Самардалата прави солта по-мека, макар вкусът ѝ да е нещо средно между люто и солено. Тя е като мехлем за гергьовската трапеза - става и за хляб, и за картофи, и за печено агнешко. Но най-вкусни са агнешките дреболии, ако се подправят със самардала.
Растението е зелено, външно прилича на чесън, но не е. Има го в почти всеки двор, стига мястото да е слънчево и не много влажно. Нарича се самардала, защото рано напролет, когато още нищо не е поникнало, първа щръква в градината, също като самар върху гърба на магарето.
Латинското наименование Nectaroscordum siculum ssp. bulgaricum със сигурност никой в Конаре не го знае.
Самардалата е разпространена предимно в Източна България, най-вече в Старозагорско и Сливенско. Може да се срещне и в букови и габърови гори. И макар да я има и в други страни - Румъния, Молдова, Турция, на полуостров Крим, мнозина я приемат като чисто българска подправка. Вероятно заради това на редица места по света тя е известна като български лук или български чесън. Наричат я още нектаров или меден чесън. За някои тя пък е кучи лук.
Тъй като е многогодишно растение, тя не се скубе, обясняват хората. Листата достигат височина от 40 см и когато им се направи напречен разрез, формата им придобива образа на трилъчна звезда - оттук идва и легендата, че когато Господ създавал растенията, хванал самардалата с три пръста, за да я изтегли от земята.
Нейните листа може да се ядат сурови като добавка към прясна салата от домати и краставици, но от тях може да се приготви и прочутата зелена сол. Тогава листата се нарязват и смесени с трапезна сол се счукват в гаванка, може да минат и през машинка за мелене на кайма. Сместа се разстила в съд с плоско дъно, най-добре тава, и се суши на сянка и на проветриво място. Периодично - 2-3 пъти на ден, се разбърква, докато изсъхне съвсем. Накрая може да се прокара и през сито. Така зелената сол е готова.
Най-често тя се съхранява в буркани, още по-добре, ако е в затворени непрозрачни кутии. Местните твърдят, че дори и да промени цвета си с времето, вкусовите качества на зелената сол си остават уникални.
Трябва обаче да се внимава много при приготовлението на самардалата, защото е лютива и може да раздразни очите повече, отколкото, ако белите лук, предупреждават жените. И още нещо - ако ще ръсите със зелена сол гергьовските ястия, не прекалявайте.
От самардала може да се прави и смес, която местните наричат меродия. При нея счуканата самардала се смесва с морска сол, прибавят и изсушени листа от моркови и пипер, както и счукани печени тиквени семки и зърна от млечна царевица. Може да се прибави и известната по Мъглижкия край рогата меродия.
При мюсюлманите в района на Омуртаг и Върбица растението е познато като пой. И те традиционно сушат листата му, но без да добавят сол. А безсолната самардала, твърдят, че действа като лекарство и сваля кръвното.
Семената ѝ приличат на семената от мак, образуват се в дългите “чушки”, които растенията започват да пускат след Великден.
Преди “чушките” обаче самардалата цъфти с цветове камбанки в бяло и зелено с розови или кафеникави участъци. Заради това някои търговци я смятат за декоративно растение. На пазара може да се намерят и луковици от самардала. А преди няколко години на изложение на цветя в Брюксел направо я нарекли българско лале.
Коментари (0)
Вашият коментар