеща, че на душата му е страшно тежко. След този случай той изведнъж се състарява.
Григор Вачков се завръща на снимачната площадка край язовира след като се е простил с надеждата си някога да има син. Но режисьорът започва да снима един от най-драматичните епизоди във филма.
Слепият баща на героя му Иван Ефрейторов е убит от подивялата биволица, момчето му този път е успяло да избяга с колелото си в града. Легнал на сала, който едва се носи по водата, актьорът изглежда
страшно самотен, зареял поглед в небето
“Вече е трудно да се установи дали снимките на този период са били планирани, или режисьорът е искал да улови мъката на актьора върху лентата”, пише Юрий Дачев в книгата си за актьора “Пратеник за мъжки времена”.
Между двата съдбоносни за актьора филма - “Дом на две улици” и “Последно лято”, за около 13-14 години Григор Вачков изиграва куп филмови роли - на селяни, работници, шофьори, зевзеци и най-често на някакви чишити с комедийна окраска - “Хитър Петър”, “Бедната улица”, “Призори”, “Хроника на чувствата”, “Тютюн” , “Смърт няма”, “Непримиримите”, “Веригата”, “Невероятна история”, “Старинната монета”, “Горещо пладне”, “Привързаният балон”.
Особено щастлив е Григор Вачков, когато получава ролята на Александър Карев във филма на Владислав Икономов и Любомир Левчев “Гибелта на Александър Велики”. Тя е първата му главна и истински драматична роля. Играе бригадир на голям строителен обект, който обаче се противопоставя на матрицата на соцсистемата и затова системата го изхвърля.
Във филма ролята на дъщеричката на Карев играе Мартина, тогава 7-8-годишна. В епизода с нея Вачков - с блесналите очи и грейнало щастливо лице, е най-истински, просто чудесно игра себе си.
През 1969 г. БНТ излъчи първите 13 епизода от сериала “На всеки километър”. Снимането на тях и на следващите 13 епизода откъсват за почти 5 години Григор Вачков от театъра, но му създават такава популярност, каквато не е имал нито един друг български актьор. Народът го нарече Митко Бомбата, по името на филмовия му герой.
Творческият колектив на сериала има над 500 срещи със зрителите в градове, села, заводи, училища. В Перник хората го понасят на ръце, а мъж непрестанно го щипе.
“Па отде да знам!”, отвръща ошашавеният от близостта си до актьора перничанин.
Станал вече телевизионна и филмова звезда, в едно интервю Григор Вачков признава, че повече мечтае за театралната сцена. Но киното не го пуска.
През 1980 г. Георги Дюлгеров се подготвя да снима “Мера според мера” и търси актьор за Постол войвода.
Току-що приятелят на Дюлгеров Едуард Захариев е заснел Григор Вачков в “Мъжки времена”, където актьорът прави изключително силна драматична роля. Един ден Вачков вози двамата режисьори с колата си. И изведнъж в огледалото за обратно виждане Дюлгеров се заглежда в очите на Гришата. Страхотни очи! С много мъка в тях, с много доброта, с много ум, пълноценни едни такива. В този момент режисьорът разбира, че е намерил актьора си. Ролята на Постол войвода е втората централна роля в “Мера според мера”. От 20 епизода Дюлгеров успява да заснеме само два. Единият е на чардака, когато Постол войвода раздава правосъдие, другият - когато с четата си дебнат да застрелят Вели Пехливан.
И в двата актьорът играе толкова гениално, че не се налага втори дубъл. Просто прави нещата от раз. Въпреки това Вачков кара режисьора да снима още дубли, но той не го прави. След смъртта на актьора ще съжалява, че не го е послушал. Ако е имал такива дубли е можело да ги използва в другите серии.
Има само един-единствен неутрален кадър - Постол войвода е застанал до прозорец и гледа навън. И Дюлгеров нарежда на оператора да снима красивия му силует. После му върши работа във втората серия. Всички други кадри с Вачков са без дубли.
Работата над филма стартира с два много интересни и сякаш съдбоносни случая. Живота на Дилбер Танас като чобанин искат да започнат със сцена как той изражда агне. Един ден овчарят казва, че една овца ще ражда, но агнето ще е мъртво. Все пак го снимат и Дюлгеров разказва това на Свобода Бъчварова, по чиято книга “Литургия за Илинден” е сценарият.
