Теодора Духовникова: Заради историята ни с Вергов се отказах от Ел Ей

Родена е в София

Още като дете участва в тв филми за БНТ през 80-те

Завършва класическата гимназия и актьорство в НАТФИЗ

Играе в Народния театър

През 2012 г. печели “Аскеер” за поддържаща женска роля в “Ръкомахане в Спокан”

През 2017 г. е отличена със “Златна роза” за най-добра женска роля като Ана във “Вездесъщият”

Снимала се е в сериалите “Под прикритие”, “Дървото на живота”, “Откраднат живот” и “Дяволското гърло”

Омъжена е, има две дъщери

-Най-напред честита награда “Жена на годината” за 2018 г. в категория “Актриси”...

- Благодаря!

- ... за ролите ви във “Вездесъщият” и “Дъвка за балончета”. На кого ще благодарите най-много за наградата, г-жо Духовникова?

- Наградата не е само за роли в киното и телевизията, а и в театъра. Тази година беше много хубава за мен, играх в силни постановки и заснех интересни филми, така че най-напред благодаря на всички зрители, които са гласували за мен и които са ме харесали във всичките или в някоя от тези роли.

Благодаря и на режисьорите - най-важните хора в живота на един актьор, защото режисьорът е човекът, който ти възлага доверие, и на мен ми е много важно да го оправдая. В моя случай това са Станислав Тодоров-Роги, за “Дъвка за балончета”, Илиян Джевелеков - за “Вездесъщият”, и в театъра на Иван Панталеев за “Neoдачници”, на Бина Харалампиева за “Лисичета” и на Диана Добрева за “Бащата” - страхотна пиеса, която направихме за годишнината на Владо Пенев.

- С кого делите гримьорната, в която сега разговаряме?

- Доскоро с Ванча Дойчева, светла ѝ памет. Много ми липсва и не искам да махат табелката с името ѝ от вратата. Много тъжно бих го приела, защото тя все едно си е още тук. Сега сме двете с Рени Врангова.

- Чувствате ли по някакъв начин присъствието на големите актьори, които са били преди вас в Народния театър?

- Да. Това е театър, в който присъствието на тези големи имена не може да не се чувства. Тук е нещо като второто ни семейство, другия дом, в който прекарваме много голяма част от живота си... Понякога отиваш на третия етаж да говориш с директора и се докосваш до бюрото, на което са писали Яворов и Пенчо Славейков.

Всичко тук носи духа

и паметта на велики хора

А да не говорим на сцената какви актьори са играли и това са били също и техните гримьорни преди.

- На 14 декември е рожденият ви ден, чувствате ли се в Сатурновата дупка?

- Не, никога не се чувствам така. Аз обичам рождените си дни и винаги ги празнувам хубаво. Според настроението, но никога не изпадам в сатурнови дупки.

- Да, снимах се в детски филмчета и сега искам да си ги намеря, но е много трудно. Те са може би 10 или 15 и са правени от най-изявените режисьори на детски филмчета от онова време. Става дума за края на 80-те години.

Но тогава се снимаше на лента и не знам дали филмите са прехвърлени на други носители. Бях много малка, но ходех на снимки в БНТ почти всяка седмица. Спомням си една екранизация по разказа на О'Хенри “Вълшебният лист”. Спомням си “Сънди” - за едно момиченце, което идва от Космоса. Иска ми се да ги покажа на децата ми, би било много емоционално. Малката ми дъщеря сега е точно на моите години тогава...

- Завършили сте прочутата класическа гимназия. Проф. Марин Дамянов, преподавател по кинодраматургия в НАТФИЗ и сценарист на филма “Събирачът на трупове”, в който вие играете главната роля, ми каза, че освен талантлива сте и много умна. Така ли е?

- Не знам... мисля се за културен човек... Нека така да го кажа.

- Защо от класическата гимназия в НАТФИЗ, а не в някоя сериозна наука?

- След детските филмчета по БНТ бях в една прочута театрална детска школа - студиото на Бончо Урумов, светла му памет. Там бяхме много деца, част от които сега са сред водещите актьори - Владо Карамазов, Захари Бахаров, Александра Василева, Иван Радоев... Беше като една малка театрална академия. В гимназията прекъснах заниманията, не можех да ходя, защото се учеше много сериозно, с тежка литература и сериозни изпити и нямах физическо време. Но театралната сцена ми липсваше и като завърших, знаех, че искам да кандидатствам в НАТФИЗ. Влязох от първия път.

- Ако не бяхте станали актриса, каква щяхте да сте сега?

- Мен много ме интересува човекът. Но повече човешката душа, отколкото човешкото тяло. И сигурно щях да се занимавам с психология, с комуникацията с човека.

- Като какъв човек се определяте?

- (Въздъхва дълбоко.) Като критично емоционален. Защото, колкото и да ми помага понякога тази емоция, когато тя не е контролирана - въпреки че се опитвам и все повече успявам, понякога много ми пречи.

- Какво може да ви извади от равновесие?

- Жестокостта на човека към друг човек. Завистта. Да твърдиш упорито, че бялото е черно, само защото завиждаш. Това ме ужасява. Също и неблагодарността. Мариус Куркински казва: “Много е трудно да понесеш ритниците на човек, чиито обувки ти си му дал”. Не обичам неблагодарните хора. Човек, който не осъзнава какво му е дадено, кой е бил по пътя му, кой му е помогнал, всичко това да се забравя - в личен план или в професионален. Сякаш той е малък господ, от когото започва всичко. А не е.

- Невена Коканова има следното признание: “Киното ме направи известна, но театърът ми даде живот”. При вас как е?

- Така е. Телевизията и киното помагат

по-бързо лицето ти да

се свързва с името ти,

което е много важно за един актьор. При нас, при актьорите, с които израснахме заедно в Народния театър - Ани Пападопулу, Юлиан Вергов, Владо Карамазов, Деян Донков, Иван Юруков, Дарин Ангелов, Захари Бахаров и др., е малко по-различно.