Владо Пенев и Юлиан Вергов: Трябва да го празнуваме този живот

• Това, което остава скрито от очите на зрителя, е, че много от актьорите плачат на финала на “Народът на Вазов”, казват звездите, изиграли писателя и проф. Шишманов
• Пенев: Потресаващо е как манталитетът на българина около Първата световна война и днес е 1 към 1 - никакво развитие! Някаква хромозома има ударена, която седи в застой и не мърда
• Вергов: Към новите политици и дебата за сертификат в парламента - законите важат за всички. Аз също не съм съгласен с много неща, но това е закон и трябва да се спазва от премиера до шивача
• Актьорите водят вълнуващ и поучителен диалог и в новото списание "Мъжете, които задават TREND"

“Юнаци, лека нощ!”, казва Иван Вазов. И светлините угасват. Публиката, стисната за гърлото от вълнение и възторг, е притаила дъх. В тъмната зала никой не вижда как сълзи се стичат от очите на актьорите.

Това е само миг преди светлините да облеят импозантната голяма сцена на Народния театър и да избухнат аплодисментите.

Така всеки път завършва спектакълът “Народът на Вазов”, който продължава да се играе с нестихващ успех. С него най-авторитетният ни театър отбеляза 100 години от кончината на писателя (22 септември), а за да го създаде, покани две от големите си звезди в главните роли.

Юлиан Вергов е Иван Вазов, а Владо Пенев - неговият много добър и образован приятел проф. д-р Иван Шишманов. Впрочем подобна голяма дружба свързва и двамата актьори в живота.

Може би затова разговорът с тях се превърна във вълнуващ и поучителен диалог, който може да гледате и на видео в сайта ни 24chasa.bg. А цялото интервю е в съвсем новото списание “Мъжете, които задават TREND”, което излиза на пазара преди Коледа.

- Всеки българин, като чуе Вазов, сякаш знае всичко за него. Дали обаче научихте нещо ново за големия ни писател, след като се превъплътихте в главните герои в пиесата “Народът на Вазов” - Юлиан Вергов е самият Вазов, а Владо Пенев - приятелят му проф. Иван Шишманов?

Юлиан Вергов: Аз лично научих, че Вазов е бил хипохондрик. Това е нещо, което наистина не знаех. Също така не вярвах, че в такъв мащаб са го мразели негови колеги.

Владо Пенев: Аз по някакво стечение на обстоятелствата съм облагодетелстван да съм роден тъкмо на тази улица - “Иван Вазов”, на 40 м от къщата музей “Иван Вазов”. Цялото ми детство е минало тука. Имам чувството, че знам много неща за Вазов. От друга страна, в годините ми се случи така, че съм играл Яворов, който пък е покровителстван от враговете на Вазов - кръга “Мисъл”. И ми се струва, че знам и двете гледни точки - за и против.

Нашата пиеса се казваше в началото “Балконът на Вазов” и много ми харесваше, че народът спонтанно се събира и застава под това балконче, което винаги ми стои в съзнанието като някакъв мил детски спомен. А пък той не бил в къщата, а отсреща в “Юнион клуб”, който го няма в момента. Там не е имало балкон и Вазов всъщност се показал на един прозорец и произнесъл своята импровизирана реч.

- Кои са тези хора, отишли да го слушат? Какъв е народът на Вазов? И как изглежда днес този народ?

Вергов: Може да се говори какъв е бил народът на Вазов само в този период, който е засегнат в пиесата - Междусъюзническата война, а към края текстът прескача към Ньойския договор. Много разностранен е бил народът в мисленето си. Една част са искали тази война, тъй като се е смятало, че икономически страната ще израсне много, ако имаме солунското пристанище и т.н. От друга страна, голяма част от хората не са я искали. В същото време уж Фердинанд е виновен, ама не чак толкова, защото той е повел войната, но ако не беше го направил, нямаше да се стигне дотам, така щото България да бъде опоскана изцяло - и териториално, и социално. Впечатляващо е, че колкото и да са разностранни исканията,

любовта към България,

колкото и патетично да звучи,

винаги присъства

във всеки един от народа

Пенев: Мотивите тогава би трябвало и сега да са такива - постигането на някакъв национален идеал. Това е благороден мотив - обединението на българските земи във вида, в който ние чувстваме, че трябва да бъдат, независимо от желанието на великите сили. Споменът от Съединението е за някаква еуфория на опиянен народ, за която, както казва самият Вазов в “Под игото” - “и в няколко дена тайно и полека народът порасте на няколко века”. Та тези дни на опиянение решават един много важен, генерален проблем със Съединението - събирането на Княжество България с Румелия, и се очаква, че при освобождението на Македония бихме се по същия начин обединили. Но изведнъж всичко това се преобръща и докарва Междусъюзническата война, докарва цялата тази трагедия, която се случва.