“Ау, това е много лоша поличба!”, казва писателката
Един ден коза ляга самичка в краката на Григор Вачков. След малко на бял свят се появяват две красиви яренца. “За мен раждането на тази коза в краката на Гришата също е поличба, а двата случая са по някакъв начин свързани”, убеден е Дюлгеров.
В една от почивките актьорът пита: “Жоро, нищо не казваш - доволен ли си, добре ли играя?”. “Страхотно играеш, направо спираш дъха ми”, искрено отвръща режисьорът. Гришата сякаш целият светва, хваща много здраво ръката му и казва: “Оттук нататък да видиш как ще играя! Ако знаеш какъв ми е меракът да направя тази роля, нямал съм такава досега.” Този невероятен актьор просто е искал да чуе добра дума. Режисьорът има свое обяснение защо Вачков е играл толкова мощно. Целият му организъм, може би предчувствайки фаталния край, е мобилизирал до краен предел цялата си останала енергия. Снимките с Григор Вачков започват на 3 март. Той винаги носи със себе си хапчета и когато облича дрехите на героя си, ги дава на Дюлгеров: “Вземи ги, че може да изпаднат от пояса ми. Ако ме заболи сърцето, ще ми ги дадеш.” При аутопсията се разбира, че
На 8 март Гришата вдига купон за дамите в снимачния екип, на 10 март снима и си тръгва за София. На 12 март Силвия Вачкова се обажда на Дюлгеров да прати Мартина, която във филма играе ролята на Лимбийка, веднага в София, а той да си търси друг актьор за Постол войвода.
В нощта срещу 12 март Григор Вачков получава тежък инсулт и е закаран в Правителствена болница. На 18 март издъхва, без да дойде в съзнание.
Екипът на филма се събира да вземе решение как да продължи филмът. Някои съветват Георги Дюлгеров да вземе друг актьор. Режисьорът обаче си казва, че господ няма да му прости, ако затрие последните кадри на великия актьор, в които той играе така, както може би никога през живота си не е играл.
Силвия Вачкова, съпруга на актьора: Гришата е пълвият, който ми целуна ръка
- Къде се запознахте с Григор Вачков, Силвия?
- Бях в кукления театър към пионерския дворец. Тогава режисьорът Асен Траянов водеше драматичния състав, а Георги Костов - кукления. И за Нова година в една от стаите на този прекрасен дворец направиха китайски кът. Дойдоха млади артисти и студенти от ВИТИЗ да играят една китайска пиеса. Гришата беше в ролята на злия мандарин Сок от зряла праскова.
Хиндо Касимов беше чичо Лю. А аз играех някаква продавачка, която разнася на табличка разни работи. Бях с плитки, вързани отгоре, и с панделки отстрани. 14-годишна.
- А как стана запознанството ви?
- Бях много впечатлена от Гришата, когато го видях за първи път - рошав, черен. Но зад кулисите стана от стола си и ме покани да седна. И ми целуна ръка! Аз се опулих.
Пикла, ученичка в социалистическо време, когато никой не целуваше ръка. Бях много изненадана от тази целувка и от топлотата, която излъчваше този човек. Един мил, мил такъв... Така стана запознанството ни в задкулисието на театър. Но междувременно се появи Цако Дачев...
- Състудент на Гришата, който бил голям красавец...
- Да. Много красив беше. А момичетата на тази възраст харесват красиви мъже. Докато Гришата ми изглаеждаше като старец, беше с 9 години по-голям от мене. В Цако Даков всички момичета от куклената школа масово се влюбихме. На моя рожден поканих Цако, Гриша и Хиндо. И тук има една смешна случка, която майка ми разказа после. Аз свирех на пиано, изсвирих на гостите “Лунната соната” и други неща. Звъни ми най-добрата приятелка от кукления театър, кято не можеше да дойде на рождения ми ден. Казвам: “Недке, да знаеш кой е тука!” Гришата чува това и се засмива доволно и щастливо, но чува думите ми: “Цако е тук!” И Гришата помръква.
