Миролюба Бенатова: Имала съм няколко любови, каквито на хората не се случват и по веднъж

Решаваме да я снимаме на фона на нощния град, защото неведнъж сме виждали лъвската й грива да се подава с камера и микрофон от някое тъмно и да търси отговори, решения, светлина. При това притеснително безстрашно. С изненада в разговора ни установявам, че Миролюба вече предпочита да прекарва повече време в светлата част от света. Може би с това е свързана и готовността й един ден да стане майка. А може би след някоя и друга година една от най-ярките разследващи журналистки у нас ще седне на топлото и удобно диванче в някое женско предаване...

Днес това момиче става на 48. Припомняме ви един наш разговор с нея.

Работата ти е свързана с много тежки случаи, с нещастия, със страданието на хората, с несправедливостта. Не ти ли тежи понякога избраното от теб поприще?

Когато ми натежи, сменям жанра. Намирам история, която да ме вдъхнови. Защото аз не съм свръхчовек и има моменти, в които ми е трудно да понасям повече болка. А и работя от 22 години, без да съм спирала. Имам приятелки, които минаха през бърнаута няколко пъти, родиха по едно-две деца, което ги отдалечаваше от ритъма, така че да могат да се върнат с нови сили. При мен са 22 години нонстоп.

Как изобщо се стигна до криминалната журналистика?

Не бих я нарекла криминална журналистика, защото съм се занимавала с най-различни случаи, които са встрани от криминалния свят. Човешката болка има най-различни измерения. Интересува ме човешката болка, защо хората стават лоши, какво ги превръща в чудовища и дълги години съм задълбавала предимно в истории, които разглеждат човешката лошотия в най-смразяващите и необясними форми. Докато не дойде един момент, в който със същата страст започнах да се интересувам от човешката добрина, от успеха и силния дух.

Получи ли отговор на въпроса откъде идва човешката лошотия?

Мисля, че до голяма степен и лошото, и доброто са наш избор. Никой не може да се похвали с перфектни обстоятелства, при които е създаден, отраснал, отгледан. „Розов свят” не съществува и всеки от нас прави избор как да посрещне трудното и какъв път да поеме. Така че и лошото, и доброто са избор. По-трудният е доброто и наистина съм в момент и в професионалния, и в личния си живот, в който имам нужда да показвам колкото се може повече добро, стига да го открия и стига да е истинско. Да не е лъскаво опакована лошотия с претенция за добрина.

Доброто или злото е по-интересно за зрителите?

Хубави истории се разказват по-трудно. Много по-трудно се дава положителен пример, без да звучи като клише и като пропаганда. Не е само в България, в целия свят хората са привлечени от негативните истории, защото факт е, че страховете ни определят голяма част от поведението ни. Ужасите са част от нас, играят „възбуждащ фактор” още от детството, когато растем с историите за принцеси, убодени с вретено (Спящата красавица), заклани баби (Червената шапчица), изоставени и отвлечени деца (Хензел и Гретел). В късна възраст под някаква форма новините заместват страшните приказки. Но доброто също възбужда – истинската добрина, която е плод на усилие и осмисленост. Всъщност както в приказките, така и в живота понякога има красив край. И ми се иска да вярвам, че доброто побеждава. Стига да дочакаме края на приказката.

Видяла си различни видове болка. Коя е най-силната, която си срещала?

Няма мерило за болка. За всеки неговият проблем е най-голям. Всъщност най-страшната болка, която съм виждала, е болката на родител, изгубил детето си. И то го е изгубил по брутален начин – някой е решил, че може да му го отнеме. Някой е решил, че му се полага да убива и да решава кой да живее и кой да умре. Болката на родители, чиито деца са били отнети без време, е нещо, което наистина смразява, пред което се смаляваш и което наистина се молиш никога да не ти се случва.

Плакала ли си, след като се изключи камерата?

Понякога съм плакала и по време на интервюта. Много рядко, но ми се е случвало. Така веднъж се разстроих, докато снимахме историята на родителите, които гледат тежко увредените си деца. Една от жените разказа, че стига до много крайни и страшни състояния и че понякога иска да се хвърли от Аспаруховия мост, а преди това да хвърли сина си оттам. Много е страшно да го чуеш, защото разбираш, че това е онова ниво на отчаянието, което наистина не искаш да знаеш къде се намира. В такива моменти не можеш да останеш с мембраната на професията, която да те пази. Има моменти, когато тази мембрана се къса. Разбира се, не всеки път, защото иначе не можеш да останеш дълго време нито в професията, нито в живота.

Десетките тежки истории калиха ли твоята собствена устойчивост?

