Днес това талантливо и харизматично момиче става на 48. Припомняме ви един наш разговор с нея.
Докато вървя към срещата с Мария Петрова, решително ме спират една дузина холандски лалета, сврени кротко в поцинкована кофа на Попа. Без много да му мисля, присвоявам 5 от тях и ги цаня хем за глашатаи на пролетта, хем за цветно "Здравей", с което да поздравя абсолютната ни шампионка по художествена гимнастика.
Така е записана и в телефона ми - Мария Шампион.
Пристига заедно с дъщеря си Елинор, която умело лавира с калориите на пържените картофки от известна верига за бързо хранене. След 15 минути искам някой ден да съм такъв родител, какъвто е Мария. Супермайка, която безстрашно се впуска в дебрите на шантавия танц от хита Gangnam Style, за да помогне на детето си да усвои корейските денс стъпки.
Кое е най-красивото място за живеене, разсеяна ли е и от какво я е страх, ще разберете сега.
Ако трябва да изразиш усещането си към родината с уред от гимнастиката, с кой би го предала най-осезаемо?
С лентата. Защото тя може да рисува красиви форми, каквато е природата на България. Може да бъде мека, нежна, да пълзи по земята, да лети високо във висините - какъвто е българският дух. Може да плющи като вятъра и същевременно може да е ранима, точно като нас, българите. Силно мразим и силно обичаме. В един момент сме меки, а в друг сме безкомпромисно крайни и твърди.
Ти си пристъпвала доста чуждоземни прагове. Какъв е българинът за чужденците?
Българинът е непредвидим за другите. Питала съм ги с какво сме различни и с какво си приличаме с руснаците, които също са славяни. Приличаме ли на италианците по манталитет или на англичаните по пиперливото си чувство за хумор. Чужденците казват, че притежаваме изключително непредвидимо държание и реакции. Това ги стряска.
Българите сме различни и това е добре, защото всяко уникално нещо е добро. Въпросът е как го развиваме и как го използваме.
Жадна ли си да се докосваш до нови светове? Любопитна ли си към вълшествата, които се крият зад знанието?
Абсолютно. Аз съм различна. Харесвам различните хора. Не ми допада това, което се вписва безпроблемно в общата маса. Не обичам равните хора и неща. Още от малка никога не съм искала да бъда като другите. Дори съм си гледала снимки от детската градина. Всички застанали с прибрани ръце върху коленете, а аз съм ги кръстосала. Бунтувам се срещу матрицата, която вкарва хората в калъп.
Капризна ли си?
Не смятам, че съм капризна. Аз просто съм максималистка, искам всичко да е перфектно. Когато правя нещо, искам да е направено по най-добрия начин. Защото давам всичко от себе си, когато трябва да свърша нещо и затова очаквам и другите да бъдат достатъчно адекватни на моите усилия. Да не говорим, че съм се парила много пъти. Съгласявала съм се с това, което ми се предлага, въпреки че съм игнорирала собствените си несъгласия. След това съм съжалявала, защото съм убедена, че нещата са могли да бъдат с много по-зашеметителен край. Не заради някаква помпозност, а за да ми харесат и на мен. Постепенено започнах да участвам и аз в процеса на съграждане. Дали ще е за снимки, дали ще е за състезания. Посмях най-накрая да започна да изказвам мнението си, което смятам, че е най-правилно. Така съм себе си. Ако аз съм част от нещо, което се случва, ми се ще да оставя наистина собствената си следа. Независимо дали е под формата на мнение, на виждане. Не искам да съм само изпълнител.
Увличаш ли хората след себе си? Лидер ли си?
Много пъти са ми казвали приятели и нетолкова близки хора, че съм лидер за тях, че ги вдъхновявам. Аз не мога да кажа отривисто и с недвусмислено самочувствие: "Да, лидер съм". Елинор беше на 2 години, грижех се по цял ден за нея и ми се струваше, че нищо не правя. Макар че да отгледаш едно дете въобще не е нищо работа. И си казах, че трябва да се развивам. И започнах да уча френски във Френския институт. Две години ходех на курсове и там имаше жена, с която станахме близки. Известно време след края на курсовете я срещам на улицата и тя ми казва: "Мария, благодарение на теб моят живот тръгна отново. Посмях най-накрая да изляза от унеса, в който бях затънала. Да си намеря работа, сега се чувствам значима."