- Да. Помня дипломния му спектакъл - “Хъшове”, в който играеше Македонски. Помня как ме посрещна и настани в залата. Започна представлението и в един момент той се появява за миг - с ококорен поглед и огромни мустаци - и цялата зала ревна! Публиката е от състуденти и приятели на младите актьори, от техни преподаватели и роднини. Явно всички много са го обичали и наистина ревнаха от възторг.
- Кога ви се обясни в любов?
- Срещу черквата “Свети Седмочисленици” имаше една сладкарница. Един ден Гришата ме покани там и тогава за първи път в живота си ядох шоколад, който той ми купи. Тогава имаше само соеви блокчета. И му викам: “Кажи бе, човек, кажи нещо за себе си. Толкова време се виждаме и си пишехме писма, докато беше във Враца...
- Любовни писма?
- По-скоро приятелски. Мисля, че тогава е ходил с актриса от Младежкия театър - Лилето.
Той си падаше по руси жени с големи цици
Та тогава в сладкарницата му викам: “Нищо не знам за тебе.” И тогава той започна: “Роден съм в село Трънчовица. Майка ми е починало, когато бях на 15...” По-късно разбрах, че тогава за погребението й е пропътувал пеша разстоянието от Плевен, където е учел в стопанското училище. Разказа, че са го отгледали сестрите му, а баща му дядо Вачко е голяма работа...
И както вървеше този монолог за роднините му, изведнъж каза:
“Аз тебе много те обичам и ще се оженя за тебе!”
А аз съм на 15 години, в 9-и клас. Много развълнувана се прибирам и казвам на баща ми:“Татко, какво ще кажеш, ако се омъжа за Гришата?”. А той: “Какво да кажа? Има да гладувате!” Той знаеше, че заплатата на Гриша беше 60 лв.
- Баща ми Васил Павлов беше музикант, един от създателите на Софийската филхармония, преподавател в Консерваторията. Познаваше се с Лео Конфорти, с Бочката (Димитър Бочев - състудент на Григор Вачков, б.а.) Всички много го обичаха. И един ден Лео, Бочката и Георги Попов, също студент въъв ВИТИЗ, дойдоха да ме искат за жена на приятеля си Гришата.
Преговорите водеше главно Бочката: “Виж сега, ние сме дошли да ти го искаме това момиче. То си е наше и искаме да го дадеш за булка на Гришата. Татко вика: “Абе аз ви познавам, много ви обичам. Гришата е добро момче, ама аз нямам дъщеря за женене. Искам тя да следва!" Всички викат: “Ама тя ще следва! Ще следва!”.
- А как се държеше Григор Вачков?
- Той мълча през цялото време и накрая каза с характерния си глас: “Стана работата!”
- Кога беше сватбата ви?
- Бяхме решили да направим сватбата ни в един ден с Бочката и неговата Неда, която учеше в Чехословакия. Да мине сесията й и да се оженим през февруари. Обаче междувременно аз взех, че забременях.
- Мислех предо това да ви попитам кога беше първата си целувка с Гришата?
- Пред вратата на къщата на ул. “Мальовица” , в която тогава живеехме под наем. Веднъж като ме изпращаше Гришата, ме целуна - не по бузката и не по челото, а по устните. Бях още ученичка. Гришата живееше на ул. “Борис I”, със съквартирант Бочката
- Там ли заченахте Мартина?
- Там. Всичко между нас стана толкова естествено...
- Как се оженихте?
- Беше пълна импровизация. Подписахме в ритуалния дом на ул. “Леге”. Аз бях в чуждо палто и черна рокля, ушита ми за Нова година. Но всичко стана внезапно и ми стана сватбена. Гришата беше с чужд балтон, обу панталона на Бочката, един габардинен панталон, който след време изгорих, залепих ютията на него.
- Ходихте ли на сватбено пътешествие?
- Не, отидохме на брачен следобед. Понеже нямахме къде да живеем, отидохме у дома на чичо и стринка. Вечерта бяхме у нас, майка наготви кисело зеле. Беше прекрасно, защото дойдоха Георги Попов, бате Лео Конфорти, Бочката. И много пяха, а те го можеха превъзходно.
Силвия и Гришата живеят в любов и разбирателство 20 години, докато смъртта ги разделя. 37 години от тогава...
