Мерси за зюмбюлите, или защо феминизмът ми е важен

Сърцето ми тръпне от умиление, като гледам мъжете със зюмбюл в целофанче по улиците на 8 март. Казвам го без ирония - от съвсем малка баща ми и дядо ми подаряваха на жените вкъщи цвете за женския празник. Проблемът е, че за повечето жени 8 март е всичко на всичко почерпка с колежките и букетче от „силния” пол. Без да си дават сметка, че без феминистките нямаше да имаме почти нищо от съвременния си начин на живот.

Приятно ми е, аз съм феминистка

Когато си позволя да се представя по този начин, си причинявам сериозни неприятности в общуването. Особено с жените. С мъжете е по-безболезнено: тънка усмивчица, снизходително потупване по рамото („добре, добре, и аз съм феминист – мия чинии”) или директно пропускане на темата покрай ушите. При така наречения нежен пол обаче ситуацията е далеч по-сложна. Жените в България откровено мразят феминизма и бягат от това определение като дявол от тамян. В най-разпространената представа, феминистката е трътлеста мъжкарана с развлечени дрехи и ниски обувки, която в най-добрия случай е скучна, а в най-лошия – напориста, враждебна и с мустаци. Основната мисия на феминистките според тази реторика е да потискат мъжете и да им вгорчават живота. Накратко, те са жени, които не се чувстват добре в кожата си.

Парадоксът е, че е точно обратното. А всичките ми познати, които твърдят, че не са феминистки, всъщност са най-чистопородни такива: с висше образование (понякога дори няколко), добра кариера, висока заплата, възможност за пътувания и вземане на независими решения, свобода в избора на партньор - все достижения на борбата за женска емаципация. В която, впрочем, някои жени са изгубили живота си.

Искаме си яйцата!

Преди време една приятелка, майка на две деца, се оплака, че са „развалили” шоколадовите яйца „Киндер”. От сюрприза в тях не било останало нищо, тъй като вече ги делели на яйца за момиченца (розови) и яйца за момченца (сини). Така, по думите й, сладката тръпка дали не си се прецакал с играчката, отивала по дяволите. По-вредно обаче, според нея, е посланието на това нововъведение: всяка жаба (мъжка и женска) трябва да си знае гьола. Докато си мислим, че сме модерни и свободни, неусетно ни връщат към времето на бабите ни.

По тяхно време ситуацията е ясна: жените са грижовни и емоционални, а мъжете – твърди и разумни. Жените гледат децата и въртят къщата, мъжете пият в кръчмата и изкарват пари. Основно средство на традиционното общество да се държат жените под контрол е срамът, а еманципацията е симптом за морален упадък. „Истинската” жена е свенлива, плаха, покорна и... глуповата.

В този ред на мисли, наскоро научих една българска поговорка, която мигновено ми стана любима: "Размислена жена непрана ходи".

Тоест при женските същества, в чиито глави протича някоя и друга мисъл, куцат основни житейски неща като хигиената. Няма да крия, че моментално хвърлих един поглед към рафта с бельото в гардероба, но след като установих, че има достатъчно чисти бройки, се върнах да допиша текста, който бях захванала. И си отбелязах още едно качество на антифеминист(к)ите – определено са чистофайници. Обаче за сметка на мисловните дейности.

Фройд характеризира нещата по-цветисто. Мъжете и жените в нашата култура, твърди той, имат ясно определени роли: първите са субекти – активни, фалически, мъжествени, докато вторите заемат мястото на обекти – пасивни, кастрирани, женствени. Характеристиките, присъщи на женствеността, са мазохизъм, нарцисизъм, завист и срам (тези женски поведения той определя като начини за защитна реакция). За Фройд психологията на мъжествеността и женствеността са огледало на биологията – яйцеклетката е пасивна, а спермата – активна. Жената не е нищо повече от продукт на психичните закони и социалните обстоятелства.

Нещо подобно твърди и любимата на Жан Пол Сартр, Симон дьо Бовоар. Според една от най-прочутите й фрази, жената не се ражда жена, а става такава – в правилата на женствеността я обучава културата и обществото. Тази представа лежи в основата на феминизма: ролите, приписвани на жените и на мъжете, не са резултат от биологията (обстоятелството, че сме се родили с мъжки или женски пол), а са процес на възпитание. Проблемът е, че жената се определя не чрез това, което е, а чрез онова, което й липсва – тъй като нормата е мъжът. От това произтичат женските проблеми векове наред.

Терминът феминизъм започва да се употребява около 1910 г., когато пламва суфражетската кампания за правото на жените да гласуват. Целта на суфражетките е жените да имат същите права като мъжете в публичния живот - което включва и да могат да вземат решения за децата си. На следващия, втори етап от развитието на феминизма (след 1968 г.) ситуацията се обръща – феминистките вече не настояват да бъдат равни на мъжете, а да бъдат уважавани като различни от тях. Равнопоставеността се схваща като зачитане на мъжете и жените с оглед на техните специфични интереси и нужди. При третият етап (след средата на 80-те години на XX век) фокусът на феминизма е, че между самите жени съществуват различия – по социален статус, образование, етническа принадлежност, сексуална ориентация. Основната теза е за „равенство в различието”.

Докато феминизмът от 60-те и 70-те години на XX век е краен и настоява за социална промяна, през на XXI век се говори за свободата, независимостта и правото на избор като за нещо очевидно. И в същото време обръщаме поглед назад, към времената, когато еманципацията изобщо не е била на дневен ред. Сега е модно да си перфектна домакиня, да умееш да приготвиш еднакво добре родопски пататник и френско клафути, да ги снимаш със смартфона и да ги пуснеш в Инстаграм, да плетеш търлъци от чиста вълна и да отглеждаш биодомати на балкона. Но това е просто винтидж детайл към образованието, кариерата и възможността за пътуване. Може да жонглираме с лайфстайла на домакиня и професионалистка, както сменяме дрехите си. Имаме свободата да правим избори - лукс, с който нашите прабаби суфражетки не са разполагали. Днес мразим феминистките, докато се възползваме от постиженията на борбите им, често плащани с женска кръв.

Впрочем женска кръв се пролива и днес - според официалната статистика огромен брой жени търпят домашно насилие. Повечето от тях са около нас - в съседните апартаменти, в офиса, в кафенето. Но се срамуват и мълчат. Което означава, че феминистките имат още работа за вършене.

Лично аз харесвам 8 март. Празнувам с благодарност това, че съм учила в университет, че имам възможност да работя и пътувам свободно, че мога сама да си купя виното за празника. А ако някой иска да ми подари зюмбюли за това, че съм феминистка, е съвсем добре дошъл.