Дъщерята на Донка Паприкова продължава мисията на своята майка

Зоя има впечатляваща семейна история. Посреща ме в създадения от нея клуб за възрастни хора „Сребърна есен“ на ул. „Загоре“ и започва да спуска думите като мед върху топло парче погача. С любов, с признателност и щипка гордост. Зоя е единствено дете на майка си и баща си, които се срещат, когато Донка Паприкова е на 35 години, а съпругът й – на 50.

Бащата на Зоя е син на генерал Стефан Паприков – родом от Пирдоп, и водеща фигура в обявяването на Независимостта на България. Под негово командване е спечелена битката при Сливница, след което дядото на Зоя Паприкова прави блестяща кариера на млад генерал. Става министър на войната, както и министър на външните работи и вероизповеданията и два пъти е пълномощен министър в Русия. Съпругата му Теодора Паприкова се занимава главно с благотворителна дейност – тя е дългогодишен управител на дружество „Милосърдие“ и заедно със съпругата на министър-председателят Малинов се грижат активно за над 200 сираци. Теодора получава титлата „Почетен гражданин на София“ за социалната си ангажираност.

Майката на Зоя – Донка Паприкова, пък произлиза от семейство, чиито корени са в кюстендилския край. Баща й Павел и Владимир Димитров-Майстора са първи братовчеди, със силна духовна връзка помежду си. Владе е живял в многолюдното семейство на Павел по време на следването си в София, където често вечерите са изпълнени с интересни разговори и песни в съпровод на тамбура. Така, в задушевна атмосфера, израстват и петте дъщери на дядо Павел и баба Траяна – Вера, Надежда, Любов, Донка и Павлина. „Били са безкрайно задружни – едно голямо възрожденско семейство, в духа на здравата и силна нашенска традиция“, реди пъзела на семейното дърво Зоя Паприкова. Тя си спомня как майка й винаги е настоявала семейството да се приема като основна ценност и като стълб на целия живот. Освен това Донка е радетел на идеята в училище да се отделя време за разговори, в които децата да бъдат запознавани с общочовешките ценности от най-ранна възраст и да се дискутират проблемите на морала и възпитанието. Тя е вдъхновена от думите на Майка Тереза: „Има ли мир в семейството, ще има мир в държавата, а от там и в целия свят“.

Самата Донка Паприкова завършва преди 9 септември Висша социална школа, където се обучават кадри за социални дейности, но след това настъпват промените в България и държавата иззема всички подобни функции по подпомагане на нуждаещи се хора. Донка е завършила немска филология и допълва образованието си с курс по руски. Така става учителка по двата езика, а през лятото работи като екскурзовод на източногермански групи по нашето Черноморие. Бащата на Зоя си отива, когато тя е едва на 14 години, и майка й я отглежда сама. Всъщност не съвсем сама, защото фамилията е изключително задружна. До ден днешен Зоя е близка със своите братовчеди, а децата им са в постоянен контакт. „При нас никога не е имало кавги, спорове за имоти и пари – никога, никога – усмихва се Зоя. - Ние сме изчезващ вид семейство.“ И отново връща мисълта си при своя дядо Павел, който според нея е в основата на това семейството да е толкова стабилно и децата да са отраснали като най-близки приятели. Павел заедно с Майстора са толстоисти, които поставят нравственото самоусъвършенстване като основен смисъл в живота си. Дори наричат Донка и сестрите й „дъщерите на добрия баща“. Друг интересен факт от възпитанието в рода е, че всичките деца на генерал Паприков са учили в чужбина, но всички са се върнали в България. Нейната леля Зоя Паприкова, на която е кръстена, е от първите жени-художнички с медал от Парижкото изложение през 1937 година. Завършила Академията във Флоренция, жена с модерно европейско мислене, тя е обявена за формалистка и умира доста млада, малко преди да се роди дъщерята на Донка Паприкова.

„След всички тези личности е много трудно да направиш нещо в изкуството. Няма как да повториш такива хора. Можеш само да ги следваш“, така отвръща Зоя на въпроса ми какво е наследила от немалкото интересни и надарени фигури в рода си. Истината е, че на идване в клуба я чух да свири на пиано и това изпълнение беше въздействащо. Зоя казва, че го прави само, когато е насаме.

Дъщерята на Донка Паприкова завършва история на изкуствата и работи като редактор в БАН. Чувала съм от нейни близки хора, че е дясна ръка на своята майка, която след 1989 г. започва активна благотворителна дейност. Ходи всеки ден в хосписа, който Донка Паприкова създава, и помага с каквото може. През почивните дни също е там. А как е създаден първият хоспис в България, Зоя ни припомня с думите: „След промените през 89-а хората трудно се адаптираха в новите условия, особено възрастните хора. Майка ми като социално чувствителен човек тогава рече и отсече: „Ами трябва да си помогнем!“ С няколко приятелки - пенсионерки започват дейността си, като първоначално се събират в едно от помещенията на кварталното читалище, а след това се пренасят в дома на Донка. Купуват и носят храна на възрастните и самотни хора, но много скоро решават, че все пак е добре храната да бъде топла и в къщата започва да се готви. Холът им се превръща в разпределителна станция, а помощници не липсват. „Мама имаше харизма и увличаше хората в своите каузи – спомня си Зоя. - Медиите също много помагаха. Противно на нагласата, че медиите тръбят само негативното, моето впечатление е, че те непрекъснато възпроизвеждаха благородните послания на майка ми и на нейните съмишленици.“ Десетки млади хора се включват в каузата на Донка Паприкова. Дейността се разраства непрекъснато и не след дълго се появява и първият хоспис в нашата страна, наречен „Хоспис Милосърдие“. В началото баба Донка започва работа, без да има представа, че съществува такова движение, наречено „Хоспис“. Разбира за него съвсем случайно при свое посещение в Германия.

Баба Донка, както обичаше да й казват, си отива от този свят на 91 години, като до последния си дъх тя се посвещава на болните и възрастни хора. Днес нейната дъщеря споделя, че за разлика от майка си за нея е изключително тежко да вижда как хората изминават последните крачки от своя живот. Но благотворителността е в кръвта й и тя е продължава мисията по свой начин. През 2000 г. Зоя създава пенсионерския клуб по интереси „Сребърна есен“. Докато работи в БАН, тя среща огромен брой хора на изкуството и с тъга проследява живота им – лишен от възможност за изява, но най-вече мизерен и недостоен за техните светли умове и таланти. Зоя остава вдовица преди 20 години. По това време нейните две деца – Александър и Мариана, вече са пораснали и поели по своя път. За Зоя откриването на клуба е като рестарт на целия й живот. „С тази дейност осмислих дните си и макар че децата ми да не са до мен, аз никога не съм се чувствала сама“, казва тя. В началото получава финансиране по европейски проект, но тази помощ се изчерпва само след една година. Оттогава – вече 15 години, Зоя поддържа клуба с непрестанни лични усилия. „Хората, които идват тук, обичат това място и го пазят като свой дом – разказва. - Повечето неща са от дарения – и библиотеката, и много от книгите. Пианото пък е на моя покоен съпруг.“