Рада Миладинова, внучката на Григор Вачков: Избрах да уча в София, а не във Виена
С Рада, внучка на Григор Вачков, седим и говорим на пейка откъм южната страна на Художествената академия, където тя е студентка първи курс, специалност “Плакат”. Пред нас в градинката се чува свирнята на вечния гайдар.
Признава, че е притеснена, това е първото й истинско интервю. Разсейвам страха й с въпрос.
- Рада, защо избра Художествената академия пред възможността да станеш актриса трето поколение?
- Аз и сега се имам за притеснителна, но като малка бях много притеснителна и никога не съм имала желание да излизам пред хора и да се изявявам по някакъв начин. Но пък изкуството винаги ми е било интересно и така намерих решение, като започнах да рисувам. Когато трябваше да кандидатствам, си мислех и за сценография в НАТФИЗ, но все пак надделя рисуването.
- И все пак никога ли не ти е минавала мисълта да станеш актриса?
- Имала съм много тайни мисли, но не съм ги споделяла с никого.
- Майка ти още като дете участва в няколко филма. Теб снимали ли са те в киното, в телевизията?
- Имало е някакви предложения, но майка ми дори не ме е питала, направо ги е отхвърлила, защото знае, че ще откажа.
- Кога разбра, че имаш дарба да рисуваш?
- Аз все още поставям на съмнение тази дарба. Когато бях в шести клас, започнах да си мисля, че вече трябва да знам какво искам да правя. Не исках да уча в обикновена гимназия и избрах художествената.
- Там обаче се влиза трудно, връзки не вървят...
- Не беше лесно. Макар че всяка година кандидатите за Художествената гимназия стават все по-малко, за жалост...
Ходих на уроци при един много любим мой учител - Чавдар Георгиев. И влязох със скулптура. Рисуването е за всички кандидати, след това за изпита по композиция можеш да избираш.
- Имахме две зададени теми - зоопарк и концерт. Аз избрах концерта и направих едно човече... те скулптурите са малки, имахме подготвени арматури... направих негър певец, с къдрава косичка от топчета. Бях стигнало до средата на изработването, стативът ми падна, фигурката се счупи и хайде отначало.
- Е, нали счупеното носи щастие...
- Да, влязох в гимназията, завърших я.
- Защо после избра да учиш плакат?
- През много неща минах и за чужбина също много мислех. Ходих в един университет във Виена. Но реших, че трябва да уча в България, чудех се дали сценография, или плакат. А в гимназията съм завършила графика, но не исках пак да е живопис, скулптура или графика, исках нещо по-различно. Смятам, че тази специалност има по-широко приложение. Не само плакати, а и оформления...
- Можеш да рисуваш и афиши за театрални постановки.
- През лятото режисьорката Катя Петрова ме покани да направя плакат за нейното куклено представление. Това беше първият ми допир до тази работа и съм много щастлива за този шанс.
- А защо отказа да учиш във Виена, баба ти Силвия ми разказа колко много са искали с майка ти, дори квартира са ти намерили?
- Да, двете с майка ми до последно бяха много тъжни. Направих си мое проучване и разбрах, че е по-добре да уча в София. Аз искам да рисувам, а тук, в академията то е на доста стабилно ниво. Мисля, че за човек, завършил Художествената гимназия, не е добро решение да учи за бакалавър в чужбина. Там започват от това, което ние сме учили преди пет години. Виж, за магистратура по нататък бих опитала.
- Ти гледала ли си филмите на дядо си Григор Вачков?
- Гледала съм, но все още не всичките. И сега от тази изложба на открито в градинката пред Народния театър разбрах, че не познавам всичките му роли. Не мога да го обясня... не че нямам интерес, аз много обичам и театъра, и киното...
- Ти си на 19 години, нали? Ще имаш време да видиш и филмите му, които още не си гледала.
- Да. (Смее се.) Имам желанието и трябва да си призная, че ме е срам малко...
- Ти кога разбра, че дядо ти Гришата е голяма работа?
- Наскоро си говорихме с баба ми Силвия и тя смята, че аз още не съм разбрала това. Но колкото повече пораствам, толкова повече се сблъсквам с неща, свързани с дядо ми, все повече го откривам за себе си.
