Долу мъжете! Да живеят мъжете!

Обичаме ги, мразим ги, обсъждаме ги с приятелките си, обвиняваме ги за всички грехове на света, натоварваме ги с отговорността за щастието ни, гоним ги, търсим ги... Откакто свят светува, двата пола са във вечна война, накъсвана от кратки, но безценни моменти на мир и любов. Според някои историци, в началото е матриархатът – по време на палеолита и неолита („само” преди между 50 000 и 20 000 години), когато жената е почитана за способността й да дарява живот. Постепенно обаче мъжете се усещат, че не само боговете и духовете имат заслуга за зачеването. Към осъзнатата им мощ в „правенето” на деца се добавя и фактът, че те са физически по-силни – доставят храна и кожи за облекло, докато жените пазят пещерите и огъня. Учените са единодушни, че историята на човечеството е история на мъжкото доминиране, построена върху йерархичните отношения между двата пола: мъжът е на по-високото стъпало, а жената – на по-ниското. Мъжът е положителният полюс: разумен, активен, смел, благороден. Жената е точно обратното: емоционална, пасивна, боязлива, лукава. Или поне това са стереотипите, които от хилядолетия управляват света.

Патриархатът

Според най-разпространеното мнение на специалистите, патриархатът е обусловен не от господството на мъжката физическа сила, а от факта, че заради майчинските си функции жените са зависими от мъжете, включително и в материално отношение. Според тази гледна точка идеологията на мъжкото превъзходство не е базирана на сексуалните отношения, а в стремежа да се продължи родът. Независимо от различните тълкувания обаче, историята разказва, че преди – 5 – 7 000 години се оформя традиционното общество, в което патриархатът е законна система на отношенията между двата пола. На мъжете се „пада” културата, творчеството, авторството, държавните дела. Жените „печелят” дома, но и там имат подчинена позиция. Ролите са ясни – той притежава властта, а тя е обект на тази власт. Тази матрица е една от най-стабилните в цялата човешка история. Авторитетът на мъжката сила, правото на силния се превръща в основа на всички авторитарни режими – властта на „вожда”, „бащата на нацията”, монархиите, диктатурите.

Тази авторитарна власт се опира не само на физическата принуда и грубото насилие. Много по-фини и ефикасни са методите на културното въздействие, възпитанието, стереотипите в поведението. Най-типичният пример са нормите на езика – в повечето европейски езици понятието „мъж” е равнозначно на „човек”. Което означава, че той е пълноценният представител на човешкия род. А жените... те просто нямат думата.

Срамно ли е да си феминист(ка)?

Днес под „феминистка” повечето хора (и от двата пола) си представят намусена, грозновата, досадна стара мома, която мрази мъжете. Ако и вие сте сред тях, може би точно тук трябва да спрете да четете този текст, за да не излизате от уюта на стереотипите. Преди това обаче си помислете как бихте се чувствали, ако нямахте право да гласувате. Ако не можехте да ходите на училище и на работа. Ако не разполагахте с лични пари и разчитахте на благодеянията от съпруга си. Ако не можехте да си подадете носа по-далече от печката и метлата. Не ви харесва тази перспектива? В такъв случай, имайте предвид, че сте феминистка.

Днес ни се струва, че тези права са напълно естествени, но само до преди стотина години са били абсолютно немислими. Феминизмът се ражда преди около век с борбата на американските и европейските жени за правото им да гласуват. Първите феминистки са настоявали единствено за равнопоставени с мъжете права в обществения живот, като и през ум не им минавало да карат съпрузите си да им помагат в домашната работа. Феминисткото движение преминава през няколко етапа. За кратко се появяват и радикални идеи (като отказ да се раждат деца), но никога не се е стигало до „мъжемразство” – защото главната теза е равеноправие и зачитане на интересите и на двата пола.

Днес основното правило на феминистите е, че трябва да се уважава различието на всеки индивид, независимо от пола, цвета на кожата, материалното състояние, социалният статус. Сега дори не се смята за валидна тезата, че в кариерното си развитие жените се сблъскват с така наречения „стъклен таван” – бариера пред заемането на мениджърски позиции само заради принадлежността си към „слабия” пол. Напротив, според последните проучвания, границите са единствено „в главата”, а не в реалните обстоятелства.

В момента актуален е постфеминизмът, който издига един нов идеал за жената: свободна, еманципирана, независима, но същевременно уважаваща своята женственост. Тези „нови” жени градят своята успешна кариера, но с удоволствие се завръщат около печката, съгласни са да бъдат обгрижвани от силната си половинка, изобщо – приемат на драго сърце своята „слабост”. Но само, ако никой не застрашава свободата им. Именно те заравят томахавката и все по-рядко проявяват желание да водят войни с мъжете. Защото осъзнават, че с тях са едно цяло.