Паралелът, който искам да направя между тогавашния народ и сегашния, е липсата на поука, на историческа и обществена памет. Приемаме, че историята е спирала, по която се стига до едно и също място на малко по-високо ниво. Нашата спирала обаче е сплескана и е просто въртене в кръг, не качва, не издига.

Между другото, чета едни текстове зад кадър в “История.бг” по БНТ, което много харесвам и обичам, които обикновено са някакви документи. Потресаващо е как манталитетът и народопсихологията на българина в XIII-XIV в. и тези в XXI в. са едно към едно, никакво развитие, ни за добро, ни за лошо, просто константа. Някаква хромозома има ударена, която седи в застой и не мърда.

Няма особена надежда в това, но въпреки това аз съм оптимист.

- Патриотизмът обаче сякаш се възвръща или поне така показва възроденият интерес към Иван Вазов. Тази година Народният театър има три постановки по и за Вазов и всички се радват на голям интерес. Защо?

Вергов: Изненадвам се, че има възроден интерес. Ние се опитваме да го възродим. По-интересното е, че правейки паралел с тогава и сега, виждам как тогава са имали авторитети. Не знам дали поради големия поток от информация, но сега тотално се зачерква всеки един авторитет, който по някакъв начин би могъл да бъде полезен с нещо. Визирам след Ньойския договор огромно мнозинство от 2000 души, които са отишли под т.нар. балкон на Вазов да чуят какво ще каже патриархът на българската литература. В момента такива авторитети аз не знам да има, а би било хубаво.

Пенев: Един прост пример. Горе-долу по едно и също време във френската столица Париж преди 2-3 седмици се случиха две много важни за световната култура събития. От една страна,

нашата сънародничка

Юлия Кръстева получи

втория по значимост

орден във Франция

с покъртителна реч на Макрон за нея самата, за приноса ѝ, който тя има към световната култура, и паралелно с това се случи, че в пантеона на безсмъртните влезе първата черна жена Жозефин Бекер. Голяма част от българските електронни медии се строшиха да ни разказват за Жозефин Бекер, която, колкото и да ми е симпатична, просто няма нищо общо с България. Българката Юлия Кръстева не знам дали изобщо е спомената, някой знае ли какъв световен авторитет има в нейно лице.

Същевременно българите дълго се занимаваха с това дали е красива, или грозна опакованата Триумфална арка на Кристо. И ето сега живеем във време, в което това “харесва ми, не ми харесва” е много по-важно и по-значимо от това какво са направили Юлия Кръстева или Кристо.

- Как Вазов изглежда в очите на проф. Шишманов?

Пенев: От гледна точка на актьора аз имам резоньорска роля, отразявам, не блестя със собствена светлина и не е важно да го правя. Важно е да отразявам голямата светлина и да връщам, да подавам топките достатъчно високо, за да може да забива точки протагонистът, в случая - Юлето. В тази позиция

моят Шишманов

е добросъвестен

регистратор на всичко

Той е човек, зачеркнал себе си и посветен. Ето и такива хора няма - посветени, отдадени на таланта, които осъзнават, че пред тебе стои величие. Стоиш пред него с респект, защото това, което той постига с лекота, уж без особени усилия, наистина е непостижимо. И когато някой прави нещо непостижимо, останалите просто трябва да стоят и да ръкопляскат.

- Така ли е, г-н Вергов?

Вергов: Не съм изцяло съгласен с Владо. Първо ще започна от Сточна гара. Аз познавам Владо от времето, когато бях сценичен работник в Младежкия театър.

- Когато той не ви поздравява, срещайки ви в коридорите ли? Тази история някой от вас все я разказва.

Пенев: Това са легенди, просто не е истина. (Смее се.)

Вергов: Аз съм го гледал, помня още представленията - “Двуглав орел”, “Алис в Огледалния свят”. Ходил съм на негови представления в “Сфумато”, “Зад канала”. Усещането да играеш с някого, на когото си се възхищавал искрено, и то в съзнателна възраст, не като дете, да гледаш Владо Пенев и след това да имаш възможност да играеш с него, е неописуемо. За мен той е може би най-големият гъзар, колкото и странно да звучи.