- Никога не съм парадирала с това, че съм негова внучка. Никога и не го казвах. И след години разбирах, че съучениците отдавна го знаят. И се радвах, когато не го показваха и не са имали по-специално отношение към мене. Аз така обичам.
Дори ми е неудобно, когато някой започне да ми говори за това. От малка исках да съм като другите деца. Да, дядо ми и майка ми са много известни, но аз още не съм.
- Еманципира ли се от известната си майка Мартина?
- Опитвам се. Аз не си падам по известността. Ако човек има някакви постижения - да. У нас като станеш известен, и попадаш в жълтите вестници и хорските приказки. Не ми допада това. Ако беше по друг начин гледано на успелите хора, може би нямаше да имам такова мнение. Колкото повече пораствам, толкова повече отказвам да ходя с майка ми по разни места.
- Ама пък на нея й е приятно да си нея на тези места...
- Сигурно. Тя навсякъде много говори за мене. Аз й се карам здраво вкъщи, когато разбера, че някъде пак го е правила. Забранила съм й. Ама тя си продължава.
- Имаш ли си гадже?
- Не.
- Защо?
- А, де... Нещо не ми е сега до гаджета. Ако и за това намеря време, ще е чудо. Мислех, че като завърша гимназията, идва много спокойно време, ще си се вея тука в академията. Ама всъщност не е така.
Щял е да се казва Наполеон Бонифациев
Весели случки от живота на актьора Григор Вачков
Точно срещу къщата на Вачкови в Трънчовица била католическата църква. В нея в началото на миналия век свещеникът дава доста екзотични имена на селяните. Дядо Вачко е кръстен Бонифаций. Леля му на Григор се казва Каролина, но й викат Къна. На тетката Беатриче казват Бица. Дядо Джовани за съселяните си е дядо Джонко, а дядо Рафаел - дядо Рашо.
Преди сам да се прекръсти от Бонифации на Вачко, бащата на Гришата иска да го кръсти Наполеон. Много му харесва това име. Добре, че баща му се казва Григор, та синът наследява името на дядо си. Иначе представяте ли си как би звучало: във филма участва и народният артист Наполеон Бонифациев?!
През 1951 г. Григор Вачков тръгва да превзема София и Държавното висше театрално училище (ДВТУ) с един дървен куфар, пълен със самуни хляб, и единствените дрехи на гърба си.
Тогава институтът се помещава в сградата, където сега е Художествената гимназия “Проф. Илия Петров”. На вратата стоят двама студенти от по-горен курс, за да упътват новите кандидати за слава. "Ти къде, бе?", питат те рошавия, нискочел момък, облечен с вехта полушубка. “Тук, за тетралния”, отвръща младежът. “Аа, не! Ти не си за тук, ти си за по-надолу по същия тротоар - “Толбухин” 15.”
Григор Вачков стигнал до посочения адрес срещу сегашното Министерство на младежта и спорта и вижда, че там се намира Зоологическата градина. Връща се и заявява на двамата зевзеци: “Аз съм за тук! И ще стана артист! А вие, ако искате, идете на “Толбухин 15”.
Според тогавашните правила преди официалното кандидатстване в ДВТУ има задължителен едномесечен подготвителен курс. През 1951 г. го води младият преподавател Гриша Островски. В началото на курса той вдига един след друг кандидатите и пита: “Ти защо кандидатстваш? Какво искаш да играеш?”
Става Гришата - с ниско чело, рошав, черен и с дръпнати очи, поглежда страшно и казва:
- Искам да играя нечовешки роли!
Таня Лолова твърди, че от очите му излизали пламъци.
На приемния изпит задължително се рецитира стихотворение. Григор Вачков започва да декламира “Родина” от Младен Исаев. Едва завършил първата строфа, тогавашният ректор на ДВТУ Д.Б. Митов скача от мястото си: “Стооой! Григорчо, пушка да ти насочат, никога не рецитирай повече! Не е за тебе тая работа...”
