Аня Пенчева: Ивайло и до ден днешен ми е много отдаден

- Аня, кое е най-новото творческо предизвикателство на сцената пред теб сега?

- След като в 3 поредни проекта играя актриса - “Аз плащам”, “Лунатици” и филма на Николай Волев “Извън пътя” - сега изигравам легендата за актрисите, че са обградени от много мъже и имат много бракове.

Ние преработихме и прекръстихме пиесата “Вечеря с приятели” на “Тя, той и още двама-трима”. “Той” са ТЕ: Тончо Токмакчиев, Сашко Кадиев, Кирил Ефремов, Ненчо Илчев и Тихомир Благоев. Легендата забърка Кирил Кирилов, а Богдан Петканин я постави на сцената.

- Как се чувстваш сама сред толкова мъже в този спектакъл?

- Комфортно, на правилното място. Там ми е мястото. При това те са млади, красиви, талантливи. Чувствам се спокойна с Тончо, Сашко, Кирил, Ненчо, Тихомир, Богдан и Кирил и ето ви “Великолепната седморка”.

- Имах една много красива и секси състудентка. Преди години тя ми призна, че цял живот е искала да си говори с мъжете за кино, театър, музика, книги, както и за обикновени нормални житейски неща, но винаги веднага усещала как всички те я разсъбличали с поглед. И това я потискало. При тебе как беше?

- С мен никой не е искал да си говори за кино и театър. Не мога да кажа същото за разсъбличането с поглед. А и след впечатляващ филм или постановка обикновено мълча.

- Едно птиче ми прошепна, че напоследък опитваш и в едно друго изкуство. Вярно ли е това, или птичето ми е пробутало фалшива новина?

- Едно коте ми съсна, че на подобни въпроси не бива да отговарям.

- Има ли нещо интересно от любовта и брака ти със Сашо Диков, което още никога не си казвала?

- Най-голямата заблуда около брака ни със Сашо е свързана с клишетата за всеки един от нас. Разбира се, че каквото и да кажа, публиката няма как да знае какъв е той в личния си живот.

Както Сашо обича да казва, че аз съм обратното на всичко, което етикетите за мен внушават, и самият той извън работата е всичко, което Стажантът не е - тих, кротък, спокоен, грижовен, щадящ, деликатен, веселяк.

- През 1987 г. постъпваш в Народния театър. Как се чувстваше сред толкова артистични колоси? Кой те респектираше най-много?

- Усещането, което ми е останало от срещите със Славка Славова, Таня Масалитинова и Маргарита Дупаринова е желанието им да ми помогнат и да се чувствам добре. От тях ми остана заветът да приобщавам младите актьори - а приемствеността в театъра е най-важна. Всеки нов да усеща закрила и помощ. Клише е, но най-важното за един млад актьор е да се чувства поощряван.

- Ти някога ще напишеш ли мемоари?

- Пиша ги, но не мисля, че са мемоари. Нали не мислиш, че живот като моя може да мине без мемоари?

- Преди години бях главен редактор на списанието за любовта “Свети Валентин” и на корицата още на първия брой бяхте ти и Ивайло. Той си призна за съдбоносната ви среща в Народния театър и влюбването му в тебе: “Тогава само надникнах в очите й. Изведнъж видях, че бяха адски различни от очите на всички жени, които някога съм познавал...” А теб с какво те покори Ивайло?

- С постоянство и готовност да отдаде цялото си време на мен. В онези години телевизията и кариерата искаха Сашо при тях, а аз го исках при мен. И до днес Ивайло е отдаден и тоооолкова търпелив към мен, децата и цялото семейство, че...

- В киното дебютираш като швейцарката Розмари в “Тайфуни с нежни имена” по сценарий на Богомил Райнов. Как си партнираше с Коста Цонев, за когото е известно, че беше голям ценител на женската хубост?

- В киното дебютирам с “Адаптация”. (“Адаптация” е телевизионен сериал - бел. авт.) Колкото до Коста Цонев - “Тайфуни с нежни имена” е четвъртият ми филм. След това се срещнахме и в “Жребият” - той играеше Атанас Буров, който беше влюбен в мен. Аз играех актриса от един локал. Да, той е ценител на човешката красота.

Като изключим шамара, който ми отвъртя при първата целувка,

останалото беше безболезнено. Снимките бяха безболезнени.

- Изживяваш голяма драма при голите снимки в “Аспарух”. Защо? Как Людмил Стайков те убеди да го направиш?

- Останахме само с Людмил в шатрата и той ми каза: “Прави бяха моите асистент-режисьорки, които не искаха да се снимаш във филма”. Едната от тях беше Илка Вълчева. “И ми казваха, че е по-добре да взема една манекенка”. Като го чух, се разплаках и се съблякох. Това беше. Спомнете си, че “Хан Аспарух” излезе през 1981г., а това беше време на скрупули, теми табу и ограничения.

- Доволна ли си от филмовата си кариера?

- Да, защото съм късметлийка. Снимах в първата мащабна българска продукция “Хан Аспарух”, в първата холивудска у нас - Deathstalker, в първия 80-сериен телевизионен филм - “Хотел България”. Първите неща винаги се помнят.

- Коя е мечтаната ти роля на сцената?

- Всичко, което искам да играя, го играя. Не ми се налага да мечтая.

- А в киното какво ти се играе?

- Нещо между “Свекървище”, “Наистина любов”, “Нотинг Хил” и “Хубава жена”:). Не в този ред, но със същите партньори и сюжетни линии.

- Филмът на Николай Волев “Извън пътя” задоволи ли те творчески?

- Проектът ме срещна с партньори, с които се чувствах свободна и спокойна и с режисьор с респектираща творческа биография.

Срещата ми с Деян Донков отново ме накара да си спомня за другите две роли, които съм играла с него - отново бяхме влюбени - да си спомня за Зануси, който направи “Недостъпната” в Народния театър. Динката е партньор мечта. С него човек се чувства свободен и спокен.

Но ако трябва да отговоря буквално, единствено успехите на децата ми могат да ме задоволят творчески и житейски.