17 години от смъртта на Невена Коканова се навършиха на 3 юни. А можеше сега тя да е на 78 и още да играе като приятелките й Гинка Станчева и Емилия Радева.
Или като 95-годишната Стоянка Мутафова, с която Невена е изключително близка, когато са заедно в Сатиричния театър.
Коканова почина от рак, както героинята й във филма “Спомен за близначката”, режисиран от съпруга й Любомир Шарланджиев-Шарлето. Сценаристът Константин Павлов нарече неизлечимо болната героиня във филма с името на актрисата - Невена.
Невена Коканова е родена на 12 декември 1938 г. в Дупница, но израства в с. Кумарица, днес Нови Искър. Майка й е от голям и аристократичен австрийски род. Дядо й е бил адютант на Фердинанд, баща й Богдан Коканов е офицер и след 1944 г. лежи няколко години в концлагера в Белене.
Господ ни праща Невена, когато в България се появяват книги и сценарии със силни и душевно богати женски образи и трябва актриса, която да ги изиграе. Тя се снима в над 50 игрални филма, в много телевизионни сериали и постановки на телевизионния театър и в театрални спектакли.
Първото й заставане пред кинокамерата е като момиче от масовката в първата соцкомедия “Две победи”. Но ученичката в икономическия техникум има и реплика. Една, единствена, но пророческа: “Какво има?” “Какво има за правене в българското кино, защото аз идвам!”.
Може би подобна мисъл не е минала през главата на красивата девойка, може би режисьорът Борислав Шаралиев е забелязал красотата на одухвотореното й лице с нежни бадемови очи и казва на колегите си да се стягат за таланта на Невена.
Във ВИТИЗ обаче
я късат
Може би малцина знаят, че това става на етюда, който трябва да изиграе. А той е следният: докато бърза да изглади роклята си, защото има среща с гаджето, в стаята й се появява мишле. Студентът по режисура Павел Павлов й казва, че въобще няма да шашне комисията, ако покаже баналния женски страх или погнуса от малката гадина.
Павлов я убеждава да изиграе етюда на обратно, като надлъгване с мишката. Докато плъзга ютията по роклята, Невена с крайчеца на окото следи идващата към тънките й глезени твар. Дори от време на време подритва с босите си крака, но не толкова да я подплаши, колкото да подчертае безразличието си към нея.
Невена изиграва великолепно етюда, обаче дали защото не влиза в очакваното от всички клише, или по някакви други причини, комисията я къса като неперспективна. За разлика от нея обаче орисниците на красивата кандидатка вече са решили, че само след няколко години тя ще стане най-голямата и най-обичаната актриса на България.
А тогава пред ВИТИЗ я чака директорът на Ямболския театър Янаки Стоянов и веднага кани 18-годишното момиче в своята трупа. Там направо обличат стажант-актрисата в дрехите на Шекспировата Жулиета. Това е дебютът й на театралната сцена.
В киното започва с филма “Години за любов”. И в това заглавие има пророчество. Едва 19-годишна тя се влюбва и омъжва за Любомир Шарланджиев, неин партньор във филма, който обаче е завършил кинорежисура.
След няколко “средна ръка” филми идва поканата на Никола Корабов за ролята на Ирина в “Тютюн” - екранизация на епичния роман на Димитър Димов. Но до участие във филма трябва да бъдат преодолени много препяствия.
Телефонните обаждания и натискът върху режисьора да пробва за ролята една или друга актриса са невероятни. Включително и от най-високи места. Първоначално Коканова е пробвана за ролята на Лила. Когато режисьорът я кани да опита и с Ирина, тя отказва, страхувала се да не го “угроби”.
Целият художествен съвет с изключение на трима души е против Коканова да играе Ирина. Притесненията са, че с тази авантюра Корабов ще провали сценария, ще дискредитира романа, ще пропилее напразно парите. Проблемът е решен от авторитета на Димитър Димов, който заявява, че вярва на избора на Корабов.
Още по-голяма драма
актрисата изживява,
докато “влезе” в образа на Лиза в “Крадецът на праскови”. Отново от художествения съвет не дават на режисьора Въло Радев да я снима в ролята. Въпреки че вече й е обещал, той се подчинява и започва снимки с Виолета Минкова, добра театрална актриса, но без опит в киното.
След като гледа заснетите любовните сцени между нея и сръбския актьор Раде Маркович, Въло Радев разбира, че върви към провал на филма. И на своя глава започва отново да снима вече с Невена. Резултата сте го виждали всички.
Невена Коканова е първата българска актриса, за която пишат специални роли. След Константин Павлов в “Спомен за близначката” и Блага Димитрова има предвид Невена, когато замисля сценария на “Отклонение”.
Дори я пита каква професия иска да има героинята й Неда. И понеже Коканова много обичала археологията, поискала да е археоложка. Поетесата и актрисата дълго разговарят за неща от живота на Невена и част от тези разговори обогатяват сюжета и образа на героинята. По-късно режисьорът Гриша Островски казва, че и Коканова, и Иван Андонов в ролята на Боян, били сътворци на “Отклонение”.
Освен голяма актриса Коканова и хубаво рисува. Образите й на жени са нежни, изящни и изпращат послания за доброта и любов. Тя признава, че рисуването много й помага в актьорската работа. След 1989 г. продават нейни рисунки и парите отиват за подпомагане на бедстващи артисти.
Изключителна хармония има между Невена и животните. На любовта й към тях те и отвръщат също с любов, но и с всеотдайност. Съпругът й Шарлето най-напред й подарява куче на име Пума, после се появява и померанската лисица Чарла, Джеса, Джепо... Котките й са цял легион. Невена казвала, че ги обича всичките като многодетна майка своите деца.
За последен път Невена застава пред камера в тв сериала “Дунав мост” през 1998 г. Разбира се, тогава никой не знае, че това ще е последното и участие във филм. Иван Андонов я кани като кадем на първия снимачен ден. В заснетия епизод Невена играе с може би най-голямата й приятелка в живота - актрисата Мария Статулова.
Приживе Невена Коканова казваше, че
има трима големи
учители в професията
- Любомир Шарланджиев, Апостол Карамитев и Григор Вачков. Към тази тройка ми се ще да прибавим и Въло Радев, който я наложи в киното. Като оператор я снима в “Тютюн” и вижда, че освен много красива Невена е и много фотогенична. Прибавяйки към това и таланта й, той я снима вече като режисьор в “Крадецът на праскови”.
Въло Радев почина на 28 март 2001 г. Няколко дни преди да склопи очи, той разказва на съпругата си Жени следния свой сън: “Влизам в тунел. Обратно на всякаква логика не потъвам в мрак. Около мен е светло, пространството е пълно с бяла мъгла. Неочаквано от нея изникна човешка фигура, която приближи към мен. След миг разстоянието между нас изчезна, стопи се в мъглата и аз познах Венчето. Дойде усмихната, прегърна ме, хвана ме за ръка и каза: “Хайде! Да вървим!”. Тръгнахме заедно от посоката, от която тя беше дошла...”
Днес на името на голямата актриса са наречени два театъра - в родната й Дупница и в Ямбол, откъдето тръгва животът й на актриса...
Коментари (0)
Вашият коментар