Вачков очарова комисията с любимите си хуморески на Чудомир, а Д.Б.Митов лично се заема с обучението му. Често го вика в кабинета си и му дава книги от личната си библиотека. И няколко пъти му напомня: “Григорчо, приехме те, защото видяхме, че си натурално селско момче. Решихме да те пробваме дали ще излезе нещо от тебе. Ако излезе, излезе, ако не - ще те върнем на село при кравите...”
Стоянка Мутафова вижда за първи път Гришата, когато събират екипа за Сатиричния театър. След време тя разказва, че се стреснала от вида му: “Тия дръпнати очи, и черният, смъкнат над челото перчем...
Какъв е тоя неандерталец?
Сигурно е някой партизански син и са го натресли при нас, актьорите...” После му признала грешката си.
Григор Вачков много обичал родния си край. Когато срещнел земляци, се провиквал с гръмовния си глас: “Земльо, уииааа!”
Силвия и Гришата се женят на 31 декември 1958 г. Докато чакат реда си в райсъвета, отиват в ЦУМ, където били пуснали някакви красиви шалове. Но опашката за тях е километрична. Гришата прави фуния с ръце и извиква с йерихонския си глас подобно Боримечката над Клисура: “Ееей, хорааа! След малко ще се женяяя! Дайте път да купя шал на невестатааа!”
Тогава Григор Вачков все още е абсолютно неизвестен, но хората от опашката весело ръкопляскат и пускат красивата булка до щанда.
Част от епизода на тв сериала “На всеки километър”, в който Гришата като Митко Бомбов произнася знаменитата си фраза: “Но петелът е женски, господине!”, е сниман в Париж. Григор Вачков и вторият режисьор Атанас Киряков, който е френски възпитаник, вървят по ул. “Сен Дени”, по която се разхождат проститутки. От любопитство актьорът моли Киряков да пита каква е тарифата. Учуден от високата цена, Вачков е дваж по-учуден, че със 100 франка повече е тарифата на друга жрица на любовта, която при това е джудже.
- Гриша, това е Париж! Скъпо е, а всичко странно струва още повече.
Гришата поклаща глава по неговия си начин, въздъхва пак по неговия си начин и по най-учтив начин казва на проститутката джудже:
- Довиждане, другарке!
След като гледа първите епизоди на “На всеки километър”, едно дете се разсърдило на родителите си, че не са го кръстили Митко. А друго пише писмо до актьора: “Чичо Бомба, искам да се видим. На 31-и тате има рожден ден. Ела! Аз съм Станислав, но също ми викат Бомбата.”
Вачкови и Радичкови отиват до някогашното село на писателя Калиманица, което е изселено заради строителството на язовир “Михайловград”. На циганска сватба в съседно берковско село хората толкова се впечатляват от присъствието на мургавия като самите тях актьор, че го слагат до 14-годишната булка, а 15-годишният младоженец е пратен да цепи дърва за огньовете, на които къкрят сватбарските манджи.
Григор Вачков е първият гост на Кеворк Кеворкян в “Събеседник по желание” в предаването му “Всяка неделя”. Това е рубриката, която се радва на най-голям интерес. По време на участието си актьорът получава над 70 зрителски въпроса.
Когато Гришата започва да играе в Сатиричния театър, баща му дядо Вачков идва да го гледа. Вечерта вкъщи актьорът го пита: “Татко, какво ще кажеш?” “Много хубаво играе Калоянчев.” Води го на следващата си пиеса: “Е, как е сега?” “Много хубаво играе Никола Анастасов”. “А аз?”
Дядо Вачко мълчи известно време и казва: “Много са ти малки ролите...” Идват големите роли и Вачков пак пита баща си. А той: “Голям артист е Апостол Карамитев!”
Григор Вачков има шкода, която галено нарича Хана Машкова. Когато катаджиите го засичат в някакво нарушение, той усмихнат казвал:
- Хана Машкова се увлече, другари...
Стефан Данаилов пита Григор Вачков какво ще направи, ако един ден види, че някой ходи след дъщеря му.
- Ще го убия!
- Няма да го направиш.
- Няма, да. Ще го дръпна настрана и ще му дам 20 лева да се разкара.
Снимките в страниците за Григор Вачков са от архива на БНФ, и Сатиричния театър, както и от личния архив на сем. Вачкови.
Коментари (0)
Вашият коментар