Цветана Манева: Ако искаш един мъж отново да дойде при теб, никога не го питай къде отива и кога ще се върне

След 13 години в Пловдив през 1979 г. идва в театър “Сълза и смях”. Основната причина за напускането е идеологическият спор за пиесата на Константин Илиев “Босилек за Драгинко”. С нея от Пловдив си тръгват съпругът й Явор и Любен Гройс.

Тогава в театралните среди се заговори, че директорът Дико Фучеджиев е поканил Цветана в трупата на Народния театър, но

в колектива започва брожение срещу нея

Актрисите се страхуват, че ще вземе най-хубавите женски роли, и пишат писмо до ЦК Манева да отиде в друг театър.

“Да, имаше такова нещо - потвърди дъщерята на Дико Фучеджиев Милена, днес известна писателка и сценаристка. - Тогава някои от първите звезди ходили в ЦК да се оплакват и да кажат, че не искат Манева в Народния театър.”

Дали тези две истории не изиграват някаква роля за бързата политическа кариера на Цветана Манева? Не знам. Може би да, може би - не.

През 1982 г. е издигната за първи зам.-председател на Съюза на артистите в България и става народна артистка. Избирана е за депутат в три парламента - 7-и, 8-и и 9-и. Става член на Пленума на Комитета за култура. На два поредни партийни конгреса - XII и XIII, е избирана за кандидат-член на ЦК на БКП.

След още 13 години - през 1990-а, Манева напуска и театър “Сълза и смях” със скандал. “Просто нямаха нужда от мен като актриса. Не бях включена в репертоара на трупата и си потърсих сама колая”, казва тогава актрисата.

БКП се преименува на БСП, но Манева не се записва в нея. “Тя се провали в опита си да се реформира и да стане модерна лява партия. Уверих се в това още през 1990 г., когато напуснах БСП”, аргументира се актрисата.

Канят я да стане директор на Пловдивския театър. Отказва заради Закона за декомунизацията, който не й позволява да взема ръководни длъжности.

Три години след като напуска “Сълза и смях”, никой не я търси за работа в София. Играе в Ямбол, Пловдив, Димитровград и даже в самодейния театър в Дупница. После постъпва в “Сфумато”. Играе и в Театър 199.

Чужденци я търсят за продукциите, които снимат в България. Играе във френския “Брътвежите на родилката”, сръбския “Нечиста кръв”, руския “Дон Кихот се завръща”, италианския “Ловджийска чанта”, френско-канадско-белгийския “Версенжекторикс”...

През 1995 г. Цветана Манева става артдиректор на театралния фестивал “Варненско лято”. Във фолклора му влиза и случката с известния френски режисьор Жан-Клод Кариер. Той я вижда и преди да ги запознаят официално, казва: “Тя е актриса. Всъщност тя е звезда.” Питат го как е познал. “Няма начин тази жена да бъде друга”, отговаря французинът. Режисьорът Георги Балабанов я кани да играе във филма “Досието Петров”, заснет по сценарий на Кариер.

Актрисата започва да преподава в НБУ и през 2003 г. е удостоена с титлата “почетен професор”. От 1996 г. учи на актьорско майсторство и студентите от театралния колеж, открит през 1991 г. и наречен на нейния любим режисьор Любен Гройс.

На варненския фестивал през 2004 г. Манева получава “Златна роза” за цялостно творчество. През същата година президентът Георги Първанов й връчва орден “Стара планина първа степен”, получава и голямата награда “Икар” на Съюза на артистите в България. Когато е на 62 г.,

най-после успява да стъпи на сцената на Народния театър

Играе строгата вдовица Бернарда в пиесата “Домът на Бернарда Алба” на Лорка.

През последните години Цветана много внимателно подбира ролите си. Казва, че младият актьор може да играе и да опитва всичко. Но актьор, който си е изградил сериозна творческа биография, не може да играе каквото и да е. Пред Георги Тошев, автор на документален филм за нея, признава, че не бива да пилее времето, което й остава. И че животът ни е даден, за да се справяме с него.

Съвсем скоро Цветана Манева тръгва на турне в Европа с пиесата “Хората от Оз”. Творбата й е особено скъпа, защото авторката Яна Борисова пише роля специално за нея. На 19 февруари ще я представят в Берлин, после в Хамбург. А на 28 март, когато трябва да получи “Икар” за цялостен принос към преподавателската си дейност, ще играе пиесата с колегите си в Мюнхен.

И бързо ще се върне, за да продължи снимките на новия сериал на bTV "Скъпи наследници".

Манева едва не се обесва на сцената в Пловдив

Тя увисваше на въжето с особен

      хъс, казваше Тодор Колев

Първата постановка на новооткритата младежка сцена в Пловдив е “Уестсайдска история”. Младият режисьор Крикор Азарян сътворява спектакъл, в който актьорите пеят, танцуват и се надиграват и който се превръща в истинки хит. Любители на театъра от София и други градове пътуват до Пловдив само заради този спектакъл.

Според колегата Димитър Стайков лично Тодор Живков разрешава известният американски музикален филм от 1961 г. да се постави и на българска сцена.

И на едно от представленията Цветана Манева едва не се обесва на сцената. В мюзикъла нейната героиня се казва Копелето. Танцува рап, другите й ръкопляскат, а тя обяснява защо я наричат така.

Майка й е курва, баща й - пияница,

изчезнал малко след раждането й. Какво бъдеще и какъв изход от живота може да има едно такова копиле, освен да се обеси. И Манева го “прави”.

“Цветана като всички млади амбициозни актриси разиграваше сцената с нескривано удоволствие”, разказва Тодор Колев в автобиографията си.

