Иван Юруков: Веднъж познал любовта, човек повече не може да е същият...

Андрея е на 14, Иван – на 40. Андрея играе в детската школа на “Сфумато”, Иван – в школата на големите в Народния театър. Андрея дебютира на киноекрана като Калин в “Дъвка за балончета”, а за Иван този филм е поредната забележителна спирка по професионалния път. Андрея е малкият Калин, а Иван – порасналият. И докато детството на малкия Калин минава през 80-те, за малкия Андрея Кореком, Некерман и Детмаг са напълно непознати понятия. Любовта, оказва се, също...

Филмът на режисьора Станислав Тодоров-Роги “Дъвка за балончета” беше една от най-приятните изненади на голям екран през последната година. Боксофисът прегря още в първия уикенд, а от киносалоните заизлизаха хора с грейнали от смях, сълзи и спомени лица. Темата за безгрижното детство, първата любов и неосъществените мечти не пожали нито един зрител. Неусетно през декември всички започнахме да си спомняме как се свиват фунийки и колко фетско е да навреш пионерската си връзка в ауспуха на директора. И колко вълшебно е онова най-първо полазване под извивката на лъжичката, онзи чист и неописуем трепет, дето, казват, бил любов. 

Героят, който Иван Юруков и Андрея Захариев си поделят така талантливо в “Дъвка за балончета”, е момче мечта. Дръзко в постъпките си и свенливо в чувствата, по детски щуро и по хамлетовски дълбоко. Момче, вечно влюбено в онова момиче с плитките, което единствено е успявало да накара сърцето му да препуска. Първата любов - сладка като сока на дъвката – онази дъвка, която няма махане...

Припомняме ви разговора ни с Иван и Андрея с пожеланието тази година да ви отведе до някоя детска мечта - ей така, да я срещнете очи в очи и да й кажете: "Хайде бе, откога те чакам?!"

Днес Иван празнува името си. Честит и сбъднат да е!

- Влюбен ли си? (Въпросът е неслучаен, той е реплика от филма “Дъвка за балончета” - б.р.)

Иван: Да. В живота, в предизвикателствата, в жена си, в работата, във времето, във всичко.

Андрея: Аз не съм влюбен. Добре де, и аз съм влюбен в живота... просто звучи готино.

Иван: Нали?! Като лексиконен отговор. Ти обаче ни лъжеш, че не си се влюбвал никога. Аз на твоите години вече съм бил влюбен.

Андрея: Не лъжа. Просто никога досега не ми е било истинско.

- Иване, ти помниш ли първата си любов?

Иван: Разбира се, че я помня. Бяхме в детската градина. Ей този белег виждате ли го (сочи немалък белег на челото си). Бях на 5 или 6 години и бях влюбен в едно момиче, с което си играехме “Ораторе Бураторе, кажи какъв да бъде тоз?” Много обичах тази игра, защото бяхме само двамата и се гъделичкахме по гърба. Тази своеобразна близост беше начинът да изразим обич един към друг. Но веднъж едно момче реши да закачи моята приятелка, аз се вбесих и го подгоних. Обаче мокетът беше набран, спънах се, прелетях няколко метра и посрещнах радиатора с глава. Всички деца се разплакаха, дойде линейка, вкараха ме в болница, шиха ме с голямата игла и...

след три дни се върнах

в детската градина

като герой

- А тя оцени ли жеста?

Иван: Честно казано, с удара в главата се изпари и любовта (смее се).

- Е, каква любов е била тогава?! Кажи за първата истинска.

Иван: Тя беше в училище и беше несподелена. Аз ѝ рисувах картинки, като в щрихите изписвах кратко тайно послание. Но го защриховах много добре, така че да може да го прочете само под определен ъгъл. Подарявах ѝ ги с бегла надежда, че все пак ще открие посланията. Тя, разбира се, никога не ги намери. Но нека Андрея разкаже – на него сега му се случват такива неща.

Андрея: Аз съм по-отворен на тема приятелство. Любовта е прекалено сериозна работа за мен. И мисля, че хората не трябва да приемат тези неща толкова надълбоко и чак толкова да се мъчат. Защото това са просто хормони в главата.

Иван: Да бе!

Андрея: Ами да!

Тая работа с любовта

е само наука

Хормони, които се отделят от мозъка.

Иван: Любовта е наука?! Ти направо разказа играта и на Пушкин, и на Шекспир, и на всички класици – поети, лирици и хора на изкуството, които цял живот са ангажирани от въпроса що е любовта.

- Значи първата среща на Андрея ще е в някоя химическа лаборатория. А ти, Иване, как си обясняваш това, че първата любов е толкова специална?

Иван: Мисля, че първия път, когато ти се случи и хукнат тези хормони из тялото, започваш да се чувстваш по различен начин, започваш да виждаш света нов и по-добър. Веднъж познал това усещане, човек повече никога не е същият. Детето става поет, а може би художник. Поетът започва да пише, художникът – да рисува, пътешественикът – да пътува. Те го правят, защото не са същите, вече са вкусили от “онова” чувство. То е първоизточникът на желанието за живот.

- Ако ти беше все още с първата си любов, какво щяхте да сте днес?

Иван: С нея си приличаме страшно много и сме като брат и сестра. Разбираме се и без думи. А може би идеализирам тази любов...

- Боля ли много?

Иван: Естествено!

Първата любов идва

с първата раздяла

Разочарованието е толкова силно, колкото и чувството за любов, но то също съдържа заряд за живот. Човек узрява. Както през есента, когато живителните сокове отиват в корените, за да презимуват, а после идва пролетта и дървото отново разцъфва. Това е закономерност.

- А след първата болка започна ли да се пазиш повече, или всеки път се влюбваш като за първи път?

Иван: Да, след като се изреже клонът, мястото се калцира, за да може организмът да живее. От друга страна, какво значи да се предпазиш?! Любовта не пита, тя връхлита. Тя е изненадваща. Въпросът е да си достатъчно наблюдателен, за да усетиш дали това е любов, или просто... химия.

- Една от запомнящите се реплики във филма е “Ще ти мине”. Винаги ли любовта минава?

Иван: Зависи от атмосферните условия. Любовта не минава, тя ни минава... играе си с нас (смее се).

- Андрея, ти затова ли не си се влюбвал – за да не те мине любовта?

Андрея: Има нещо такова – страх ме е, не знам какво е.

Иван: Как може да се страхуваш от нещо, което не познаваш?

Андрея: Ами как може да се страхуваш да скочиш от 20-метрова скала във водата?! Същото е. Ако трябва да си го представя, сигурно да си влюбен е като да си парализиран. Сигурно тялото се сковава и човек не може да се движи.