Пеперудата, която си мислеше, че все още е гъсеница

Имало едно време една малка гъсеница. С известна трудност тя пълзяла по земята от едно място на друго. Докато един ден, уморена от пълзене, решила да се покатери на дървото, под което играла години наред.

Гъсеницата се катерила и катерила, но изведнъж се подхлъзнала и паднала на земята. След като събрала сили, започнала наново да се изкачва.

Стигнала до клон, от който се виждала цялата долина. Гледката била прекрасна. Можела да види други животни, синьото небе с бели памучни облаци и на хоризонта, голямо море, боядисано в наситено синьо. От този клон гъсеницата дишаше спокойно.
Седяла там, наблюдавала света около себе си и чувствала, че животът е твърде красив, за да не се трансформира с него.

Тя била уморена и в същото време благодарна за живота си като гъсеница, тя знаеше, че е дошло времето да стане нещо друго.
Докато заспивала, почувствала голямо спокойствие, мислейки как съдбата й е да стане нещо повече от обикновена гъсеница. Тя спала ли спала.

Когато се събудила, се почувствала хваната в тежка черупка, която не й позволявала да се движи. Имала чувството, че на гърба й е израснало нещо странно. С усилие тя размърдала нещото на гърба си и черупката се счупила.

Гъсеницата вече не била гъсеница, а синя пеперуда. Тя обаче толкова дълго била в старата си форма, че не разбрала веднага, че вече не е гъсеница.

Синята пеперуда пропълзяла по дървото, използвайки малките си крачета, въпреки че вече имала крила. Носела тежестта на тези големи сини крила, тежест, която изсмуквала цялата й сила.

Тежестта на крилата
Пеперудата, която вярвала, че все още е гъсеница, не разбирала защо животът й станал толкова труден. Уморена да носи тежестта на крилете си, тя решила да се върне на клона, където се била преобразила. Но този път, докато се опитвала да се изкачи на дървото, установила, че придвижването било невъзможно.

Порив на вятъра я избутал надолу по клона. Пеперудата, която мислела, че все още е гъсеница, застанала неподвижно и погледнала към края на клона, който изглеждал толкова далеч. Тогава започнала да плаче отчаяно.

Когато чула вика й, красива бяла пеперуда се приближила до нея. Бялата пеперуда кацнала на едно цвете и известно време гледала синята пеперуда, без да каже нищо. Когато плачът на синята пеперуда утихнал, бялата й посестрима казала:

"Какво стана?"
„Не мога да се покатеря по този клон. Преди, въпреки че беше трудно, можех да го направя."
„Но ако не може да се изкачиш по този клон... може би ще може да летиш до него.“

Синята пеперуда, която си мислела, че все още е гъсеница, погледнала странно бялата пеперуда, и после погледнала себе си и големите си тежки крила. Точно както в деня, когато излезе от черупката му, тя ги раздвижила силно и ги разперила.

Били толкова големи и красиви, с толкова наситен син цвят, че трансформираната гъсеница се изплашила и бързо ги затворила отново.

„Изтощаваш краката си, като не използваш крилете си“, казала бялата пеперуда, докато размахала за полет с нейните.
Синята пеперуда гледала изумена от всяко движение на бялата пеперуда и се замислила върху думите й. В този момент тя започнала да разбира, че вече не е гъсеница, че може би тези тежки крила могат да бъдат полезни.

Синята пеперуда ги отворила отново, затворила очи и усетила вятърът да ги гали. Тя почувствала, че тези крила вече са част от нея и приела, че вече не е гъсеница, която да живее, пълзейки по земята.

След това разтворила крилата си все по-широко и по-широко, като всеки път ставала все повече пеперуда и по-малко гъсеница. Тя наблюдавала красивото, почти магическо синьо на крилата си.

Летенето било много по-лесно, отколкото да влачи краката му, въпреки че все още трябвало да усъвършенства техниката си. Тя открила, че страхът й от летене не й е позволил да приеме коя всъщност е тя - гъсеница, трансформирана в синя пеперуда.

Поуката
Промяната от гъсеница в пеперуда е една от най-използваните метафори, когато се говори за устойчивост. Пеперудите са символ на трансформация, едновременно символ на крехкост и величие.

Тази история за трансформация ни напомня, че живеем в променящ се, динамичен свят на постоянна еволюция и че сме част от него. Но понякога, въпреки че сме се трансформирали и имаме силата да се променим, ние не го приемаме по някаква причина: може би страх, срам, вина...
Истината е, че понякога имаме повече власт, отколкото сме готови да видим, и губим енергия, за да се съпротивляваме на промяната, с очи, вперени в миналото, опитвайки се да бъдем това, което вече не сме.