Митът за пещерата на Платон – имаме ли смелост да се откъснем от неговата поука?

Митът за пещерата на Платон ни позволява да разберем начина, по който този философ възприема света. Връзка между физическите неща и реалност, пълна със светлини и сенки. От една страна, имаме реалността такава, каквато е. От друга страна, може да видим измислената реалност, в която нашите вярвания и илюзии поемат основна роля.

В тази легенда се разказва за мъже, оковани в пещера през целия си живот. Единственото нещо, което виждали, е една от стените на пещерата, от която така и не успяват да излязат. Те никога не поглеждат зад гърба си, за да видят произхода на веригите, с които са оковани, както и горящия наблизо огън. Между стената, на която били приковани, и огъня имало мъже, които носели предмети. Благодарение на пламъка, сенките на предметите се проектирали върху стената.

Измислена реалност
Мъжете виждали едни и същи образи, откакто са се родили. Следователно, те нямали нужда, нито изпитвали любопитство да се обърнат и да разберат какво наистина отразяват сенките. Но това била измамна реалност, била изкуствена. Тези сенки ги отклонявали от истината. Един от мъжете обаче се осмелил да се обърне и да види отвъд тези изображения.

Отначало се почувствал объркан и всичко го притеснявало, особено светлината на огъня, която виждал отзад. Тогава започнал да изпитва недоверие. Дали да вярва, че сенките са единствените неща, които съществуват на този свят, когато това не е вярно? Всеки път, когато се придвижвал по-нататък, съмненията му го изкушавали с възможността да се върне в сенките.

Малко по малко той свикнал с това, което доскоро изглеждало толкова непознато. Но когато изтичал обратно да каже на останалите оковани, те приели новината му с подигравка. Презрение, което отразява недоверието, което тези обитатели на пещерите изпитвали към това, което авантюристът им разказвал.

Прилагане на мита към реалния живот
Истината е, че хората сме приели много абсолютни истини като свои, без да ги поставяме под въпрос, без да се съмняваме дали светът всъщност е много подобен или много далеч от тази „истина“.

Например мисленето, че грешката е провал, може да повлияе на това дали ще изоставим даден проект при първия неуспех. Ако обаче не се оставим да бъдем повлияни от тази идея, може да култивираме любопитството си и грешката ще спре да бъде демон, напълно зареден с негативност. Така тази промяна в перспективата ще успее да ни накара да спрем да се страхуваме от нея. Плюс това ще бъдем готови да се учим от нея, когато се случи.

Напускането на пещерата е труден процес
Човекът от мита, който решава да се освободи от веригите, които го възпират, взема много трудно решение, което се възприема от останалите като акт на бунт. Когато взема решение, той тръгва на самотно пътешествие, преодолявайки стената зад него, изкачвайки се към кладата, която му причинява толкова много недоверие и страхопочитание. Измъчват го съмнения. Той вече не знае кое е истинско и кое не.

Той трябва да се откъсне от вярванията, които са го съпътствали през целия му живот. Идеи, които са в основата на останалите му вярвания. Но докато се придвижва напред към изхода на пещерата, той започва да осъзнава, че това, в което е вярвал, не е чак толкова вярно. Сега какво може да направи? Той трябва да убеди тези, които му се подиграват, че свободата е реалност, към която могат да се стремят, ако решат да се откъснат от средата, в която живеят.

Невежеството вече не е приемлива реалност
Митът за пещерата ни представя невежеството като реалност, която става неудобна, когато започнем да осъзнаваме нейното присъствие. Изправени пред най-малката възможност, че може да има друга възможна версия на света, историята ни казва, че нашата инерция ни тласка да го разрушим, защото сега го смятаме за заплаха за установения ред.

Може би поради нашата човешка природа не може да оставим настрана този сенчест свят. Но това, което може да направим, е да положим усилия тези сенки да станат все по-ясни и по-остри. Може би перфектният и емблематичен свят на идеи е утопия за нашето човешко ДНК. Това обаче не означава, че да се откажем от любопитството си, е по-добре, отколкото да се отдадем на идеята да се задоволяваме с това, което вече знаем или мислим, че знаем.