Преди няколко дни ми се наложи да отскоча до кабинета на личния си лекар. В чакалнята бяхме една притихнала жена и аз. Разменихме две изречения – едното поздравително, другото информативно, и потънахме в тишините си.
След като тя влезе при доктора, нейното място зае запъхтян господин, оборудван с маска, носена като лигавник, с твърде шумяща найлонова торбичка и със запомнящи се гръмогласни срички. Нямаше поздрав, а директно захождане с фамилиарно разпитване аз защо чакам и кого чакам. Е, кого мога да чакам пред бяла врата в болница? Най-вероятно месаря да ми продаде кило телешко.
И друг път съм изпадала в подобни ситуации и въпреки вътрешното ми съпротивление срещу грубиянщината и липсата на възпитание, винаги съм отвръщала с усмивка и с търпение на любопитството на непознатия. Този път обаче усмивката ми не се видя и не заради високо вдигната ми маска. Помолих първо господина да бъде така любезен да си сложи предпазното средство на уречената за целта места върху лицето и след това лаконично отговорих, че в кабинета има и доктор, и пациент.
Той се опита да ме ангажира още няколко пъти със себе си, но много удобно бях пуснала тежки индустриални жици в ушите си, които заглушаваха напъните на съседа ми в чакалнята да социализира излишно с мен. Все пак не бях опазена съвсем от музиката и между две парчета бях уведомена, че ще си изпусне влака, ако продължава да чака. Все едно аз бях кантонер, който ще пусне бариерата и ще препречи пътя локомотива.
Цялата тая ненужна лакърдия, па макар и мимолетна ме замисли - имаме ли нужда околните да бъдат доволни от нас, да одобряват нашите действия? И заради това стремим ли се да бъдем добри за всички? Ако да, защо? В крайна сметка, всеки от нас има близки хора, които се нуждаят от грижи, внимание, помощ.
Да, човек може да бъде много добър към другите.
Да дава на хората своето време, да създава красота за всеки, да обичае цялото човечество! И всички се възхищават на такъв човек. Колко е светъл, добър и щедър! Истинска икона на доброто и източник на светлина.
Всички хвалят такива личности, но понякога техните собствени деца са изоставени и не получават топлината, от която се нуждаят. Близките им страдат от липса на внимание и грижи. Човек, който е красив за другите, няма време да се занимава със собствената си фамилия и да помага за добруването й. Той е твърде зает да излъчва светлина и топлина за (не)познатите, които го обсипват с похвали.
Има и хора, които не са много привързани към непознати за тях човеци. Те не отделят цялото си време за решаване на проблемите на човечеството. Не поемат мисията на любовта към целия свят.
Те се грижат за своите роднини, близки, приятели. Липсва им сила за повече. А ако я имат в излишък, те я дават на тези, които наистина се нуждаят.
И на такива хора често не се гледа с добро око, защото не дават своето време, енергия и не са собственост на всички.
Но замислете се нужно ли ви е цялото човечество да ви обича?
Помнете, че силата и времето принадлежат не само на нас. Но също и на нашите близки, на системата, от която сме част. Трябва първо да се погрижим за тази система.
Да се погрижим за собствените си хора, а след това да обичаме цялото човечество.
А белите доспехи ще почакат. Да си добър за всички е добре, разбира се, но това е почти невъзможно - нашият ресурс е ограничен. Добре, че има няколко милиарда души по света.
Ефектът на Луцифер – или как добрите хора стават зли. Експериментът в Станфорд
Коментари (0)
Вашият коментар