Актьорите не са сополи, които трябва да се влачат като цървули само за храна, това не го приемам. Така че трябва да си гъзар. Винаги съм се възхищавал на Владо Пенев, слава богу, имах възможност и да станем приятели.

- Освен актьори сте и хора с активна гражданска позиция. Какво очакват според вас българите от новото поколение политици?

Вергов: Не знам какво очакват, но законите в една държава важат за всички и трябва да бъдат спазвани - хубави, лоши. Но още на първото заседание на новия парламент се оказа, че там не се изисква зелен сертификат. В театъра трябва, децата ги тестват, но не и в парламента. Аз също не съм съгласен с много неща, но когато е закон, трябва да бъде спазван от всички нас, независимо дали си министър-председател, шивач и т.н.

Пенев: Аз съм имал в биографията си и този шанс да бъда министър реално, не в роля и представление. Макар и служебен, макар и за 3 месеца. Вижда ми се много глупаво всеки път да унищожаваме всичко, което са направили предишните, да има реваншизъм, да се отрича, да се мачка, да се идва и да се почва на чисто и наново. Къде на чисто и наново, със стари курви нов бардак, как да стане тази история, не мога да кажа. Но от моето министерстване една препратка. Тогава беше още време, в което получавахме по различни програми пари от Европейския съюз. Още преди да влезем в ЕС, беше ясно, че ако искаме да получаваме пари специално в сектора “Култура” по културни проекти, би трябвало - такова беше изискването на Брюксел, да имаме национална културна стратегия. Разбирай, национален идеал в областта на културата. Съвсем ясно е, че тази стратегия не можа да бъде направена в рамките на моите 3 месеца. Лошото е, че тя не бе направена никога. И още по-лошото е, че тя няма да бъде направена никога.

- Защо?

Пенев: Защото това означава да направиш първо равносметка - аз се намирам тук и тук, аз съм този и този и в близките не 4 години от един мандат, а в следващите 50 години имам намерение да вървя по ей тоя път неотклонно, постепенно, но само по него. Никой не иска да се нагърби с такова крайно според тях решение. Да не говорим, че липсата на такава отправна точка, на такъв хоризонт обслужва посредствеността, злободневието, всичките негативи, корупцията. За да се спасим от цялата тая работа, не трябва да бъдем толкова крайни, а да сме реалисти и да си даваме сметка, че във всичко лошо, което ни се случва, дори да няма едно добро нещо, има поне поука.

- Каква е вашата рецепта да се запази истинската култура?

Пенев: Министерството на културата има ангажимент да създава среда, в която да се случват различни неща. Никой не иска и не би трябвало да спира попфолк изпълнителите да пълнят своите дискотечни зали и да забавляват хората. Но това по никакъв начин не е обект на защита от Министерството на културата. То трябва да защити онези млади, експериментиращи хора и новатори, които имат нужда да изразят себе си, а нямат публиката, с която да го споделят. Министерството на културата трябва да помага за тази евентуална среща. Да помага! Не да спира и не да цензурира. Ние със сигурност знаем, че там, където ще отидат на чалготека, са доста повече хора и това е бизнес. А там, където ще отидат 5-6 души, е едно друго високо изкуство на толкова хора, които имат нужда от това.

Ако оставим само

на чалготеката, какво

правим с тези 5-6 души,

които имат друга нужда?

В същото време, когато се появи качествен продукт, много бързо публиката го намира, харесва и го желае. Значи трябва да предложиш на човека различни варианти и той да може да избира.

Вергов: Трябва да се смени всичко, начинът на мислене. Тук сме много по-назад, сравнено с това, което съм виждал по света. Драстично. Даже ще се върна на това, което Владо каза за Кристо. На мен много ми хареса обяснението му, че тук е по-важно дали е хубаво, или не, отколкото това, което е направил. Един човек е направил нещо на един национален символ - Триумфалната арка, и не се взема една стотинка отникъде. То се самофинансира. Освен това самото изграждане е много сложно като сътворение, но нито в един момент арката не се затваря, през цялото време вървят туристи. Важното е, че това, което се случва, е нещо грандиозно, направил го е един човек и на всичко отгоре е българин. Полемиката дали е българин е толкова отвратителна, че не ми се говори за това.

Пенев: Това, което Кристо прави в рамките на 14-15 дни, е много близко до театъра. Представлението съществува само тази вечер от 7 до 9, толкова. След това е друго. Даже да го изиграем след една седмица, то вече е различно.

