Мариана Жикич: В среща със смъртта изпитах повече оптимизъм отколкото тъга

Това интервю ме изуми. Тази жена наистина изпитва наслада от живота. Говори с плам за връзката си с актьора Роберт Янакиев. Когато двамата се влюбват, той е женен за друга жена. С известно неудобство питам Мариана дали е била тежка борбата им за това днес да бъдат заедно. Отговорът й отново ме изумява. Най-вече с равния тон на абсолютната увереност, че на този свят няма нещо невъзможно, особено когато говорим за любов: „Любовта не изисква да се бориш. То просто се случва, когато наистина го искаш и когато е хубаво.“

Рядко съм се докосвала до такава категоричност в доброто и в красотата на живота. Ето, убедете се сами. Това интервю е порция неподправен, обживян оптимизъм.

Мариана,  откъде идва фамилията ви?

Хърватска е. Дядо ми по бащина линия е от Загреб. Емигрирал е, бягайки от казармата и е дошъл в България, по-точно в Сливен. Там се е оженил за баба ми.

Бихте ли си сменила фамилията?

Не, защото тези неща за мен са привнесени. Аз се шегувам много често с брака и не бих си сменила фамилията заради брак, харесвам я прекалено много.

Освен с театър с какво друго сте се занимавала? Знам, че сте имала афинитет към професията на детската учителка и че дълго ви се е налагало да работите като барман.

Не ми се е налагало. Това беше мой избор. През това време работех и по професията си, даже за добри хонорари, но въпреки това не напусках барманството, защото беше нещо постоянно, на което можех да разчитам. Започнах да работя още в първата-втората година във ВИТИЗ, защото смятам, че така трябва. Не обичам как хората постоянно се оплакват за пари. Аз не го правя, просто не съм такава. Обичам да разчитам на себе си. Не беше наложително да съм барман, не умирах от глад, но държах на стандарта си и исках да се чувствам добре. И да помагам на родителите си, а не те на мен.

Вече по-добър ли е стандартът на българския артист?

Не мога да говоря за другите, но не смятам, че получаваме това, което заслужаваме. Но пък имаме друга привилегия, която не се измерва в пари – ние правим това, което искаме. Поне за мен това означава много.

Имате ли търпението да бъдете детска учителка?

Искала съм по-скоро да работя в детска педагогическа стая. Родена съм 71 година, в социализма, и тогава имаше такива детски педагогически стаи. Аз исках да работя с деца, които имат проблеми, защото съм непримирима и дори сега, когато видя на улицата да бият и да крещят на деца, трудно го понасям. Не може да помогнеш на всички, но в един период съм мислела, че мога да помагам по този начин.

Намирате ли своите начини да помагате?

Дано да го правя, но не бих говорила за това. Знаете ли за какво бих говорила обаче? Всички мрънкат, всички се оплакват. Например артистите. Да, не взимаме достатъчно пари, но все пак ние правим това, което искаме. Всъщност каквото и да работиш, не трябва да се оплакваш. В оплакване и мрънкане възпитаваме и децата си и аз не го намирам за добро.

Влизала ли сте в спор с ваши колеги по тази тема?

Да, много често. Аз бързо избухвам и се паля, без да влагам в това крайни чувства. Но когато видя човек, който се радва и се усмихва на нещо, което се случва около него, на някого другиго, на успех или на радост на друг човек, това страшно ме вдъхновява. Да, влизам в конфликтни ситуации често, а после си казвам, че нямам право, но съм нетърпима, когато става въпрос за работа. Не обичам липсата на дисциплина, това ме дразни. Имах една ситуация точно със сериала „Къде е Маги“. Работехме с режисьора Петьо Петков, който си отиде. Аз се бях успала, което не ми се е случвало от 15 години поне. Бях до 5 сутринта на снимки, имах час-два да поспя, но закъснях може би с 20 минути. Нямаше как да вляза, не знаех какво да кажа на този човек. Той беше с онкологично заболяване и работеше буквално в последните часове от живота си. Не е метафора, че работеше с кръв на ризата си, обаче работеше вдъхновено. Ето такива неща ме респектират и вдъхновяват! Същото мога да кажа и за Стоянка Мутафова, която е с грип, с високо кръвно и когато я видиш, спираш да си казваш: „Ох, колко дълго представление, колко съм уморена“, защото нямаш право.

В театър „Възраждане“ играете на една по-особена сцена. Мотото на вашия театър е: „Малко място, много за гледане“. Как се чувствате в такава близост с публиката?

Много добре, много е хубаво. Имам огромно вдъхновение да играя там и цялата си благодарност към предишния директор Георги Георгиев, заради когото аз попаднах на тази сцена. Играта е като на кино и на мен това ми е много близко.