В последните години стана модерно да приемаш егото за свой враг. Всеки поне веднъж е попадал на призив да се отречем от егото си, да се освободим от него или да го потиснем, защото само тогава ще настъпи просветление в нас и ще изявим духовната си същност. Това така жадувано просветление, до което очакваме да достигнем през трупа на мъртвото его. Дали обаче това е така? Не, не е. Не и в реалността, която обитаваме. Не и в материята, която ни огражда. Не и в телата, в които се раждаме
Що е то его?
Всеки го тълкува през собствената си призма. Според психологията обаче егото е ключова част от човешката психика - основен мост между неосъзнатите инстинкти и моралните ценности или съвестта. Егото, именно то, осъществява нашата връзка с реалността. Нали не си представяте да карате ски по черна писта, ако не сте скиор? Същото е с егото – пистата е светът около нас, а егото представлява уменията да се задържиш и да оцелееш в реалността.
Каква е функцията на егото?
Според теорията за личността на Зигмунд Фройд човек притежава три психични структури – ид (то), его (аз) и суперего (свръх-аз). Функциите има са да отговарят за инстинктите, материалната идентичност и моралните ценности.
Ид-ът - това са примитивните инстинкти, неосъзнати импулси и първични желания. Тази част от психиката действа изцяло автономно или неосъзнато. Желанието трябва да бъде удовлетворено без оглед на средствата. Ид-ът действа ирационално, не търси логика и е присъщ по рождение - човек се ражда с неосъзнатите си основни инстинкти.
Суперегото е свързано с моралните ценности. То е нашата съвест - съдник, който разграничава добрите от лошите постъпки и поведение. Конструкция на семейната и социална среда, която се появява се между 3-та и 5-та година в живота на индивида. Учи ни да следваме общоприетите норми, както и да преследваме по-висши цели от основните насъщни и практически занимания.
Егото е разпънато между тези два диаметрално противоположни психически компонента, като функцията му е да ги овладява и в идеалния случай, да поддържа равновесие. Самият термин идва от латински език и означава Аз. Егото ни дава усещането за индивидуалност и собствена идентичност, както и вътрешното чувство за самостоятелност.
Добро или лошо е егото?
Хората му приписват различни качества под влияние на съвременната култура. Често пъти то се свързва със себичност, арогантност и липса на емпатия - с една дума - неприятел, който трябва да бъде елиминиран. Егото се подхранва от чувството за страх – основна човешка емоция – и активира многобройни защитни механизми. Не му се сърдете, неговата функция е да опази целостта на личността в свят, наситен със страхове, изисквания и изкушения.
Вгледайте се в света около нас – психически травмирани деца поради влошена семейна среда, скандали. Насадени чувства на вина и срам, когато не можем да отговорим на очакванията на околните, а искаме да получим одобрението им. Родители, които след напрегнат ден в работата, избухват вкъщи, защото не смеят да го направят на работното си място. Партньорски двойки, в които жената търпи унижения в името на семейното щастие, което се отдалечава все повече, или съпруг, който предпочита да си затваря ушите и устата в името на спокойствието си, а избива натрупаната агресия извън дома. И още, и още….
Двигателят на всички тези житейски прояви е егото. Ако егото е здраво, защитните механизми са успешни и влизат по-рядко в употреба. Защитните механизми на егото имат една цел - оцеляване. Всъщност самото его представлява операционна програма, създадена за оцеляването на човека. В случай на заплаха за физическото оцеляване, за самооценката, или за социалното възприемане на индивида, егото реагира моментално. Такъв е дизайнът на програмата.
Можем ли без него?
Без его човек ще бъде подхвърлян насам натам, без котва и без чувство за собствено аз, докато не се научи да заявява себе си и да поставя добре очертани граници на лично пространство. Без его, колективната среда засмуква индивида и го лишава от собственото му, уникално право на изразяване.
Егото обаче воюва както пред лицето на страхове, опасности и липса на сигурност, така и пред намерения, които водят до истински положителни промени в тялото и духа. Да вземем например постенето. Всеки е имал своите изкушения по време на пост – онова гласче, което лукаво ти прошепва, че се справяш чудесно и нищо няма да ти се случи, ако се наградиш с парче синьо сирене или с мъничко от онзи топящ се млечен шоколад. Това е гласът на егото – то борави единствено с материалната реалност.
Какво да правим с егото?
Тук е ключът, какво да правим с него. Ако човек приеме своето его и го превърне в част от своята цялост, т.е. интегрира го в себе, то тогава този човек ще устои на шепота му, когато спира развитието ни към по-висша цел или идеал. За целта обаче трябва елегантно да му се напомни, че точно в този момент мястото му не е на трона на решенията, а отстрани. Ако егото е здраво и добре гледано, няма да се противопостави, а ще отстъпи. Т.е. трябва да се упражнява контрол върху мисълта за него, но не по „унизителен“ начин.
Здраво его и здрав дух
Звучи парадоксално, но е вярно. Егото е източник на нашето себеизразяване, то обуславя чувството ни за значимост и то обуславя капацитета за мисъл, творчество, общуване. То НЕ Е нашата истинска същност, но чрез него ние МАНИФЕСТИРАМЕ истинската си същност. И колкото по-центрирани сме самите ние, с его, което си знае мястото, без да се чувства пренебрегнато или мразено, толкова по-пълноценно ще изразим по-висшата си същност.
Егото винаги изпълнява роля, но ние сме режисьорът, който определя каква роля да му даде. Ако решим да го изритаме от актьорския състав, то ще намери начин да си отмъсти - личността може да развие психотични наклонности, свързани с агресия, насилие, параноя и други, или пък да развие невротични състояния, породени от прекалено чувство на срам и вина.
Затова нека му отдадем дължимото и в името на успешното справяне с действителността, заедно следваме играта на живота си – така ще реализираме по-добре филма на собствения си живот в този свят.
Коментари (0)
Вашият коментар