Кристо също прави едно нещо, след което то изчезва. Остава само в сърцата и спомените на хората, докоснали се до него. Толкова ми се вижда хубаво да сбъдваш мечтите си, без да чакаш някой друг да ти ги сбъдне.

- И двамата имате дъщери. За какво говорите с вашите момичета?

Пенев: Моята вече е толкова самостоятелна, че трябва да се върна много назад, за да се сетя какво съм ѝ говорил. Като родител се мъчех да възпитам по такъв начин Яна, че да съм спокоен, че в момента, когато започне да взема самостоятелни решения, а тя вече е в тази възраст, ще взема добрите и правилните решения, без да ме пита и да се консултира.

- Прави ли го?

Пенев: Мисля, че да.

Вергов: Ние с Алена не спираме да си говорим най-различни неща, но сега най-много си говорим за нейните задачи и проблеми в НАТФИЗ. Понеже тя е в първи курс и се обсъждат етюди, репетиции, все такива неща. Малко ми е сложно на мен, защото аз пък не искам да вземам отношение. Горе-долу ѝ казвам какво мисля по въпроса, но тя си има преподаватели и аз не мога да се меся там, където не ми е работа.

Да се върна малко на спектакъла - на мен безкрайно много ми харесва как Диана Добрева го направи, как изглежда сцената, която е почти празна, но е точно актьорско пространство по идея на Мира Каланова и не на последно място разкошната музика на Петя Диманова. Всичко това създаде нещо, което те преобръща. Това, което остава скрито от очите на зрителя, е, че много хора от актьорския състав плачат на финала на това представление. Съвсем сериозно.

- Защото е тъжно или защото има върху какво да помислят?

Пенев: Ето, аз съм един от тях.

Вергов: Ти не си добре с нервите.

Пенев: Да, поради възрастта. (Смеят се много.)

Аз плача накрая, когато тръгнеш да рецитираш: “Покойници, вий в други полк минахте” (от “Новото гробище над Сливница”). То много ме докосва, разбира се, докосва ме и начинът, по който Юли го казва. Не знам дали казах, че адски харесвам Юлиан и мисля, че той е един от най-страхотните млади артисти.

Между другото, много ме мъчи как не си даваме сметка, че всъщност

живеем един-единствен

живот и нямаме шанс

за никаква поправка

Ако искаш да го живееш достойно, а трябва да искаме, трябва всяка секунда да го правиш. Няма кога да го изчакаме. Защото това е единственият ни живот и никога повече няма да се повтори.

- Вие двамата водите ли си такива умни разговори, като сте толкова близки приятели?

Пенев: Мисля, че си водим.

Вергов: Не само това. Ние ходим много в чужбина заедно и там министърът на културата е организатор на културни събития. Вечерните пиянства се изключват.

Пенев: Водя ги в Алхамбра, Гранада, да видят съчетание на източна ислямска култура с католицизъм. Те формално се радват. Връщайки се, минаваме покрай градче, в което е сниман сериалът “Синьо лято” и те обезумяват. По някаква причина това “Синьо лято” е минало покрай мен и не знам за неговото съществуване, просто не съм бил в подходящата възраст очевидно. Направиха си 300 снимки пред Панчете-Манчете.

- Кой е министърът на културата във вашата компания?

Пенев: Е аз, де.

- Защото реално сте били или защото знаете повече от всички в компанията ви?

Пенев: Поради авторитет, аз съм така или иначе най-възрастен, те са деца.

Вергов: Не само. Владо има една много хубава приказка: “Трябва да го празнуваме този живот”. И той действително го празнува, пътува подготвен, знае къде ще отидем, какво ще направим.

Но тези разговори не спират. Когато бяхме в Испания за случая, за който говори, беше много впечатляващо, защото една вечер в един ресторант в Гранада бяхме седнали със Захари (Бахаров), Теодора (Духовникова), Евтим (Милошев), Христина (Апостолова), Мартина (Вачкова). Водеха се разговори за изкуство, които поради почерпката стигнаха до скандали, след което имаше смях жесток, след което започнаха да се рецитират стихотворения.

Пенев: Спомням си, че тогава Мартина каза едно стихотворение. Аз изобщо не знаех, че тя знае цяло стихотворение наизуст. Смая ме. Това е чистосърдечно, не го правиш заради нещо друго, а заради истинското ти вълнение от поезията, от думи, избрани, премислени, не от публицистика и събрани клишета, не, от преживяна и премислена поезия.

Четете цялото интервю в списанието “Мъжете, които задават TREND”

Гледайте го и на видео в сайта ни 24chasa.bg