Технически “обесването” е решено така: в металната конструкция зад хоризонтална греда са направени две издатини като стъпенки, които не се виждат от публиката. Актрисата донася стол, висок колкото двете издатини, и го поставя пред тях. После стъпва на стъпенките, но за зрителите изглежда, че тя стои на стола.

В един момент актрисата е само с единия крак върху стъпенките, а с другия ритва стола. После остава стъпила на двете стъпенки, но за зрителите се създава илюзията, че виси във въздуха.

В злополучната вечер Манева ритва стола, но тялото й се залюлява от по-силния тласък и кракът и не намира стъпенките. Подхлъзва се и въжето се впива във врата й.

През това време част от героите седят на сцената с гръб към публиката и разговарят. И изведнъж някои от тях виждат как краката на Цветана се изплъзват от желязната стъпенка и тя увисва наистина.

Първи реагира актьорът Жоро Георгиев, той скача и подхваща тялото на колежката си. Още няколко души му

помагат да изнесе Цветана от сцената,

а останалите започват да импровизират, все едно че станалото си е част от действието в пиесата.

Зад кулисите Цветана е в безсъзнание, защото въжето е засегнало сънната й артерия. Дежурният лекар пристига бързо, преглежда я и, слава богу, установява, че няма скъсан прешлен. Иначе - край. Спасява я фактът, че кракът върху степенката поема част от тежестта на увисналото тяло.

Актрисата се свестява и отново се включва в представлението. След време Крикор Азарян разказва, че оставят номера с “обесването”, но вече не завързват клупа за горната греда, а само го премятат.

Има три брака, в Явор Милушев още е влюбена

Първият съпруг на Цветана Манева е Петър Вучков. Да, да, същият - колоритният водещ на предавенето “Минута е много” по БНТ.

Двамата се влюбват през 1962 г., когато той е в трети курс, а тя в първи във ВИТИЗ. “Естествено, че аз!”, каза ми с апломб, все едно че произнася “Няма време!”, Вучков, когато го попитах, кой първи е започнал любовната атака.

Двамата се женят и първоначално живеят на един таван. Но пък прекарват чудесни лета по Черноморието, където Вучков е екскурзовод на полски групи. Когато той завършва института, е разпределен във Велико Търново, тя довършва следването си в София. Бракът им издържа две години.

Сега Петър Вучков признава, че някъде дълбоко в душата си може би съжалява, че бракът с Цветана не се е състоял. “Но пазя прекрасни спомени за нея като жена, чудесна домакиня и голяма актриса”, каза ми Вучков.

През 1969 г. Цветана се омъжва за втори път

Николай Пенчев е красив младеж, осветител в местния театър. После става оператор в пловдивския телевизионен център. Градската легенда разказва, че за да впечатли дамата на сърцето си, Николай влиза с колата си в шадравана на градския площад.

Евгений Тодоров, дългогодишен журналист в телевизионния център и познавач на историята на Пловдив, също е слушал за това, но няма реални доказателства.

Цветана и Николай Пенчев са заедно около 4 години. Имат дъщеря Надежда, днес омъжена за театроведа и продуцента Борислав Петранов. Имат син Петър и дъщеря Цветана и от години живят във Виена.

След развода Николай се жени за известната телевизионна водеща от Пловдив Пепа Славчева (“Адрес 4000”) Двамата имат син, който ги дарява с близнаци. Но Николай умира само 16 дни преди те да се родят.

А Цветана се залюбва с колегата си Явор Милушев, който е с 4 години по-малък. Според нея всичко започва през 1973 г. от една среща на входа на ВИТИЗ. Той е още студент, тя вече играе в Пловдив.

“Още помня усещането от докосването му - разказва Цветана след години. - Той влезе и приятелски ме целуна. От него ухаеше на нещо топло и чисто. Това остави у мен спомен за нещо свежо...”

След време двамата се срещат в Киноцентъра, където тя снима “Последната дума”. Той й подава ръка да слезе от подиума и у нея избухва споменът за усещането при първата им среща. През 1974 г. двамата се снимат заедно във филма “Началото на деня”, в който яздят коне и изкачват връх Ком.

“Това изпитание съвсем ни сближи. Този устрем на вървене нагоре за мен е знак и не бих допуснала да се срути”, признава Цветана.

Специално за тях Любен Гройс поставя пиесата “Двама на люлката”. Любовта им в живота преминава на сцената и публиката го усеща. И искрено им се радва.

Женят се на 9 септември - единствения свободен ден, когато решават да сключат брак, след като дълго време живеят заедно. “Явор умее да поражда у мен чувството, че съм необходима”, признава Цветана в интервю през 2003 г.

Журналистите винаги я питат за Явор и брачния им живот. Ето какво отговаря тя през годините:

“Явор е благородник”

“Явор има достатъчно джентълменство и аристократизъм. Той така се държи като мъж, че никога не може да ме обиди, за което много му благодаря.”

“Ако искаш един мъж отново да дойде при тебе, никога не го питай къде отива и кога ще се върне.”

“На първо място е уважението, което имаме към самите себе си. И аз, и той. А това те ангажира да уважаваш и човека до тебе в същата степен. Другото е, че всеки от нас може да се ползва от свободата си, разбираме я като пространство много лично.”

"Явор е от малкото мъже джентълмени, които съществуват въобще, а от тези, които аз съм срещала, той е единственият.”

“Колкото до обожателките му - след като той не се плаши от тях, аз пък нямам никакви основания да се плаша. Проблемът е техен, не мой.”

“Най-важното в семейството е да обичаш, да обичаш, да обичаш...”