Разказвам тази история, за да споделя, че хората са ме обрамчвали с отговорността на вдъхновител, но не съм чак толкова смела, че да го твърдя сама.
А теб какво те вдъхновява?
Музиката ме вдъхновява. Интересните хора, които срещам. Това да мога да направя нещо нелогично. След един натоварен ден да се кача на Витоша и да карам ски. И въпреки че съм уморена, да направя 6-7 спускания. Вдъхновявам се, когато правя изненадващи и спонтанни неща. Когато бях гимнастичка, в почивния ден от тренировки вместо да да пропилявам разточително времето си, легнала на дивана, с приятели често импулсивно тръгвахме към морето. Дори и само за един следобед да зърнем слънчевите зайчета, флиртуващи с водата. Борислав (Борислав Михайлов - шеф на БФС и съпруг на Мария - бел.а.) ми помогна да овладея страстите си. Точно тези, които повечето българи носим. Двете крайности.
Кое е най-смелото нещо, което си правила?
Въпреки че изглеждам толкова уверена, вътрешно невинаги съм спокойна. Много често правя нещата, от които ме е страх. За мен дори не беше страшно да скоча с парапланер от Витоша. По-скоро когато Жени Живкова ми предложи да стана лице на нейната колекция. За мен да изляза на подиума с другите модели беше ужасяващо. Да вляза в друга роля, непривична за мен, това ме вцепеняваше. Но по този начин преодолявам страховете си.
Освен вицепрезидент на нашата федерация по художествена гимнастика и вицепрезидент на женския технически комитет на Европейския съюз по гимнастика си и съдия на турнири. Съдиш ли хората извън залата?
Благодарение на съпруга ми се научих да бъда по-толерантна. Да не виждам нещата в черно и бяло. Да не съдя прекалено назидателно хората и техните постъпки, а да приемам всичко такова, каквото е. Светът за това е прекрасен, защото в него има цветове. А и не съм Господ, та да ги съдя. Той трябва да ги съди, ние не бива да сме съдници един на друг.
Ти как обичаш?
Обичам и със сърцето си, и с разума. Но трябва да има баланс между двете, защото връзки, в които властва само емоцията, без да се ухажва интелектът, не издържат дълго време.
Разсеяна ли си?
Много. Забравям ключове. (20 минути преди това Мария беше на крачка от това да "подари" автомобила си на случаен клиент на фризьорския салон, в който разговаряме - бел.а.). Докато се състезавах, екипът на една японска фирма, която дистрибутираше българско мляко в Страната на изгряващото слънце, беше дошъл да ни снима гимнастичките за реклама. Един от терените, на които снимахме, беше слънчогледово поле, а концепцията за снимките беше да сме облечени в народни носии. Аз отговарях за фолклорния гардероб. Отиваме на тази необятна и красива нива със слъчогледи, отварям сака, а от него невинно ми се усмихват бели ризи. На Нешка Робева й стана лошо. Добре, че имаше приятелка в Пловдив, което беше доста близо от мястото на снимачното ни фиаско, та набързо поправихме несправедливостта с одеждите.
А някога случвало ли ти се е да пътуваш без багаж?
Ами, да - случвало ми се е. В Париж на летището си забравих чантата с паспортите и с парите в бусчето, което превозва пасажерите от самолета до терминала. Ужас! Най-неприятното е, че аз не съм сама в онзи миг, а съм с група, която трябва да се съобрази с моята отнесеност. Вече започнах да си представям как ще трябва да ходим до нашето посолство. Застанах на спирката и се опитвах да припозная шофьора. След около пет бусчета, дойде заветният превоз на моя изгубен багаж. Само като видях доволната усмивка на шофьора, знаех, че и този път ми се размина. Бях толкова щастлива.
Какво правиш от любов?
Всичко. Всякакви лудости мога да направя само и само да доставя удоволствие на този, който обичам. Може да се каже, че съм романтична до екстремност.
