Иван Юруков: Веднъж познал любовта, човек повече не може да е същият...

- Какво мислите за моногамията?

Андрея: Какво е моногамия?

Иван: Моногамията е нещо, с което ще се запознаеш вероятно, след което ще го стъпчеш, после ще се опиташ да се оневиниш, като си кажеш, че човек не е гълъб, нито гъска и не е моногамен по природа, а е по-сложен. И в един момент ще осъзнаеш вероятно, че моногамията е въпрос на самодисциплина. Моногамия всъщност означава да бъдеш само с един човек и да не пожелаваш друг. До края на живота си. Как ти се струва?

Андрея: Хм.

Не знам дали ще

избера да не обидя

човека, с когото съм,

или другия,

който ме иска

Иван: Чудесен отговор! А и вероятно в днешния научен свят консумацията извън твоето уравнение е просто консумация и в нея няма нищо нередно.

- Мечтите са голяма тема на филма. Вие как ги предпочитате – сбъднати и мъртви или живи и вечно недостигнати?

Андрея: Аз бих сложил на мечтата чип с нанотехнология...

Иван: Вие ще ни съсипете, бе! Какъв чип, каква технология?! Вие ще ни вкарате в матрицата, бе. Леле, утре ще отида пред паметника на Пушкин и ще му се извиня.

Андрея: Сега ще ви обясня. След като успея да скоча от 20-метровата скала, аз ще искам да скоча от 30-метрова. Не мисля, че мечтата може да умре. Мечтата се нанобууства.

Иван: Човек си мечтае да се случи нещо и мечтата е това, което го кара да върви в тази посока. Аз вярвам, че каквато ти е мечтата, в тази посока върви и животът ти. Тя те определя като човек, така че трябва да внимаваме за какво мечтаем. Мечтата е посока – посоката, която определя човека и живота му.

- Ти за какво мечтаеш?

Иван: Имам много мечти в личен план, но извън тях мечтая да намеря съмишленици, с които да реализираме един пълнометражен филм, който ангажира вниманието ми изцяло. Работното заглавие е “До последния каприз”, аз съм съсценарист и режисьор.

- Наскоро беше премиерата на „Лисичета“. Първите представления преминаха при невероятен успех. Разкажи за спектакъла, който е под режисурата на Бина Харалампиева.

Иван: „Лисичета“ е страхотна пиеса на Лилиан Хелман, която говори за убийството на човещината, като че ли доброволното унищожаване на човечността у човека, доминирането на алчността и желанието за власт на цената на всичко. Това е пиеса за едни нещастни, агресивни хора, които плащат висока цена, за да придобият още нули, още долари. Изначалната болест на човека – алчността. Благодарение на болестта, която моят герой придобива, и очакването на умре скоро той се осъзнава и започва да вижда света от нова гледна точка. Защото ценните неща остават, а всичко мимолетно и ненужно се разсейва. Моят герой е благороден човек, който си отива. Може би той е олицетворение на благородството, което си отива от нас, хората.

- Сякаш не толкова болестта го убива, колкото случващото се около него. Кои са нещата, които убиват теб?

Иван: Несправедливостта ме убива. Бездуховността ме убива. Грубостта, надменността, алчността, агресията.

Защо да си направят този подарък хората, които обичат театър, идвайки на твоя моноспектакъл "Пилето, което казва Ку"? 

Иван: „Пилето, което казва Ку“ е много специален спектакъл за мен – това е първият ми моноспектакъл, който мисля, че вече доказа въздействието си върху публиката. Изпитвам ужасно удоволствие да го играя и виждам, че публиката също не остава безпристрастна. Няма нищо по-хубаво от това да си подарим такова преживяване преди Нова година. Театърът е като цяло сълза и смях, а „Пилето“ съдържа повече смях и по-малко сълза. А може би за някои е обратното. Със сигурност задава въпроси и може би дава някои отговори. Защото не е нужно само да консумираш изкуството – да се смееш заради самото смеене. Хубаво е да се смееш съдържателно. Да го отнесеш вкъщи, а не да го оставиш на стълбите на театъра, когато излезеш.