Силвия Лулчева: Много е страшно, когато няма на кого да се облегнеш

Да, тя обича да допълва моя текст. Аз я оставях, след което казвах: “Не, не, махаме го”. (Смее се.) Ние много се смеехме по време на репетициите. На моменти от толкова самоирония ни се и доплакваше, но беше много забавно.

- По-лесно ли е да пишете текстове за пиеси, след като самата вие сте били актриса?

Да, категорично, защото не обичам да слагам думи в устата на актьорите, в които да няма действия, а да са просто приказки.

Пиша така, сякаш аз ще играя тази роля и имам претенции към нея като актриса.

Не оставям компромисно да му е скучно на актьора, да не му е интересно това, което ще прави. Не ги оставям на една плоскост, т.е. единият лош, а другият добър, защото трябва да има пластове, противоречия, това е любопитното, а и така образите стават по-близки до хората. Нито един от нас не е само добър или само лош.

- Силвия, близките ви гледаха ли моноспектакъла?

Майка ми и дъщеря ми го гледаха в деня преди премиерата на нещо като репетиция. Логично искаха да ме окуражат. Радваха се, че не съм се провалила главоломно. Елица гледа със свои приятелки, става въпрос за момичета на 19 г., които бяха много впечатлени и от текста, и от начина му на поднасяне на сцената. Най-изненадващо тези млади дами, далеч не на възрастта на моята героиня, казаха: “Край, това все едно е писано за мене”. Очевидно и те разпознават гласа в главата си в драматургичния текст, написан от Лиза. Мама беше много смешна.

Видяла плаката отвън и питала:
“Абе Силвето каза, че е сама, а пък тука има друга жена, много е хубава”

Тя дори не ме е познала.

- Лиза, във “Всичко или нищо” режисирате брат си Христо Шопов. Как се спогаждахте с него по време на репетициите?

Той е по-голям от мен и аз изпитвам уважение към него. Не можех както на другите актьори да казвам: “Хайде де, мръдни натам”. И двамата сме професионалисти, не е имало проблем, но определено с повече респект си търсех думите, с които да се обърна към него.

- Изкушихте ли се да изиграете ролята на Силвия Лулчева в моноспектакъла?

Ролята на Силвия е любопитна, но не бих посегнала да я играя, защото за мен това, което тя прави, е най-трудното. Да си сам на сцената 1 час, да няма партньор, който да те подпре, ако объркаш нещо... не знам. Но тя сама си го поиска, така че си го получи.

- Защо решихте да слезете от сцената?

Много време ми отне, докато се реша да седна да пиша. Ако трябва да съм честна, може би трябваше да започна преди 20 г. Последвах пътя на родителите ми и брат ми, станах актриса. Обичам тази професия, но усещах, че не е за мен. Аз съм такъв тип човек - сам юнак на коня. Когато си актьор, работиш с екип и трябва непрекъснато да зависиш от партньора си на сцената, от режисьора, от драматурга, от много неща. Моят свободолюбив дух някак си се бунтуваше. Затова избрах самотния път на пишещия човек пред лаптопа. Актьорската професия е изключително сложна. Там наистина се изисква особена хигиена, не само физическа кондиция, но и психическа. Трябва да си силен, да можеш да се справяш с всичко, да си в час, дори когато ти е лошо. Те възприемат представлението, което трябва да изиграят тази вечер, на живот и смърт. Дори и ако почине техен близък или са болни, те са способни да го преодолеят, за да излязат да играят. Затова изпитвам респект и уважение към тях и пиша за тях. До този момент текстовете ми разчитат на актьорите, ако те се дънят, и аз се дъня. Защото не всичко е в думите, а между тях.

- Двете сте се срещнали в НАТФИЗ, но сте били в различни класове. Силвия е била в класа на Стефан Данаилов, а вие - на Крикор Азарян и Тодор Колев. Какви са най-ценните съвети, които научихте от тези велики имена в българското кино?

Лиза: Крикор Азарян ни казваше: “Не излизай на сцената, ако нямаш какво да кажеш”.

Тодор Колев ни учеше на занаят,

защото театърът преди всичко е занаят на сетивност, на органика, на вярност в ситуацията.

Силвия: От Стефан Данаилов научих, че може да си добър човек, въпреки че си уморен. Че може да си изключително добър дори към хората, които не харесваш, не разбираш или не одобряваш. Няма нужда да ги осъждаш, нито да ги приемаш на базата на това, което си чул за тях. Той бе много широкоскроен, много мащабен и смел, недостижимо голям и ужасно добър. Не мога да кажа, че съм го виждала лош, дори когато е викал или е крещял за нещо, винаги е бил прав.

- Децата ви смятат ли да тръгнат по вашия път - актьорското майсторство?

Лиза: Да, синът ми Асен завърши НАТФИЗ преди около 3 години. Играе вече в 3 представления на Сатиричния театър. За съжаление, това е и неговият път. (Смее се.) Не можа да се отърси от семейната участ.

-Той участва и в постановката ви “Трима мъже и една Маргарита”. Трудно ли беше да пишете за него?

Не. Предложението за постановката този път дойде от бащата на сина ми Христо Мутафчиев - да напиша нещо за тях двамата. Постепенно, мислейки за идеята, исках да вкарам още герои. Пишех за тях по същия начин както за Силвия - имайки някаква представа от актьора, който ще играе ролята, му гласувам доверие и го надграждам. Когато пишеш конкретно за някого, хем от една страна, това те поставя в някаква рамка, хем от друга, е по-лесно, защото си представяш реално героя.

- Синът ви някога искал ли е съвет от вас за роля или определена сцена?

Преди да започнем да репетираме заедно - не, но мисля, че му спечелих доверието и по време на репетициите ме чуваше. Използваше това, което му беше полезно за ролята.

- Силвия, а вашата дъщеря Елица смята ли да тръгне по вашия път?

Не знам има ли вестник “Майката и порасналите деца”. (Смее се.) Много бързо порастват децата и разбираш, че когато се объркаш, най-сигурният човек, когото може да попиташ къде си сбъркал, са те. Надявам се и тя да знае, че може да ме пита. Прави го и разказва. Много вярно вижда нещата.