Защо Юлиан Вергов няма да се завърне в "Откраднат живот"

Юлиан Вергов никога не закъснява, но обикновено пристига в театъра в последния момент - минути преди началото на спектакъла. След него обаче може да изкара часове в гримьорната, без да прави нищо - така оттича напрежението от онзи час и половина, в който е на сцената.

Това са малките театрални ритуали на Вергов. Първия го придобил, защото не понася да слуша публиката. Но това е само в 15-те минути преди представление. Иначе е влюбен в нея, ласкае се от вниманието ѝ и за да я въвлече в актьорското си приключение, е старателен досущ като отличник.

“Винаги отделям поне по половин час на ден да мина през текстовете на пиесите вкъщи. А има и определени спектакли (Class в Театър 199, “Богът на касапницата”, “Nеодачници” и “С любовта шега не бива” в Народния театър - б.а.), за които сме се разбрали с колегите, че винаги преди представлението репетираме текста. Това е начин на концентрация и покачване на енергията, защото през деня се случват хиляди други неща, които нямат нищо общо с това, което трябва да правиш, а трябва да си максимално концентриран на сцената. Тази концентрация се придобива с някакъв вид загрявка.”

Такова е част от всекидневието на Юлиан Вергов, което през ноември ще се повтаря на 3-и, 10-и, 14-и, 22-и, 27-и, 28-и, 30-и. Във всеки от тези дни Вергов има различен спектакъл в Театър 199 и в Народния, където е част от трупата. През останалите месеци графикът му не е много по-различен. Така през 2-3 дни той влиза в кожата на някой друг. “Всичките тези хора стават твоя втора природа, превърнал си се в тях по време на репетициите. Разбира се, трябва да има някакво редуциране, да не е постоянно, да се спазва хигиена”, казва той.

Още повече че всеки спектакъл - нали е живо изкуство, минава по различен начин и оставя у него своеобразен отпечатък. Затова и отдушникът му всеки път е различен. Невинаги размишлява в гримьорната си, случва се да отиде при колегите си в ресторанта на Народния театър, а има дни, в които е смазан от умора, прибира се вкъщи и заспива. По-лошо е, когато не е доволен от играта си. Тогава търси колегите си и говорят дълго как да поправят нещата.

Умират нервни клетки по време на спектаклите,

смята той, но слава богу, грешките са поправими. Жалко, че в киното това не може да се случи, там резултатът е един и завинаги.

На Вергов обаче трудно му личи, че се притеснява, напряга или ядосва. Хладнокръвието му кара другите актьори да го сравняват с машина, а по-близките му на шега го “отрязват” с думите: “Ти не си завършил НАТФИЗ, къде отиваш”. При него, вижда се, това изобщо не му пречи да бъде сред най-талантливите представители на съвременното поколение актьори. Доказателство са и театралните му награди - “Икар” през 2015 г. и номинация за “Аскеер” за 2019 г.

Иначе академично образование за актьорско майсторство не му липсва, тъй като завършва театралния колеж “Любен Гройс” в класа на проф. Цветана Манева.

Отива да учи там, защото твърде късно - на 28 години, му хрумва, че иска да играе. Разбира се, за таланта няма възраст, но за НАТФИЗ има - в онова не толкова далечно време там са приемали само до 26 години.

Така, преминал през МЕИ (днес Технически университет), през мечтите си да е боклукчия - “много ми харесваше как въртяха кофите едно време”, по-късно и тираджия, има късмета да се учи от голямата Цветана Манева.

Вече завършил и на прага на кариерата си, разбира малкото преимущество на НАТФИЗ - всички учили там се познават, нещата при тях се случват по-лесно, а

той е чужденецът в гилдията

В началото е трудно преодолимо, днес вече може да избира къде да играе и кога да отказва роли.

В кариерата си досега е участвал в над 50 пиеси, но още няма отговор защо хората ходят на театър. “Може би защото там могат да получат нещо, което е директно откровено, на живо и стават волни или неволни свидетели на това кое как се случва. И тази модерна дума съпреживяване също е сред основните причини, заради които хората ходят на театър.”

Има и още нещо според него - стойностните постановки, на които се вижда как актьорите дават всичко от себе си, действат зареждащо на зрителите, рефлектират върху тях и ги подканят да отидат и на друго представление.

Сред тези зрители години наред е и едно пораснало вече момиче, вероятно придобило усещането си за театър и изкуство именно от баща си - Алена Вергова.

На една сцена обаче ги събира киното - двамата играят във филма “Петя на моята Петя” на режисьора Александър Косев, който предстои да излезе на екран съвсем скоро. Лентата разказва историята на едно момиче, която по неведоми пътища се преплита с историята на нейния идол Петя Дубарова.

Алена е част от ученическа компания, с която директорът на училището (Юлиан Вергов) има известен конфликт.

“Бях толкова възхитен от цялата тази компания деца, която участваше във филма, и някак си ми даде приятното усещане, че има бъдеще за България. Толкова възпитани, ерудирани, начетени, симпатични, че ми се взе акълът с тях”, казва Вергов.

Той все още няма директна представа за начина, по който дъщеря му играе, защото с нея нямат конкретна сцена заедно във филма. Не са имали и в “Откраднат живот”, когато Алена влиза в един от сезоните с епизодична роля. Там той е прочутият доц. Банков, превърнал се в един от най-любимите образи на зрителите. За тяхно съжаление

героят му поне засега няма да има повод да се завърне в сериала

Вергов обаче намира начини да обсъжда дълго с Алена филмите и предстоящите ѝ роли. “Тя ходи често на театър, на кино и много е говорено по принцип за този тип случване. Така че може би на подсъзнателно ниво това дава някакво отражение”, казва бащата. Разбира се, момичето получава неговите съвети и съвсем съзнателно, когато са заедно вкъщи и когато разговорите им са просто за нещата от живота в едно артистично семейство.

Вижда и умората му, примесена с огромно удовлетворение от добрата роля. Напоследък дори му идва малко в повече, защото освен лентата за Петя Дубарова снима още в “Пепел върху слънцето” на братя Калинови и във филма на Павел Веснаков. И трите скоро ще са на големия екран.

“Тези три филма, които заснех, ми дойдоха много смазващо психически най-вече защото там трябва да има творчество, а като че ли не ми стигаха силите накрая да правя тези неща. Но пък съм щастлив, че успях да ги заснема.”

Вергов не мечтае за конкретна роля, а за всяка следваща хубава. “Сега, слава богу, мога да си избирам какво ми се играе, като ми предложат.” С удоволствие се впуска да снима и в чужди продукции, защото там се среща с абсолютно непознати хора, с които трябва да си партнира.

Иначе мечтата му е да има много време - поне три месеца, в което да снима филм, но да не прави нищо друго, за да може да мисли само за ролята си и да ѝ се отдаде напълно.