Напротив, правят ме по-чувствителна с годините. Може би защото с натрупването на житейския опит и за мен самата става по-ясно - никой не е застрахован от трагедия в живота си.

А направиха ли те по-тъжен човек?

Със сигурност. И с по-малко илюзии.

Сигурно близките ти са се страхували за теб. Правила ли си компромиси в работата си, за да не се притесняват за теб?

Сигурно са се страхували, но са ми казвали, когато бурята вече е отминала. Не съм правила компромиси, защото никой не ги е искал от мен – нито мъжете в живота ми, нито родителите ми.

А един ден, ако имаш деца?

Ще видим. Най-вероятно всичко би било различно. Много по-трудно се работи, ако имаш деца. Защото е въпрос на личен избор дали да се подложиш на риск или не. Но когато отговаряш за още едно човешко същество, нямаш право да го лишиш от себе си заради един репортаж. Децата не дават отпуск и искат отдаване.

Мислиш ли, че е възможно да настъпи такава трансформация с теб, че един ден да станеш например водеща на предаване за майки?

Сигурна съм, че е възможно. Деси Стоянова е моя много добра приятелка – тя е един от най-сериозните и подготвени политически журналисти, които познавам. В момента Деси води изключително успешно лайфстайл предаване. Така че няма невъзможни неща. Току-виж и аз някой ден премина окончателно в по-лекия жанр.

Какво те отведе в САЩ преди повече от година?

Доброто. Много ми се искаше да разкажа истории, които не са гастарбайтерски, свързани с пари и оцеляване. Търсех успешни примери на българи в чужбина, за които не знаем, защото просто са далеч. Записах 14 истории за хора с различни професии, различни реализации от всякакви слоеве на обществото.

Какво за живота на българските емигранти не се знае у нас?

Според мен малко се знае. Те са най-различни. Има една голяма маса хора, които носят България със себе си и никога няма да я оставят. Те никога няма да научат английски, но за техните деца българският е втори език. Числото един милион и половина българи в чужбина звучи имагинерно. Но когато видиш, че част от тези един милион и половина са деца, които говорят с акцент, тогава разбираш къде са българските деца. Малко се знае и за хората, които са много успешни. Имаме професор по психология в университета Принстън, който е трети по влияние в Щатите. Човекът, който е главен инспектор на мостове в Ню Йорк, е българин. Страхотен инженер, който обича мостовете, както се обичат жени, и познава Бруклинския и Манхатънският мост така, както и тези, които са ги измислили, не ги познават. Това са хора, написали учебници, от които учи светът. Има и такива, които са много успешни в бизнеса. Например един млад мъж от Монтана, чиято транспортна компания е трета по развитие в Чикаго. Друг пък има верига от магазини, в които има само български неща, и тя е много просперираща.

Сестра ти е психолог. Допитвала ли си се до нея по професионални теми?

Сестра ми е психолог, да, но сестра ми е моята по-малка сестра. Имаме приятелски отношения и както аз не съм журналист в нейния живот, така и тя не е психолог в моя. Но понякога сме обсъждали различни казуси и за мен нейното мнение като професионалист е много важно.

Знам, че много се обичате с твоите племенници. Контактът с тях кара ли те да искаш свои деца?

Контактът с моите племенници Лора и Борис ме кара да се чувствам щастлива заради самите тях. Ние имаме отношения, които са близки и истински. Факт е, че може би сега, през последните години, вече си позволявам мисъл за мои деца. Може би сега се чувствам по-сигурна в себе си.

По-сигурна?

По-сигурна, че би ми се получило. За мен родителството е отговорност, която винаги ми се е струвала по-голяма, отколкото мога да понеса. Не смятам, че родителството е за всеки. А и не вярвам в самотното отглеждане на деца. Така че първо да срещна „таткото”, пък после останалото.

Би ли направила ин витро?

На този етап мисля, че не.

В едно интервю казваш, че си трудна и че харесваш трудни мъже. Да не си почитател на трудните връзки?

Като тегля чертата, се оказва, че съм почитател на невъзможните връзки. Невъзможни, защото по различни причини не може да се развият в нещо повече – да се трансформират в класическо семейство с деца. Вероятно нарочно съм си ги търсила такива.

Защо?

Страхът от обвързване има много лица. Едно от тях е да си все „обвързан” в невъзможни връзки. Но не ме разбирай неправилно. Имала съм няколко любови, каквито на хората не се случват и по веднъж. От тази гледна точка се смятам за благословена. Била съм много обичана и аз съм обичала много силно и истински. Не съжалявам за нищо, което е било, но вече е друг етап, друг момент. Време е и за друг човек.

фотографии: Красимир Андонов и личен архив